"Литературна продукция"

Назад към Интереси



Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Съб Ное 04, 2017 12:33 pm

Без думи:

Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки. ... 694422323/


***


БЪЛГАРСКО СТИХОТВОРЕНИЕ
Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.

Момчета, знам, че вече ви дотегна
и хлябът сух, и голата ракия,
и тежкото небе на тази бедна
страна, в която няма прокопсия….
Великите й царски идеали
днес вече са митичен архаизъм.
България търгува със парцали
от раклата на своя комунизъм.
България е гладна просякиня.
С душа поциганена, необута,
тя проси чуждоземна милостиня
по пътя между Лондон и Калкута.
Честта е болна, съвеста пияна,
а ореолите - алъш-вериши
и луд е, който плаче с Дебелянов
по някакви си белоцветни вишни.
Със страшна сила днес от небесата
виси един въпрос полуобесен:
Кажете ми къде е свободата
от синята ни ноемврийска есен?
Защо пирува с разни богаташи
и хитреци, дошли на власт и мода,
с дрогясали бандюги и апаши…
Защо е с тях? Защо не е с народа?
Момчета, знам, че е на халос туй, че
скърбим за свобода и бели вишни.
В земята на Васил Иванов Кунчев
днес всички романтици са излишни.
Но да запеем, дявол да го вземе,
със мъжки глас във тази нощ безродна
и нека екне - като в турско време,
“Къде си, вярна ти, любов народна?”
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1077
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Вто Ное 14, 2017 1:37 am

КАЛ
Елин Пелин

Тая сутрин учителят Никола Нонин се събуди пак разстроен. Главата му пак тежеше, предметите в стаята заедно с четирите стени пак се въртяха пред очите му и го унисаха в някаква си черна пропаст. Една болезнена немощ разслабяше тялото му и нему се струваше, че всичките му стави са разделени и цялата му снага е разнищена част по част. В устата му се повдигаше горчива и блудкава возгара, сякаш нещо отвратително се разлагаше в стомаха му.
А снощи, когато си легна, той се чувствуваше толкова здрав и бодър.
Изпърво Нонин не даде значение на това свое разстройство, защото помисли, че е от пиене. Обаче, като си припомни, че целия ден и вечерта не бе пил нищо, обзе го страх.
„Какво ще бъде това? — помисли той. — Дали не умирам? Смъртта понякога дохожда тъй глупаво и тъй ненадейно.“
И като тури ръка на сърцето си, помъчи се да узнае дали то още бие.
— Едно… две… три… — заброи ударите му. — Четири… четири… четири! — чакаше да чуе той, но сърцето не даде четвърти удар. Учителят почувствува, че то престана да бие.
„Умирам, да, умирам!“ — помисли пак той. И както лежеше по гърба си, опря се бързо на лактите си, направи усилие да се повдигне и ужасно извика, с очи, отправени към вратата:
— Помощ!
Ала гласът му, слаб и немощен, се задави в гърлото му, и в широката стая прозвуча нещо като вопъл, глухо и грозно. Тоя звук на собствения му глас му се стори чужд, странен и смешен. Учителят се озърна наоколо, погледна през прозореца, през който проникваше плътната сутрешна дрезгавина, и се засмя на себе си. После, като се отпусна пак на възглавницата, почна да мисли.
— Защо викам? — попита той себе си. — Защо викам и кого викам? И ако умирам, кой ще може да ми помогне? Кой? Ще си умра и туйто! Учител Никола свърши жизнения си път и се отърва от себе си, а хората се отърваха от него. Хм — усмихна се пак той. — Какво са хората за мене и какво съм аз за тях? Нищо… нищо — да! Но в ужаса, към кого аз отправих зов за помощ? Към хората! Аз за тях може би не съм нищо, но те ми са потребни. Да!… Кой ще храни моето честолюбие, моята ревност?
Учителят се намръщи. После повдигна извехтялата прашна завеса на прозореца, който беше край кревата му, и погледна през нечистите стъкла. Нерадостният есенен пейзаж на селото му се видя грозен като никога. Безлистни клонести дървета, по които кацваха чавки. Облачно небе, намръщено и слупено над кръгозора, и кал. Ужасна, гъста, черна, лепкава, непроходима селска кал, в която бе заглъбнало всичко — и къщи, и хора, и добитък. През тая кал от време на време, бавно, предпазливо, като затъваше и като говореше сам на себе си, минаваше селяк или бабичка, облечени в чисти дрехи, и се губеха през малкия площад към черковата.
Оттам внезапно се разнесе задавеният глас на камбаната и във влажния въздух екнаха унило набожни звуци.
— Каква кал, дявол да го вземе, каква кал! — рече високо учителят и като взе една книга от долапа край него, почна да я рови.
На двора се чу ясен детски глас, който безучастно и на срички четеше навярно Закон божи.
— У-чи-чи-те-лю, учителю, б-л-а-бла… ги, благи… учителю благи…
Нонин се заслуша и се засмя.
А гласът след малко почна весело и игриво да пее:
Учи-те-лю бла-ги, учителю благи!
И полека-лека се изгуби. На Нонин се стори, че и това детско гласче потъна нейде из тая непроходима кал. Той пак се замисли.
„И Славка потъна в кал — дойде неволна мисъл в ума му. — Да!“
И на Нонин стана невъобразимо мъчно. Образът на Славка се изпречи живо пред него и почна ред по ред да му припомня едно щастливо минало. До вчера той обичаше Славка, и тя го обичаше. Тя не е много красива, но е симпатично пъргаво момиче, леко като птичка, с черни и светли очи, каквито той много рядко е срещал. Той не можеше никак да си обясни как най-напред се влюби в нея и защо. Той твърде добре помни минутата, когато за пръв път й откри, че я обича, обаче, преди да стори това, всички знаеха, че той е влюбен в нея. И всякога, когато почваше да говори за нея, другарите му казваха: „Даскале, ти си глътнал въдицата.“
— Каква глупава история, с какъв нерадостен край! — въздъхна Нонин.
То беше миналата година, пак но това време — през есента. Нонин, както всякога, отиде рано на училището, уверен, че ще я завари там, както всякога, но сега вече решен да й се открие.
Спомни си той колко безсилен се почувствува да прикрие онова безумно вълнение, което го обхвана, когато се покачи по каменните стъпала на училището, и колко много се двоуми пред вратата на учителската стая. А когато влезе, той не можа да чуе собствените си думи, с които я поздрави. Тя също се смути и засрами. Дълго време и тя, и той не знаеха какво да кажат и не можеха да се погледнат в очите. Най-после тя го подкачи. Той почна да разправя нещо смешно и неважно, за да се окуражи, а тя отведнаж го пресече и му извика:
— О, как лъжеш! Как лъжеш!
И подскокна игриво. Това беше предизвикателство! Тя бе по-смела от него… тя… една нищожна мома! Тя кокетничеше, лукавствуваше, преструваше се…
Учител Нонин повтори много пъти тая фраза и мислите му се уплетоха около нея, като мрежа около драка, без да могат да се откачат.
— Дали се преструваше? — питаше се много пъти той. И все си отговаряше: — Да, преструваше се… Тя почна да се преструва от първия ден, от първия час на моята любов… Как смешно и театрално стоеше тя тогава пред мен, как трагично повтаряше:
— О, как лъжеш, как лъжеш!
Нонин пак се завъртя в спомените си около тоя момент и мрежата на неговите мисли улови нова драка, около която дълго време се усуква.
— Дивотии! — проговори той гласно.
Тая дума тикна спомените му напред. — Ето сцената, смешната сцена на неговата тържествена любов. Славка постоянно повтаряше:
— Лъжеш!
— Не, госпожице, не лъжа! — И той се изправи на крака.
— Лъжеш!
— Не!
— Лъжеш!
— Не! — Той тупна с крак и я подплаши. Тя побягна, той я подгони, стигна я и лудо я прегърна…
— Да… Да! — каза гласно той. — Прегръщам я, и тя се промени, разтрепера се, скри мъничкото лице в хубавите си ръце и се притисна…
Припомни си той с каква жар й шепнеше: „Обичам те, безумно те обичам, моя малка Славке, Славо моя!…“
А тя дълго време му не отговаряше. Само криеше лицето си в ръце, трепереше и мълчеше.
Той твърде добре си спомни с какъв измъчен глас й проговори:
— Славке, ти плачеш ли?
Тогава тя изведнаж се разтрепера и разхълца ужасно… Това го изплаши. Ами ако влязат другарите им?
— Славке, не плачи! Огорчих ли те?… Оскърбих ли те с моята любов?… Дете, прости ми!
Мислите на Нонин спряха дълго върху това. Как й се молеше той, как сам щеше да заплаче. Как после доби кураж, та отне ръцете от лицето й, и как тя се усмихна и наведе над масата. Картината, цяла и пълна, изпъстрена с всичките прашни училищни декорации, се изпречи пред него. Всред тая картина той виждаше своята смутена и изплашена фигура, каеща се пред това чернооко, хубаво момиче, цяло разбожурено от срам.
— Хм — усмихна се пак гласно той. — Като жалък роб се унижавах, кълнях себе си, осъждах се и жалко се разкайвах… А тя? Чак сега си спомням, че в очите й не трепкаше нито една сълза. Тя не бе плакала. Тя се преструваше, тя лъжеше и хитруваше.
И през ума му се занизаха ясно като никога всички ония случки и срещи, които му бяха тъй мили! Колко лицемерие, колко женско лукавство откриваше той сега в тях… Тя му казваше, че го обича, и в същото време пишеше любовни писма на оня омразен човек, с когото днес щеше да се венчава, когото хулеше, комуто се присмиваше и когото осъждаше.
— В дълбоки лъжи се омотах, много дълбоки! Как стана всичко туй? Как стана? Ето че не мога да разбера…
Изпод село се разнесе изведнаж, тънко и продължително, свирня от кларне, след малко удари тъпан. Тоя рязък бумтеж полека-лека се приближаваше.
Нонин трепна. Сватбата на Славка се почваше.
— Това не е ли сън, не е ли сън? — запита се той. — Нима до вчера галените надежди, до вчера живите мечти, издигнати високо, съградени върху една такава любов — рухват?
Ревност и обида замъчиха учителя и в безсилието си той не знаеше какво да прави.
— Да я убия… или да я открадна от сватбата, изпод венчилото — дойде му чудна мисъл. И немощното му състояние го унесе в блян.
— Дали тя не е излъгана? Дали не пропада? Не, аз трябва да я спася! Ето, преди една неделя тя се сгоди. Годи се един ден след най-щастливата му раздяла с нея. Как направи тя туй? Не, тя пропада! Тя може би се кае, тя може би чака жадно моята дума, моята ръка! Чудо ще направя, дявол да го вземе!
И учителят, като се облече, наметна палтото си и почна бързо и нервно да се разхожда из стаята, унесен и захласнат в примамливата мечта да стане герой — да грабне Славка или да я убие.
— Сила и воля ми трябват!
И той застана сред стаята. Изправи се и му се стори, че порасна високо, високо… Но отведнаж главата му се завъртя, очите му притъмняха, краката му се разтрепераха и сякаш почнаха да чезнат под него. Той се тръшна на кревата и затвори очи.
— Болен съм, болен!
Навън във влажния въздух пак се разнесе глухият удар на камбаната. На бедния учител се струваше, че и тя като всичко е потънала в ужасната кал и плеще под нея.
Свирнята изпод село се усилваше. Кларнето рязко пищеше, а тъпанът бавно и монотонно думкаше.
Учителят лежеше немощен и болен. Струваше му се, че е заглъбнал в непроходимата селска кал и тъне по-дълбоко, все по-дълбоко… В запаленото въображение на болната му глава мъгливо хвърчи неговата пропаднала младост… Пропаднала… Да, пропаднала! Той много е желал, много се е стремил, много е любил, много е учил… Но где го всичко това? Що е то? Захваща ли нещо и що направи? — Нищо, нито за хората, нито за себе си… При всяко напъване, при всяко усилие той, вместо да хвръкне, по-дълбоко е потъвал в тая грозна житейска кал… Нито едно желание не е постигнал, нито едно дело не е извършил за другите, нито една минута от живота не е грабнал за себе си… Той се присмиваше на всички, хулеше всички, а сам е бил като тях: слаб, безводен и страхлив… Ето Славка… Той я обичаше и можеше да я вземе… А какво стана?
Някой почука на вратата.
Учителят скочи уплашено и безсъзнателно извика:
— Влез!
Вратата се отвори и в стаята една по една се вмъкнаха две сухи и една дебела учителка, последвани от шкембестия директор, червен, с къси кални панталони, с избелял стар редингот, смешно измачкан.
Нонин се смути от това внезапно посещение и не знаеше какво да прави. А учителките го заобиколиха и като клатеха напудрените си глави, почнаха една през друга да му говорят и да го запитват:
— Е-е, господин Нонин, виж какъв си!… Днес сватба, а ти още не си и станал!
— Мен ми е зле — отговори Нонин и му стана страшно неприятно.
— Знаем ние какво ти е… току дай си сърце! — И дебелата учителка се изкикоти с примижали очи и с волно отворени устни.
Тоя смях разсърди Нонин, но той се усмихна. А в душата си помисли: „Ето че нямам воля да ги изгоня!…“ И като видя калните им обуша, стана му гадно.
Директорът с късите панталони се обади с дрезгав задавен глас:
— Даскале, от тая болест не се умира. Славка се жени — нека се жени. Поврага! Моми много, ето ги е — посочи той другарките си — лоши ли са?
— А, благодарим, господин директоре, благодарим! — отговориха учителките почти изведнаж и грациозно направиха реверанси.
Нонин също се усмихна. Но в душата му беше тъй чогло, тъй неприятно. Той съзря грамадния си бастон в ъгъла и си помисли: да стана, па да го грабна!
Дебелата учителка внезапно се обърна към него: — Господин Нонин, можеш ли да ни обясниш как стана цялата тая работа? Чудно, чудно нещо!
— Коя работа?
— Е, уж се не сещаш…
Нонин не отговори.
— А мене ми разправяха… И аз, не можете си представи, просто съм се чудила…
— Тук няма нищо чудно — обади се директорът. — Любеше Нонин, жени се за Върбанов… Това, знаеш, е съвсем естествено, съвсем в реда на нещата… Съвсем разумно.
— А, как така, как така разумно, господин директоре? — рече най-тънката учителка. — Никакъв разум тук няма, а просто…
— Чувства ли ще речеш?
— А, чувства!… Пази боже!
Другите две се изсмяха.
— Ни ум, ни чувства — отговори дебелата, — ами глупости… Представи си какво разправяла: — Върбанов, викала, е трудолюбив човек, кротък, не вдига шум като ония хлапета… Пък и пари си има… Ще живея добре с него. Няма да скитам от село на село, да ставам за смях и да нямам никога свой дом и спокойствие. Нонин докато мечтае и хвърчи по всевъзможни ветрове, Върбанов е насадил овощна градина от няколко декара…
— И има право! Това си е тъй — отговори директорът.
— Глупости! — обади се едната госпожица.
— Как глупости? Вие говорите, а не разсъждавате. Нонин е прекрасен, за да го обича човек, за да го люби, нежен, сантиментален. Върбанов е друг. Практичен човек, роден да бъде съпруг. Нищо не значи, че е глупав. Той има пари, пести ги, работи като вол, въди пчели, сади градини… Всичко това какво показва?
— Да, но той е просто един дръвник. Не е ли чудно, че Славка се жени за него? Тя, с такива претенции до вчера, непримирима, горда, с желание да се издигне, да се издигне до небето… И току отведнаж се примирява, става разумна, практична… — отговори провлечено дебелата учителка и тропна с крак.
— Славка ще се кае — рече сухата й другарка.
— Тя прави ли това без борба и без усилие — няма да се кае, гледайте си работата.
— Всички, всички постъпват така — каза директорът, като се обърна към учителките. — И вие ще направите същото, уважаеми госпожици! — настави провлечено той и почна да се смее гръмливо и силно.
— Кой, аз ли — обади се сухата, — никога! Честна дума ви казвам, че аз предпочитам да остана всякога мома, отколкото да се продам тъй евтино, тъй подло да изменя на себе си…
— О, о, за нищо, за нищо на света! — обяви тържествено дебелата и червеното й лице се засмя, пълнолико като месечина.
Директорът почна да ги подиграва, поддържан от двамата току-що дошли млади учители, докато най-после се скараха, и учителките се разсърдиха.
Нонин, полулегнал на кревата, слушаше безучастно тия плитки разговори, тия жалки перчения пред живота и на душата му ставаше чогло, блудкаво. Тия напудрени физиономии на учителките, тия лошо накъдрени коси ги правеха три пъти по-глупави.
Той гледаше през прозореца малкия мегдан, из който, тъпчейки в калта и проклинайки времето, минаваха няколко чиновници, предшествувани от едри и малки дами, които безпомощно вдигаха фустите си, и мислеше:
— Всичко, всичко тъне в кал — и души, и сърца, и умове, и хора, и говеда, и всичко… Вечно окаяние, вечно безпомощно напъване, вечно омразно жабуркане из тая тиня. Нито криле има, нито простор има… А поробената душа иска да живее волно, широко и пълно… Волно, широко и пълно! Каква смисъл съдържат тия думи?
Наблизо с нова сила писна кларнето, придружено от тъпото думкане на тъпана.
На Нонин му стана грозно, сякаш че тая страшна музика гръмна в мозъка му.
Гостите му, унесени в препирни, подкачки и разсъждения, пълни с мерзости и глупости, веднага настанаха.
— Нонин, стягай се да вървим на сватбата! — рече дебелата учителка.
— Не искам — отговори Нонин. — Болен съм.
— За такива работи, моля ти се… дреболии! Да имам твоята младост! — потупа го по рамото директорът и отвори вратата. — Не щеш, а? После теб ще се смеят, че си се разкиснал от сантименталност като някоя баба.
— Няма да отида, оставете ме!
— Ти знаеш.
Гостите си излязоха.
Нонин седна до прозореца тъжен.
Пищенето на кларнето и думкането на тъпана все повече се приближаваше и ставаше по-ясно. Скоро из улиците се проточи сватбеното шествие, потъна в калта на мегдана и заглъба към старата черкова. Най-напред вървяха свирците цигани и безразборно шляпаха из лепкавата кал и локви. След тях тичаха деца и викаха весело. После вървеше булката със своя избраник. След тях се точеха кумове, сватове, шафери, народ. И цялото това шествие цапаше из калта, потъваше, каляше се, говореше, шумеше. Небето все тъй мрачно и облачно се снишаваше над земята. Във влажния въздух пискливо и гръмко ехтяха кларнето и тъпанът и тая дивашка музика рязко пронизваше ушите.
Шествието дойде под прозореца.
Славка, облечена цяла в бяло, забулена с дълъг и тънък воал, се държеше леко за ръката на мъжа си, повдигаше си полите и стъпяше внимателно, да се не окаля, и току викаше:
— У, каква кал!
Мъжът й, широк, тумбест, възстаричък човек с пълни увиснали бузи, с бели ръкавици, вървеше разкрачено и важно, прикрепяше я с нежност и отговаряше:
— Собствено… пътеки няма…
Нонин, скрит зад прозореца, чу тоя разговор и му стана тежко и жално. Славка беше все тъй хубава, мила и млада и Нонин почувствува, че още я обича. Но тя сега беше далечна и чужда. Мисълта да я грабне пак светна в ума му, но той не посмя даже на прозореца да се покаже.
Очите му се замъглиха. Зави му се свят и пак му прилоша. Стаята и всичко в нея се завъртя пред очите му, завъртя се и той с тях, падна на кревата и заедно с него почна да потъва в една бездънна лепкава кал, да потъва все по-дълбоко, по-дълбоко и по-дълбоко.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1077
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Съб Дек 23, 2017 12:07 am

КЪМ ВЪРХА
Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.

На Х.

Умората изгребва ми дъха…
Но пак пълзя нагоре,
към върха –

към спирката за космоса,
където
целуват се земята и небето.

Там любовта ме чака,
там е Бог.
Там аз съм
горд,
величествен,
висок,

неудържим
и лек като хвъркато.
Там не вони на фауна от блато,

гадинки разни не гнездят по мен.
Там алпинист съм,
в ангел прероден…

Дари ме,
Боже,
с нечовешка сила –
да издържа докрай,
да се изхиля

над вируси,
плазмодии,
бълхи…,
над гнусното си вчера:
Хи-хи-хи!

Аз няма долу повече да сляза
при пищните конкурси по омраза,

при мазните от оргии тела.
Заменям кислород срещу крила!

И нищо,
че сърцето ще е спряло –
животът ще избухне отначало

в мистичната родина на духа…
Но само ако стигна до върха –

до спирката за вечността,
където
целуват се земята и небето.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1077
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Чет Яну 04, 2018 11:38 pm

За много години на всички!
Ще започна 2018-та с едно стихотворение, написано през 1957 г., когато авторът му е бил на 25 години:



КАРЬЕРА
Евгений Евтушенко

Твердили пастыри, что вреден
и неразумен Галилей,
но, как показывает время:
кто неразумен, тот умней.

Ученый, сверстник Галилея,
был Галилея не глупее.
Он знал, что вертится земля,
но у него была семья.

И он, садясь с женой в карету,
свершив предательство свое,
считал, что делает карьеру,
а между тем губил ее.

За осознание планеты
шел Галилей один на риск.
И стал великим он... Вот это
я понимаю - карьерист!

Итак, да здравствует карьера,
когда карьера такова,
как у Шекспира и Пастера,
Гомера и Толстого... Льва!

Зачем их грязью покрывали?
Талант - талант, как ни клейми.
Забыты те, кто проклинали,
но помнят тех, кого кляли.

Все те, кто рвались в стратосферу,
врачи, что гибли от холер -
вот эти делали карьеру!
Я с их карьер беру пример.

Я верю в их святую веру.
Их вера - мужество мое.
Я делаю себе карьеру
тем, что не делаю ее!
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1077
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Пет Фев 16, 2018 2:46 am

ЗВЕЗДИ
Алексей Хомяков
Превод Петър Велчев

В полунощ, покрай реката,
виж — блещукат небеса
и високо над земята
се извършват чудеса.

Този звезден рой лампади
денем е за нас незрим —
тези греещи грамади
от светлик неугасим.

Ала взри се в далнините,
своя взор недей щади —
и ще зърнеш зад звездите
още легион звезди.

Пак се взри: все нови, нови —
уморен — ще зърнеш ти…
Цял в звезди и цял в огньове,
синият безкрай пламти.

В полунощ, от свойта мисъл
изпъди съня-кошмар,
и чети какво е писал
галилейският рибар.

Малка книга — но разбираш,
че прелистваш вечността,
че едно небе съзираш
с лъчезарна красота.

Виж, на мисълта звездите
вият таен хоровод,
а след тях — и други, скрити
в този греещ небосвод…

Звездни мисли, мириади,
раждат се безспир в нощта
и запалват страстни клади
в твойта дремеща душа.

1854
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1077
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Пон Апр 02, 2018 11:22 pm

I. БАЙ ГАНЬО ПЪТУВА
Алеко Константинов


Тренът ни влезе под огромния свод на пещенската гара. Ний с бай Ганя влязохме в бюфета. Като знаех, че тук ще се бавим цял час, аз преспокойно се разположих при една маса и си поръчах закуска и пиво. Наоколо ми свят - гъмжило! Па и хубав свят. Маджарите, знайте, не са ми твърде по сърце, ама, виж, маджарките - против тях нямам нищо. Залисан в шума, не забележих кога бай Ганьо изфирясал от ресторана заедно с дисагите си. Де бай Ганя? Чашата му празна. Огледах се наоколо, подирих с очи из целия ресторант - няма го. Излязох вън - на перона, - бре тук бай Ганьо, там бай Ганьо - няма ! Чудна работа! Помислих, че е отишъл във вагона да прегледа да не е отпънал някой килимчето му.

Върнах се пак в ресторана. Има още половин час и повече до тръгването на трена. Пия си пиво и зяпам. Портиерът след всеки пет минути удря звънеца и равнодушно, с един ленив глас съобщава направлението на треновете:

"Хë-гëш-фë-кë-тë-хе-ги, Киш-кë-рëш, Се-ге-дин, Уй-ве дек. " Няколко англичани пътници го зяпнали в устата, а той, види се, навикнал на вниманието, което обръща със своеобразния си език, засмива се до уши и с още по висок и дрезгав глас продължава: "Уй-ве-дек, Киш-кë-рëш, Хë-гëш-фë-кë-тë-хе-ги".. - с натъртено ударение на всеки слог.

Останаха още десетина минути до тръгването на трена. Аз се разплатих, заплатих и бай Ганьовото пиво и излязох на перона с намерение да го потърся. В това време под свода на гарата влизаше медлено един трен и, представете си, в един от вагоните на този трен, увиснал до половина на прозореца, лъсна бай Ганьо. Той ме забележи, почна да ми маха с калпака и отдалеч говореше нещо, което не можах да дочуя по причина на шипенето на локомотива. Аз разбрах каква е работата. Като се спря тренът, той скочи на земята, притече се при мене и ми разказа с голям примес от енергични псувни, които, с позволението ви, няма да повтарям, следующето:

- Остави се, брате, изпотрепах се от бяг..

- Какъв бяг, бай Ганьо?

- А бе какъв бяг! Ти нали беше се зазяпал там в гостилницата..

- Е? - отвръщам аз.

- Е? В туй време, разбираш ли, оня до вратата задрънка звънеца, па чух, че свирна машината, излизам - не можех да ти се обадя, - гледам, нашият трен потегли. Бре! Килимчето ми! Та като фукнах подир него, па бяг, па тичане - остави се! Хеле по едно време, гледам, поспря се, и аз - хоп ! - та вътре. Един ми поизвика нещо сепнато - хеке-меке- аз, знаеш, не си поплювам, пооблещих му се насреща, показах му килимчето, нейсе, разбран човек излезе. Позасмя се даже. Кой да знае, че ще се връщаме пак назад. Унгарска работа!

Аз, грешен човек, от душа се смях на бай Ганьовото приключение. Бедният! Тренът маневрирал да влезе в друга линия, а бай Ганьо тичал, горкият, цели три километра да го гони - зер килимчето му вътре!...

- Ами ти от бързане забравил си да заплатиш бирата си, бай Ганьо.

- Аз я платих.

- Имал си бол пари - платил си я. Я качвай се, качвай се по-скоро да не припкаме пак подир машината - каза наставнически бай Ганьо.

Влязохме във вагона. Бай Ганьо приклекна над дисагите си гърбом към мене, извади половин пита кашкавал, отряза си едно деликатно късче, отряза и един огромен резен хляб и почна да мляска с един чудесен апетит, като издуваше със залъците си ту единия, ту другия образ и час по час опъваше шията си, за да може да преглътне сухия хлебец. Нахрани се бай Ганьо, пооригна се веднъж-дваж, изтърси трохите в шепата си, глътна и тях, измъмра под носа си: "Ех, да има сега някой да ме почерпи едно винце", седна насреща ми, засмя се добродушно и след като ме гледа умилно цяла минута, рече:

- Твоя милост, ходил ли си, обикалял ли си тъй повечко свят?

- Ходил съм, бай Ганьо, доста.

- Ии, ами аз що свят съм изтръшнал! Ц.. ц.. ц.. Ти остави Едрене, Цариград, ами във Влашко! Ти вярваш ли? Туй Гюргево, Турну Мъгуреле, Плоещ, Питещ, Браила, Букурещ, Галац - чакай да те не слъжа, в Галац не помня бях ли, не бях ли - всички съм ги изредил.

Пътят ни до Виена мина еднообразно. Аз предложих на бай Ганя една от книжките си, за да си съкрати времето с четене, но той любезно отклони предложението ми, защото бил чел доста на времето, и счете за по-практично да си дремне. Защо ще стои бадева буден; тъй и тъй е дал пари за железницата, поне да се наспи. И заспа. Заспа и захърка така, че не ти трябва да слушаш рева на Атлаския лев.



Стигнахме във Виена и спряхме в традиционният хотел "Лондон". Слугите снеха от колата моята чанта, поискаха да вземат и бай Ганьовите дисаги, но той от деликатност ли, кой знае, не им ги даде:

- Как ще им ги дадеш бе, братко, гюл е това - не е шега, миризма силна - ще бръкне да извади някое шише - иди го гони сетне! Знам ги аз тях. Ти не ги гледай, че са такива мазни (бай Ганьо искаше да каже учтиви, но тая дума е още нова в нашия лексикон, забравя се), не гледай, че се увиват около тебе. Защо се увиват? Мигар доброто ти мислят? Айнц, цвай! Гут моргин, па все гледат да докопат нещо. Ако не - бакшиш! Аз защо пазя на излизане от хотела да се изнижа мълчешката.. Просяци! На тогоз крайцер, на оногоз крайцер - няма изкарване!

Тъй като розовото масло, което носеше бай Ганьо, беше действително доста ценен предмет, аз му препоръчах да го предаде за съхранение на касата.

- На касата ли? - извика той с тон, в който звучеше съжаление за моята наивност. - Чудни сте вий, учените? Ами, че ти отде знаеш какви са онези на касата? Прибере ти гюла завий си края нанякъде... Е, сетне? Какво правваш? Остави се! Видиш ли този пояс? - И бай Ганьо си повдигна широката жилетка. - Всичките мускали ще ги натъпча вътре. Истина, тежичко малко, ама сигур.

И бай Ганьо се обърна гърбом към мене ("свят много, хора всякакви, кой знае и туй хлапе какво е") и почна да тъпче мускалите зад пояса си. Аз го поканих да обядваме.

- Къде да обядваме?

- Долу, в ресторана.

- Благодаря, не ми се яде! Твоя милост иди, хапни си. Аз ще те почакам тука.

Уверен съм, че щом излязох из стаята, бай Ганьо е отворил похлупците. Има си човекът закуска, защо ще си харчи парите за топло ядене - няма да умре от глад я!

Заведох бай Ганя в кантората на един български търговец и го оставих там, а сам се качих на трамвая и отидох в Шенбрун. Възлизах на арката, изглеждах Виена и околностите й, обикалях алеите, зоологическата градина и зяпах цял час маймунките и надвечер се върнах в хотела. Бай Ганьо беше в стаята. Той искаше да прикрие занятието си, но не успя и аз забележих, че пришиваше един нов джеб на вътрешната страна на антерията си. Той, опитен човек, носеше си и лятно време антерийка под френските дрехи: "Зиме хляб носи, лете дрехи носи" - казват старите хора; тъй прави и бай Ганьо.

- Седнах да се позакърпя малко - каза той сконфузено.

- Ти някакъв джеб си пришиваш, трябва да си ударил нещо от розовото масло - подзех аз шеговито.

- Кой, аз? Янлъш си! Защо ми е тук джеб? Джебове мноо-го, само пари да има. Няма джеб, няма нищо, ами беше се поразпрала малко дрешката ми, та турих едно парцалче... Ти де беше? На разходка ли? Добре си направил.

- Ти не ходи ли, бай Ганьо, да се разходиш, да видиш Виена?

- Какво ще й гледам на Виената, град като град: хора, къщи, салтанати. И дето отидеш, все гут моргин, все пари искат. Защо ще си даваме паричките на немците - и у нас има кой да ги яде...
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1077
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Съб Апр 07, 2018 1:02 pm

ИСТИНАТА ЗА ГРАЖДАНИТЕ НА ШИЛДА
Ерих Кестнер
Превод от немски Венцеслав Константинов


Наскоро ми попадна в ръце една от нашите стари народни книги с надслов „Чудноватите, необикновени, нечувани и досега неописани истории и деяния на гражданите на Шилда“. И понеже подправеният с див пелин, кимион и градински риган домашно приготвен език на старите хроники е така вкусен на сърцето, както селска наденичка, то аз я захванах. И се зачетох здраво. И направих едно откритие. Както става обикновено, открих, разбира се, само онова, което отдавна вече е било открито. Колумб обаче не се е чувствал кой знае колко огорчен от факта, че преди него на американския бряг са слезли викингите. Въпреки всичко той е бил изумен от откритието си. Нещо подобно стана и с мене. С най-големи подробности прочетох, че гражданите на Шилда — най-малко в първото си зарегистрирано поколение — съвсем не са били малоумни и тъпи, а напротив — притежавали над средна интелигентност и че тяхната пословична глупост почива на едно доброволно взето и добре обмислено решение. В илюстрованите издания няма и дума за това. Обичащите децата издатели и преработвачи са извършили, казано на съдебен език, злоупотреба и вече е дошло времето да се извести за тази злоупотреба и за разкритията.

И така: Шилда (или Шилдау, окръг Торгау, бивша провинция Саксония) е било малко градче с нивя, градини и обширна мера пред околовръстната стена. А гражданите му били прилежни, работливи, опитни, сърцати и разумни. Ако другаде някъде не знаели какво да правят, пращали пратеник в Шилда за добър съвет. Накрая дори запристигали пълномощници от далечни кралства, носели княжески подаръци и молели града да изпрати на техните монарси един или друг умен мъж за постоянен съветник. Така с течение на годините все повече и повече граждани на Шилда напускали своето родно място, печелили в чужбина почит и уважение и отвреме-навреме пращали пари вкъщи.

Това може да е добре и хубаво, но на Шилда не се отразило особено благоприятно. Защото така жените трябвало сами да засяват нивите, да колят добитъка и домашните птици, да настилат пазарния площад, да подковават коне, да определят поземления данък, да продават реколтата, да учат децата на четмо и писмо — накратко, всичко това било твърде много. Така Шилда започнала да пропада. Нивята запустели. Добитъкът измършавял. Общинският бюджет се разстроил. Децата станали дръзки и останали глупави. А жените от постоянни грижи, сълзи и караници погрознели. Най-сетне те написали писмо до мъжете си, в което казвали, че така повече не може, та да се прибират по домовете си по най-бърз начин.

Тогава живеещите в чужбина граждани на Шилда се сепнали, събрали си багажа, сбогували се с дълбоко опечалените князе и крале и с извънредна поща отпътували за родния си град. Там те се плеснали най-напред по челата, после запретнали ръкави и се заловили за собствените си дела. Няколко дни по-късно всички се срещнали в „Червения вол“ на бира и изплакали един на друг мъката си. А пред гостилницата вече чакали нови пет пратеници от чужди страни с настойчиви молби.

— Отпратете ги! — казал съдържателят на „Вола“. — Този път сами ще си използваме добрите съвети!

А после размислили какво да правят. И понеже дипломацията също спада към мъдростта, не можели току-тъй направо да отхвърлят почетните молби на чуждите владетели. По това били наясно. От друга страна, трябвало да спасят Шилда, защото всекиму ризата е по-близо до тялото от дрехата. При шестата чаша свинарят, който десет години бил таен съветник в Мантуа, си избърсал мустаците и решително заявил:

— Мъдростта беше наша гибел. Само глупостта може да ни спаси. Тя и никой друг! Затова нека за в бъдеще да се превърнем в глупци. Това няма да е много леко. Но кой би могъл да го направи по-добре и по-естествено от такива умни хора като нас?

Предложението било прието единодушно. И само четири седмици по-късно започнал строежът на онова триъгълно кметство, което влязло в историята с това, че „забравили“ да му сложат прозорци. С помощта на този трик и други остроумия гражданите на Шилда се сдобили с нова, коренно различна от предишната им известност. Вече не ги викали в чужбина, а идвали при тях. Международният туризъм процъфтявал. Валутата се стичала. Търговският баланс станал положителен. Градът бил спасен. А на всичкото отгоре жителите му не загубили удоволствието си.

Точно това е станало, а не иначе. В нашите илюстровани издания не пише нищо за него. Най-новата преработка, която си набавих, започва по следния начин: „Когато гражданите на Шилда изграждали своя град, забравили да построят училището. Оттук нататък те оглупявали все повече и повече“. Ах, просвета дево Мария! И това ще трябва да вярват децата! Напълно ли забравихте колко умни и хитри бяхте, когато още носехте къси панталони!
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1077
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Нед Апр 08, 2018 2:04 pm

СТРАСТНАТА СЕДМИЦА
Борис Пастернак
Превод: Кирил Кадийски

Все още мрак навред цари.
Така е млад всемира,
че сводът от звезди гори
и всяка като ден искри,
и тъй земята се смири –
Великден ще проспи дори,
заслушана в Псалтира.

Все още мрак навред цари.
Тъй рано днес навред е,
че – сякаш вечност – между три
пресечки сам се разшири
площадът пуст и до зори
лежи хилядолетие.

Земята гола зъзне вън
и няма как без расо
с камбаните да сипе звън
и в хора да приглася.

И от велика сряда пак
до съботната вечер чак
на страстите Христови
лети водата в буен бяг
и бреговете рови.

Лесът е гологлав и гол,
пред мъките на кръста
очи в земята е забол
в молитва, сбит на гъсто.

А тук, на тесен тротоар
стълпени – тъжна гледка –
дърветата се взират с жар
в църковните решетки.

И ужас в погледа гори,
и мятат се в тревога,
пристигат паркове, гори,
земята треска я мори –
погребват всички бога.

И греят царските врати,
и черни кърпи, и пламти
верига вощеници,
и шествие – лица в сълзи,
светата плащаница,
и вън се дръпват две брези
пред гъстата редица.

И шествието като в сън
върви по тротоара
и внася в притвора отвън
и глъчка пролетна, и звън,
и дъх на нафора издън
земя, и топла пара.

И ръси март пред входа сняг
за сетния сакат бедняк –
дошъл е, сякаш че добряк
с ковчег, отворил е капак
и кани всички гости.

И вътре пеят до зори,
и поридал си доста,
навън фенерите дори
в молитва бърза да смири
псалтир или апостол.

Но в презнощ глъхнат твар и плът,
слова запролетени
им шепнат, че и тоя път –
потрай, потрай! – ще победят
смъртта – чрез възкресение.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1077
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Сря Апр 11, 2018 10:15 pm

НОЩ НАД ГРАДА
Петя Дубарова

Когато нощем улиците жадно
на стъпки хиляди шума изпият,
изгрява месецът и става хладно.
Студени струи плажовете мият.

И месецът, като крило на птица,
небето, звездното, гребе нататък
и всяка от звездите е зеница,
в морето скрила своя отпечатък.

Помислило за риби то звездите,
ги люшка като корабчета златни,
поемат ги в ръцете си вълните
и скриват ги във свойта необятност.


_______________

Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.

ПП Бургаски текст, музика, пък и изпълнение.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1077
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Пет Апр 27, 2018 11:31 pm

И още от Петя Дубарова по повод рождения ѝ ден (25.04.1962 г.) - нещо, написано когато е била на 15! години:


ТАМ НЯКЪДЕ...

Там някъде в облаци, в луди лози,
от мигли запазили дъх на сълзи,
от морския дом на соления рак,
от някакъв стар, омагьосан син бряг

внезапно се ражда и тръгва към мен
(когато не е нито нощ, нито ден)
не плах, сивоок, бледосинкав и тих,
а жив, поразяващ, неистов мой стих.

Аз падам във двете му властни ръце
и мойто момичешко пъстро сърце
вибрира в мен като щастлива пчела.
Не чакам познатото тръпно "Ела"!

Аз тръгвам след него и знам, че е мой,
на моите мисли блестящия рой
той грабва. Къде съм? Сънувам ли? Аз
попадам във някакъв бронзов Бургас.

Слънце с магия на златен фонтан
изригва от мекия свод разлюлян.
А някаква матова странна зора
ме прави щастлива и нежно добра.

Дълбоко във хиляди живи води,
в делфини, в звезди, невидени преди,
в събуждане кратко на морския фар
откривам учудена някакъв чар.

Защото до мене, разгърден и бос,
реален и жив като ден и въпрос,
е моят стих - трескав и толкова млад,
единствен обичан, единствен мой брат.

Аз следвам на времето светлия ход
и искам, как искам след моя живот
пак някой да трепне, внезапно спасен,
открил в моя стих своя пристан зелен.


1977 г.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1077
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Нед Май 06, 2018 5:01 pm

И тук нещо по повод Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.:

През 1913 г. големият български скулптор Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки. създава една от най-значимите си творби "Те победиха":

Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.

Тази скулптора вдъхновява Йовков да напише едноименния си разказ


ТЕ ПОБЕДИХА

Разхождах се един ден към семинарията. Далеч пред мене се простираше заснеженото шосе, безлюдно и пусто, само с безкрайната си върволица телеграфни стълбове, и в някаква умора и безнадеждност проваляше и се губеше зад хълма. От двете му страни дърветата и храсталаците на градината се тъмнееха неподвижни и сънни, потънали в дълбока замислена тъга. И над пространния парк, над дворовете и редките здания стоеше неподвижна, пепелява мъгла. Ниското, близо до хоризонта слънце потъмняваше и чезнеше в тая мъгла, безжизнено и хладно, като угасваща комета, предметите губеха строгите си реални очертания и целият пейзаж добиваше странната призрачност на сън, наумяваше фантастичното видение на приказка. Но високо в небето, чисто горе от мъгла, ясно и отчетливо се изправяше Витоша, засипана със сняг, царствено горда, унесена в спокойна, тежка мисъл, с неподвижен поглед, който сякаш търсеше далечни спомени в изминалите векове или надничаше в бъдащето…

Аз стигнах до пътя, който се отделя за семинарията, спрях се и дълго гледах. На тоя път се бяха спрели десетина биволски кола. Носеха каменни въглища. Едни широки, грамадни кола, сякаш поставени на колелета малки кораби, пълни догоре с въглища. Керванът почиваше. После коларите станаха и с високи, непрекъснати викове, в които пак прозвучаваше една нота на нежност и обич, заподканяха тежките биволи. И те, привели глави, изопваха ниски като стълбове нозе, тежкият кораб заскриптяваше и тръгваше из стръмния, тежък път…

Отминах по-нататък. Изведнъж ми дойде наум за една малка скулптурна група, която видях на последната художествена изложба — „Те победиха“. Един бивол с широк, масивен корпус на ниски нозе, корпус, в който се таи голяма, неимоверна сила, широко, виторого чело с някаква тежка и апатична, но упорита мисъл. До него — един селянин, опълченец, с широки плещи, с преметната на рамо пушка, с открито, широко чело, на което стои същата тежка, но упорита мисъл. Чувствуваше се една задушевна обич, една безкрайна привързаност между тия две същества, чувствуваха се невидимите връзки на обща, еднаква съдба…

Когато бях в изложбата, пред тая малка група имаше отрупани много посетители. „Боже, колко хубаво!“ — шепнеха с пламнали очи млади, хубавички момичета. Някакъв строг, навъсен господин, с карне и молив в ръка, продължително се взираше през сините си очила. А добродушен, пълничек буржоа високо и смело казваше: „Да, това е вярно! Те победиха“… Може би той виждаше само един ядовит сарказъм, хвърлен в очите на надути самохвалци. Може би другите се любуваха на оригиналното другарство на човека и животното. Може би. Но и тъй да беше, аз все пак бях уверен, че всички дълбоко в душата си чувствуваха една голяма художествена правда, виждаха един вечен и хубав символ…

Аз зная с каква привързаност, с каква голяма обич се отнася нашият селянин, той и цялото му семейство, към немия безгласен работник — бивола и вола. Другар на цял живот, на весели и тъжни дни. С него наедно той, уморен и приведен, върви след ралото от сутрин до вечер. А малки, дрипави немирници, които никога друг път не биха могли да се запрат на едно място, цели часове, цели нощи се скитат в полето, пазят и пасат тия любими волове и биволи. И връщането от пасбище или от работа е всякога една интимна радост в цялата къща. Галени имена, милувки… И гледаш, някой малък, червен като божур тантурко едва пристъпящ, подкрепян от засмяната майка, подига се и безстрашно подава суха кора хляб на „Сивча“. И кроткото, добро животно предпазливо посяга с влажния си грапав език, добродушно пъхти с мокрите си, широки ноздри и в големите му черни очи грее голяма няма радост. И така е във всяка селска къща. Някога, в загиналите вече религии, това е било един култ. Край бреговете на Нил много храмове са се издигали и много жреци са служили в тях на звездочелия Серапис. Тоя култ невидимо живее и днес. Всеки знае голямата скръб, която селянинът, цялото семейство, изпитва, когато умре — или пък му го отнемат — вола, бивола. Че за това има цяла сълзлива литература! Боже мой, викат авторите, какво ще прави бедният човек, изправен пред глада, пред жестокостта на лихваря. Нещастно резоньорство! Всякога то е способно да направи една права мисъл, едно чисто и задушевно чувство — вулгарно и грубо. Защото не е работата за някакви пари, за някакъв лихвар. Има много дни, когато тоя затворен и студен човек внезапно се разчувствува, душата внезапно кипва и той е готов да остави пари за два вола на първия кръчмарин, без да скърби. Но сега той плаче сам, плачат децата — плаче жената. Защото волът, който е умрял или е отнет, оставя същата празнина и скръб, като кога умре човек от къщи. Изчезва една душа, изчезва нещо обично и свидно…

Аз зная краища в България, дето на воловете казват „ангели“, и когато момите и младите булки, връщайки се от чешмата с пълни менци вода срещнат на пътя си тежкото, равнодушно животно, което спокойно и важно върви по средата на улицата — те, младите булки и моми, се спират, струват му път, както това биха направили пред белите коси на един старец, пред свекъра или пред всеки почитан човек. Нали това е трогателно и мило? Нали в тая почти суеверна почит блика широката вълна на признателност и обич към честния, беззаветен работник? Това са същше чувства, които Кардучи е вложил в своята малка и проста, но тъй хубава песен за „Вола“.

Това е силуетът на единия.

А другият, широкоплещият, здрав, с наивна и девствена душа селянин — и той е същият жрец на труда. Когато пролет крушата се разлисти и кукувицата закука, това е човекът, който мечтателно и радостно брои, за да види колко ризи ще скъса това лято. Да, ризи, които ще се скъсат от работа, от обилен пот. Човекът, който под високото, ведро небе, замислен, но с обнадеждено сърце бавно крачи и с широк, уверен размах засява житните зърна в черните недра на земята. Сега той е мъчелив и религиозно сериозен и неговият труд достига тържествеността на обряд, на свещенодействие. А няколко месеца по-късно той, щастлив и доволен, изправен пред зелената, изкласила и буйна като морето нива, туря ръка на сърцето си и шепне:

„Сполай ти, боже. Добър плод ни си дал…“

И когато една вечер камбаните в глухото малко село тревожно разнасят зловещата вест за войната, той със същата загриженост, спокойствие и твърдост се готви за новия труд. Труд също тъй тежък, като една сеитба, като една жътва. И ето те двамата напущат родния кът, тъгуват за милувките и смеха на малките палави любимци, скитат се далече по чужди пътища, под чужди небосклони. Но навсякъде те показват своите беззаветни усилия, изпитана душа, железни мишци и сила. Победи гърмят една след друга. Светът се учудва, светът очарован гледа: и далече, всред посърналите пустини на Чаталджа, под дъждовното небе, в кални пътища, той съзира тях — двамата другари. Да, те победиха!

Еднаква добросъвестност и усърдие и във войната, и в мирния труд. Аз си спомням как тоя честен, добър селянин, тъгуващ сред боевете за своите ниви, често вземаше шепа пръст, размазваше я между пръстите си и казваше: „Да, харна земя. Захар!“… И може би той, широкоплещияг работник, влюбен в земята и труда, изправен на брега на Мраморното или Бялото море, също като мужика на Горки, загледан в безкрайната ширина, с въздишка е казвал: „Ех, да беше поле това… че да го разореш!…“

Сюблимен герой в боя и в мирния труд! И сега, в тия тежки, безрадостни дни в едно тъмно упованне аз го виждам да се изправя пред мене, да расте като мощен, гранитен исполин, здрав, силен, с девствена чиста дута, с една вяра и една обич: земята и труда. А ниско при неговите нозе, малки, дребни хора горещо се препират за него, викат, махат ръце, вещаят неговите съдбини, чертаят пътя на щастието му. Но никой достатъчно не го разбира и никой достатъчно не го обича. А той — сега са зимни дни и се попийва — накрехва нехайно рунтав калпак, очите му дяволито се смеят, подмигва лукаво и казва: „Дявол да го вземе! Ще пусна една червена бюлетина, да видим какво ще излезе!“…

* * *

Когато се връщах, отново срещнах кервана коли. Те бяха стоварили някъде въглищата и сега си отиваха. Бавно и спокойно пристъпваха тежките красиви животни и на виторогите им чела се четеше сякаш веселото доволство на изпълнен дълг. На последната кола на кервана седеше един доста стар селянин, в солдашка без пагони шинела и загледан мечтателно в лилавия запад, ниско, като за себе си, тананикаше нещо…

Отиват си вкъщи. Аз гледам дълго след тях. Те ще заобикалят много, защото през големите улици с гладък паваж, дето сега се скитат елегантните дами и мъже с уморени от скука погледи, там строгите стражари не ще ги пуснат. И някъде далеч при Конювица, дето наместо електрически глобус кротко грее луната, те ще спрат пред малка бедна хижа. С вик и шумна радост ще ги посрещнат рояк боси, палави дриплювци… И когато той, уморен от тежкия труд, вече притвори очи и сън го обори — още веднъж ще си спомни за своите другари — те са близо, дели ги една стена само, и той чува тежкия им дъх и спокойното, монотонно преживяне.

А рано на другия ден те отново ще подемат своя труд.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1077
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Нед Май 13, 2018 3:14 pm

УДАРИ ГО С МУЗИКАТА!
Калин Донков


Намерих този текст под пакет машинописна хартия в дъното на шкафа. Някога, в първата позорна и гладна криза, в писателския съюз изневиделица пристигна помощ от австрийски литератори. Късметлии между нас получиха торбичка с хартия, кафе и пачка индиго. Пий кафе и пиши! Хартията беше японска, с водни знаци, дожаля ми да я използвам за дописки, оставих я за особени случаи, за "представителни нужди". Такива поводи просто не се явиха и тя остана в споменатия вече шкаф, където, без да видя, съм я сложил върху листовете на този ръкопис.Това всъщност са отговори на анкетата, започната от покойния днес професор Любен Б. Възнамеряваше да изследва какво мисли българският писател за своето поприще, за своя дълг в литературата, за предназначението и изстрадването на творчеството. Част от тоя текст той публикува като интервю през 1987 г. Днес, след цели три десетилетия, със смесени чувства откривам, че не съм отстъпил от своето поетическо кредо, но пък и не противоборствам на разбиранията на младите поети за смисъла и духа на поезията. Това е единственото, което харесвам у себе си - че не ги отричам, тези разбирания, макар да нямам никакъв подтик да ги следвам. Изкушавам се да представя нещо от моите, когато съм бил на тяхната възраст. Който иска, може дори да сравнява. Странното е, че с годините самият аз все по-трудно забелязвам разликите.

Прочее това не е желание да манифестирам възгледите си. По-скоро е малодушно отстъпление от инстинкта да не показвам повече, отколкото имам смелост...


ВРАЗУМЯВАТ И ПАЗЯТ ОТ ЛОШИ ОЧИ...

Може би поради наивните заблуди на миналото, поезията ми се струваше жребий, който носи повече радости и гъдел, отколкото риск и борба. Беше за кратко.

Като момче отчаяно мечтаех за пътешествия, и днес в мен се събужда свежа завист, когато срещна моряци или авиатори, или като се разминавам с прашните евразийски камиони. Добродетелите ми се виждаха подозрителни, ако не са обвеяни в пот и в дим. Но пък вероятно съм искал да се отдалеча от бедността и несгодата на провинциалното юношество, да потърся някакъв изход от натиска на посредствеността. Опазването на гордост и амбиция, обаче, трябва да ми се е струвало някакъв егоизъм, или по-скоро ми е било внушавано, че е егоизъм. Или може би провинцията, по начало предпазлива и винаги с едно насмешливо недоверие към поета, е сметнала, че е нужно да изпита куража ми.

Сега си мисля дали точно това по-късно не ме е тласнало и към публицистиката, защото за мене публицистиката винаги е била не само нуждата да прехраня плътта и музата, но идейност, която ми се привиждаше достойно, мъжко, трудово (най-после) занятие. Струваше ми се, че то е моята истинска професия, както някои поети са били телеграфисти, машинисти, стенографи, банкови чиновници. А поезията - това е съвсем друго, тя е призвание, обречение. Ревниво ги отдалечавах една от друга, докрай се съпротивлявах на напора им да се слеят. Докато, вече в друга възраст прозрях най-неочаквано, че те отдавна са се преплели, че се пораждат и се допълват - в мене. Но това вече никога не ме разтревожи, отлично бях разбрал, че поезията е далеко небезопасно, понякога дори смъртоносно посвещение, че публицистиката не е изкупление за поетически грехове, а страст и съдба, сериозно творческо премеждие, енергично участие в живота.

Те са най-скъпоценното, към което се пресегнах в този свят. И никога не се наложи да го отбранявам от собствените си колебания и лекомислия. Нещо повече, те ме вразумяваха и пазеха от лоши очи..


ТОЛКОВА ЗАГИНАЛИ ПОЕТИ, И НИТО ЕДИН НА ДУЕЛ!

В душата си винаги съм настоявал, че главната намеса на поета в действителността са неговите стихове. Стиховете са и словото, и делото на поета. И нещо, което е толкова знаменателно за нас тук, в тази България: толкова загинали поети - и нито един на дуел! Има народи, чието пребъдване е гарантирано от самата им многомилионност, от местоположението или от кой знае що още. За техните поети и мислители е нормално и престижно съзерцанието, изящното отсъствие от грубия живот. И това е традиция, понякога хилядолетна. За българския поет нормални и престижни са били сабята и револверът, участието в бунтове и съзаклятия, в освободителните войни. Народът ни е изпитвал нужда от духовни хора във всичките си борби, в окопите, по скали и по орляци.

Веднъж бях в Индия за годишнина от смъртта на Дебелянов. Местните литератори бяха изумени, че е възможно поетите да ходят на война. Да бъдат убивани на война! Напрегнах се да им обясня. Не стана, не приеха. Нямаше откъде да знаят, че поетите по нашите земи влизат в поезията, за да се влеят в народната съдба, а не за да да я избегнат..


НЕЩО ЧЕСТНО И СВЯСТНО -
И ТОЗИ СВЯТ НЕ Е ВЕЧЕ СЪЩИЯТ

Разбира се, че всяко изкуство има идеята да промени света. Но писателят не трябва да се надява на "потреблението" на промените. Мисля, че той обикновено не дочаква резултата от своето дело. С една статия във вестник може (макар и рядко) нещо да се постигне незабавно: да се свали некадърен управник, да се изобличи крадлив големец, подкупен магистрат. Това, засега повече теоретично, е постижимо, то някъде сигурно се и случва. Но ако имаш амбицията да промениш човека, човечеството, света - а такава е целта на литературата! - трябва да изгубиш суетата си. Инак съм напълно убеден, че когато човек в изкуството или извън него извърши нещо свястно и честно, този свят не е вече същият.

И в поезията ли? Да и в поезията. Поезията има привилегията първа да открива, да изковава художествените идеи, от нея те преминават в другите изкуства и тъй въздействието й се умножава хилядократно. Освен това читателите на поезия по правило са водачи на своята среда, те предават нейните вибрации на околните - като пример, като плам и порив, чрез тях духът на поезията се бори за съществуване в "практиката" на живота. Но това естествено остава скрито за всеки, който разпознава успеха по аплодисментите и по кошниците с цветя.


ЖИВОТЪТ, ПРЕПИСАН НА ЧИСТО

Никога не съм вярвал, че споменът е минало! Онова, което е минало, ние го забравяме. А споменът е възможност да запазим и да притежаваме събития, чувства, дела, приятели - докрай! Споменът е чистилище на стойностите. Днес едно страдание може да ни носи само болка и отчаяние, а в спомена да ни изпълва с гордост. Един човек може днес да ни възхищава с излъчването си, да ни привлича даже, а в спомена си утре да го намерим смален, фалшив, имитатор на жестове и идеи. Споменът е и един избор на съвестта и на паметта. Споменът е нашият живот, преписан на чисто...

И друго, когато поетът посяга към спомена за слово, за образ или мъдрост, това не значи, че той не ги взема от съвременността. В него, чрез него, през душата му и в паметта му, споменът вече е съвременност. По-трудно си представям, че като художника ще разкрачи статива си срещу пейзаж или човек и веднага ще ги пренесе върху платното. А че споменът бива и сълза, бива. Но може би е точно онази сълза, която на всяка цена трябва да задържим...


НЕ УДРЯЙ ВРАГА С ЦИГУЛКАТА!

Всеки писател някой ден бездруго научава, че инструментите ни за живота и за творчеството са едни и същи,че трябва строго да пазим сечивата си, честно да ги притежаваме. Противно на мнозина и след като съм опознал немалко човешки съдби, вярвам, че един стругар, например, може с една и съща ръка да разбие някому зъбите, а после в труда си да постигне връх на прецизност и майсторство. Не може обаче поетът, който днес е излъгал и наскърбил някого в живота, или е унизил нечие чувство, или е съсипал нечия любов, или пък се е омърсил с компромис, донос или кариера, или само е подал ръка на подлец, утре да напише нещо високо и красиво. Може да изглежда, че го е написал, може дори да се твърди, но ще изглежда и ще се твърди не задълго. Понякога изведнъж, а понякога незабележимо и бавно - но неизбежно! - се разбива апаратурата на твореца, ако той си служи с нея непорядъчно. Това е причината за множество загадъчни творчески мълчания. Тази апаратура, най-общо е душата на твореца и ако бъде злоупотребена и огрубена, никой повече не може да я акордира за високо изкуство. Някога изгубих стихотворение, от което съм запомнил края. Сигурно го помня неслучайно. Ето го: "Не удряй врага с цигулката, удари го с музиката!"


______________________

Източник: Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки. ... 0040001101
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1077
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Нед Юни 03, 2018 2:28 am

МОЯТА МОЛИТВА
Христо Ботев

"Благословен бог наш..."


О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже -
мен в сърцето и в душата...

Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове;

не ти, който си направил
от кал мъжът и жената,
а човекът си оставил
роб да бъде на земята;

не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
мойте братя сиромаси;

не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само със надежди голи;

не ти, боже на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!

А ти, боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!

Вдъхни секиму, о, боже!
любов жива за свобода -
да се бори кой как може
с душманите на народа.

Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!

Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!...
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1077
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Нед Юли 08, 2018 11:38 pm

Дойде време и за Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.:



Не мога да привикна със морето -
тревожат ме въздишките безкрайни
и бъркат мислите, и над сърцето
висят като несподелена тайна.

Не мога да привикна. И до късно
не мога от брега да се откъсна.


Ахали-Афони, 1952


***


НАТЮРМОРТ

Една на друга гръб опрели,
жълтеят прасковите зрели,
с роса покрити, сочни, вкусни,
с петна червени -
сякаш устни
в един миг сладостен и кратък
оставили са отпечатък:

червенина и мъх златист,
и дъх момински - нежен, чист…


1955


***


СОНЕТ

Не помня вече, спях или не спях,
в шума на старата река заслушан,
когато звънна тоя весел смях -
момински смях, лукав и простодушен.

Избликна. И потъна в тишината,
отнесъл и спокойствие, и сън.
Надникна през прозореца луната.
И аз се подчиних, излязох вън.

Селцето спи. И бащиният двор
под светлината лунна кротко дреме.
Самотно свети в празния обор
едно забравено отдавна стреме…

Момински смях. И вечен речен хор.
И други дни в далечно друго време…


1960


***


СОНЕТ

За твоите очи добри
благодаря ти, мила моя!
Мени се всичко. И дори
земята се е променила.

Приятелите ни - и те.
Вървят годините, работят.
И паяжинки все плете
край нашите очи животът.

Ала когато уморен
след работа у нас се връщам
и мъкна миналия ден,

аз бързам да си дойда в къщи,
та в твоя поглед просветлен
да се огледам - вечно същия…


1970/1974


***


Стареем, мила моя, с теб стареем…

Същинска руска зима е навън.
Същински твой забравен детски сън.
И твоята ръка в ръката ми се грее
като премръзнало врабче.
И времето - замръзналото - не тече.

А ние, мила моя, с теб стареем…


1985
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1077
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Нед Юли 08, 2018 11:40 pm

РЕПЛИКА

Къде сте, кандидати за класици,
във тия трудни, съдбоносни дни?

Мълчите вие, глътнали езици,
край скъпите си рожби и жени.
И пръста в раната не туряте.
И чакате да мине бурята…

за да излезете
отново
да водите народа с гордо слово!


2 ноември 1956


***


СЕЧЕХА КРУШАТА

Звеноводът вдигна остра брадва.
Няма жал в студения метал.
Но защо и момъкът се радва,
като свойта брадва засиял?

Рече ми небрежно: - Не пречете!
И удари, сякаш на игра.
Изхвърча, като рояк врабчета,
на парчета старата кора.

Спуска се и мята къси мълнии
брадвата - сестра на младостта.
Крушата изохка и прегърна
с клони свойта сянка на пръстта…

Зная: тракторите в равнината
трябва все направо да вървят,
затова изсичат из нивята
старите дръвчета, правят път.

Но седя, глава навел и пуша,
свойта скръб от себе си прикрил…

Тази круша е оная круша,
под която аз съм се родил…


1960


***


МЪГЛА

На обед допълзя откъм балкана
и пред прозореца ми спря мъгла,
в душата ми надникна и застана
отвън, непроницаема и зла.

И в сиво безразличие потъна
и тоя ден, и всичко на света.
И аз останах на самото дъно
на туй море от мрак и пустота.

Студено е. И нищо се не вижда.
Болят ме натежалите плещи.
Едно безформено, безкрайно нищо
с потискащо мълчание крещи…

Мъгла. И нищо повече. Хитрува.
Но ти не вярвай в страшната й власт:
ще духне вятър и ще тържествува
отново синьото небе над нас!


1962


***


ЛИСТА

Слани сланиха. Ветрове вилняха.
Студени, тежки дъждове валяха.
А те стоят -
последните листа.

Какво ги свързва още със света?
Отдавна младостта си изживяха.
Отзеленяха.
Отжълтяха.
Отпламтяха.
И прелетните птици ги опяха,
преди да отлетят.

Но почернели и осиротели,
разпръснати в горите опустели,
за своя клон те здраво се държат
и чакат със надежда пролетта.

Листа, листа!
И вие ли копнеете по вечността?…


9 декември 1959


***


В ЧАСА НА ЕСЕННАТА ЯСНОТА

Лесът е пуст. Лесът е гол и черен.
Забравен дом с отворени врати.
Едно гнездо, като самотен жерав,
през облаците срещу мен лети.

А няма край, ни пристан синевата.
Къде отива то, кого зове?
Листата ли - да скрият пустотата,
или отлитналите гласове?

Лесът е пълен с тиха скръб и влага.
От паяжини е пленен лесът.
Отронен лист, зареян, бавно ляга -
като напомняне -
на моя път….

О, знам,
ще паднат и край нас листата
в часа на есенната яснота…

Как искам аз в гнездото на душата
да пеят птици и през есента,
да не потънат в бездната студена
на нямата бездушна синева,
да бъдат с хората -
и тъй и с мене -
родените в душата ми слова!


1962
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1077
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Нед Юли 08, 2018 11:42 pm

ПРОВИНЦИАЛЕН СОНЕТ

Врабците чуруликат в надпревара
на жицата. Пред пътната врата
една жена премита тротоара
от първите окапали листа.

Провинция. Неделя. Ранна утрин.
Бил ли съм вече тук, или не съм?
Край мен градът, просторен и уютен,
мирише на мекици и на сън.

Вървя. И улиците ме прегръщат.
И улиците все назад ме връщат.
И все твърди сърцето премаляло,
че в тоя град, в една двукатна къща,

разперило ръце в леглото бяло,
спи кротко мойто детство отлетяло…


Свиленград, 1978


***


Ни плясък, ни вълна. От залеза
магьосан е върхът.
И облаците там заспали са
и спрели са сред път.

И сякаш вие, пълни с прелести,
далечни младини,
във тоя вир планински спрели сте
в най-ясните си дни.

И струва ми се, неизминат е
изминатият път
и - неначенати - годините
все тъй пред мен стоят.

Но камъче полита, тласнато
случайно в тоя час.
И плуввам по реката, ясната,
след мойта сянка аз…


1959


***


Синьо небе.
Слънце.
И сняг…
Черни дървета, спите ли?
Скрил се е вятърът веселяк
в преспите ослепителни.
Няма пътеки.
Няма път.
Всичко е бяло и девствено.
Старите клони сякаш държат
не снеговете,
а детството…

Весел пристъпвам в дълбокия сняг,
сълзите бърша набърже.
Мили приятелю,
помниш ли как
с детска ръчица бършеше
млади очи и блестеше светът
в розово-бяло-синьото?

Помня…
И мълком зад мен тъжат
стъпките - дните изминати…


1962


***


Старея вече - все за младостта
си спомням с умиление, тъгувам
и все насам, към родните места,
сърцето ми ме тегли да пътувам.

Очи затворя ли - и чувам пак
как славеите пеят във забрава,
и мойто детство, босоног хлапак,
през росните ливади преминава.

Ах, тук, на спомените в пепелта,
заровено е сладкото колаче!
Затуй и искам, дойде ли смъртта
и чер порой следите ми затлачи -

да ме опеят славеи в нощта
и хладната роса да ме оплаче…


Гара Белово, 1960


***


Летят годините. Старея.
А и до днес все тъй живея
със мисълта, че утре пак,
едва очи от сън отворил -
не зная как, не мисля как -
аз ще се видя рус хлапак.
И всичко пак ще се повтори.

Така наверно и до края
едва ли аз ще осъзная
и ще приема примирен,
че на земята ни прастара,
във моя свят благословен
и утре пак ще бъде ден,
и всичко пак ще се повтаря -

но не за мен… Но не за мен!


***


Нищо в природата не се губи.
Думите нежни. И думите груби.
От порива пръв -
всичко се трупа върху сърцето.
Додето цъфне последното цвете -
червеното цвете
на твоята кръв…
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1077
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Чет Сеп 27, 2018 1:19 am

ТИ ПРОСТО СИ ДЛЪЖЕН...
Георги Константинов

В сезонните болки, в случайните свади,
в съдбовния възел на тъмни причини
безмълвно си казвам:
Не се изоставяй!
Не давай моторчето в теб да изстине!

От себе си махай ръждата набола.
Духа си напрягай до сетната става...
Не се изоставяй
на чуждата воля!
На свойта неволя не се изоставяй!

Не се изоставяй в прегръдка щастлива.
Не падай безкрайно в скръбта си дълбока...
Издишвай мъглата!
В снега не заспивай!
Не спирай в средата на свойта посока!

Днес всяка секунда за тебе е скъпа.
Години изгуби в безпътна омая...
Ти толкова трудно
излезе на пътя,
че просто си длъжен да стигнеш до края!
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1077
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Вто Окт 23, 2018 12:59 am

ЛЮБОВ
Валери Петров

В този бар бяха седнали вчера те
и днес в него пак гледам ги двамата:
а отвъд шейсетте кавалерът е,
и кажи-речи бабичка - дамата.

И навярно вината в коняка е
или в нежния звук на пианото,
но те чувстват се другаде някъде
и той с длан й погалва коляното.

А това не убягва от погледа
на момчетата с дънки във ъгъла
и тя бързо оправя си роклята,
но не ги е, не ги е излъгала.

И те тъй откровено кикотят се,
тъй на място от смях не се свъртат те,
че аз казвам им: - Ех, слепи котенца,
някой ден вий ще бъдете "дъртите"

и тогава - мен, стареца, слушайте -
фантастичен късмет ще извадите,
ако в тяхната възраст заслужите
като тях да разсмивате младите!
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1077
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Вто Окт 23, 2018 11:04 pm

Нещо от отишлия си твърде рано Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.:


На какво се учудвам, не зная -
нищо повече от смъртта.
Ще ухая с липите в безкрая,
ще се качвам, ще слизам с дъжда.

Ще се качвам, ще слизам с дъжда,
ще обличам и храня дървото.
Нищо повече от смъртта.
Нищо повече от живота.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1077
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Чет Ное 22, 2018 10:17 pm

Нещо във връзка и с Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.:



ДИПЛОМИРАНИТЕ
Иван Вазов


Non, d’aucune chevalerie
Je n’ai le brevet sur velin.
Je ne sais qu’aimer ma patrie,
Je suis vilain et tres vilain.
Beranger


Да, господа, така, невежествен съм аз!
Не съм достоен, знам, да бъда между вас.
Злочест съм аз, уви, че в мойта младост трома
кат вази не грабнах поне една диплома,
за да блеща всегда с таз книга-талисман,
що ректор някой си небрежно ми надраска,
и с нея да вървя надменен, горд, засмян,
и да ми служи тя за було и за маска
на всичко, всичко, що бездарно, тъмно, зло,
природата тури под моето чело
и кат разковник скъп към щастье да ме води
през всичките врати и служби, и доходи.
Наистина, простак, невежествен съм аз,
не съм прахосал част от мойта пролет тъмна
да свърша някой курс и някой още клас,
да мога по-подир със право аз да гръмна:
"Коленичете вси, и малък, и голям!
При вас спасител същ и гений днес довтаса!
Аз чел сам Блунчли; Фохт и Кант и - Дарвин сам
в главата ми стоят; другар ми е Бентам,
учил съм даже таблиците на Лапласа!"

О, не, не съм учен и в ваший горд разряд,
кат мен невежа път не може си пробие,
туй казвах си го аз, казахте го и вие.
Аз прост съм человек и сам съм виноват!
Кат вази не успях, завършил факултетя,
кат бомба таз страна да стрелна, да връхлетя
и от обскурна твар - без подвизи, без труд,
богат да стана в три дни - във четире - прочут!
(Страната туй дължи на мойта свяст висока);
и по каприза свой съдбата й безока
да поведа без страх в каквато щъ посока.

Аз нямам право днес кат вас да съм хлевуст.
Оскъден съм сега от знания дълбоки,
на книгите не знам названйята изуст,
за слава нямам аз претенции високи.

Аз бедно съм дете на естеството днес,
кумирът ми е друг, не ваший интерес.
Аз малко се учих и малко ази чина.
Не съм донесъл плод от никоя чужбина.
Под тоя небосвод родих се и раснах
и само тоз въздух отечествен дишах,
и - саморасляк див - на тая почва дива
намирах си храна и пиях струя жива.
Навикнах йоще млад да вярвам в честността,
да мисля, че у нас към ближний любовта,
съзнаньето в дълга, полетът към зората,
към правдата света, към зракът, към борбата
готовността за все: за жъртви, за беди,
когато се касай за работи свети -
неща, излишни вам и много редки тука -
за мене са поне най-красната наука!

Таз книга четох аз. Не мога като вас
с загадъчен диплом звездите днес да свалям
и с гръмки имена аз мойто да разфалям,
да казвам, що знам аз, а не какво съм аз.

А имам йоще таз наивност във светът
да мисля, че сърцето тряба при умът,
че нашият кумир не състои в златото,
че можем, ако щем, и без скрепен диплом
да бъдеме добри и честни мълчишком.
Доброто аз не правя, но верувам в доброто.
Далеч е идеалът, но аз го гоня пак.
Аз слаб съм и неук, но пак се сещам як
и трудя се безспир на всякой, който чува
и търси красното с приветливо лице,
туй слово да предам, що в моето сърце
природата го вдъхва и господ го диктува.

Така е, господа. Блестещият диплом
не може днес да е, по моя разум хром,
мерило и аршин на нашата полезност
и несъмненен знак за несъмнена честност.
Примери мога да, и не един, не два,
че без диплом гръмлив, без шум и без слова
мнозина братя вън от учената класа
и без да са поне слушали за Лапласа,
умяха с своя труд, заслуги и талент
да си въздигнат в нас нетленен монумент.
И тоз хартиен къс, челото ви що киче,
не може ви преда сан по-друг, по-висок
и на забвеньето от червяка жесток
не може ви спаси във гроба ви дълбок.
Защото изворът на всякое величье
във дарбата стои, не в външното отличье
и славните мечти в сърцето ни цъфтят,
и само оттам могат високо да летят.
И Левски беше прост. Черковният канон
бе всичкият му курс. А вижте как грей он?
И Ботев, тоз герой, тоз мрачния певец,
и без диплом умря в Балкана кат борец.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1077
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

ПредишнаСледваща

Назад към Интереси

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 0 госта