"Литературна продукция"

Назад към Интереси



Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Пет Дек 04, 2015 7:30 pm

И два превода на Георги Джагаров, заедно с оригиналите на Пушкин:



АЗ ВИ ОБИЧАХ…

Аз ви обичах; обичта ми може
да тлее още в моята душа;
но нека вече тя не ви тревожи,
не искам с нищо да ви натъжа.

Обичах ви безмълвно, безнадеждно,
изгарях и от ревност, и от страст;
обичах ви тъй искрено, тъй нежно -
дано ви друг обикне както аз.


*


Я вас любил: любовь ещё, быть может,
В душе моей угасла не совсем;
Но пусть она вас больше не тревожит;
Я не хочу печалить вас ничем.

Я вас любил безмолвно, безнадежно,
То робостью, то ревностью томим;
Я вас любил так искренно, так нежно,
Как дай вам Бог любимой быть другим.

1829



***



ПО ХЪЛМИТЕ НА ГРУЗИЯ ЛЕЖИ МЪГЛА…

По хълмите на Грузия лежи мъгла,
шуми Арагва в долината.
Тъгувам, но е светла моята тъга,
за тебе ми копней душата,
за тебе, все за тебе…Нищо в тоя мрак
не ме измъчва, ни тревожи
и пак сърцето ми гори, и люби пак,
че да не люби то не може.


*


На холмах Грузии лежит ночная мгла;
Шумит Арагва предо мною.
Мне грустно и легко; печаль моя светла;
Печаль моя полна тобою,
Тобой, одной тобой… Унынья моего
Ничто не мучит, не тревожит,
И сердце вновь горит и любит - оттого,
Что не любить оно не может.

1829
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Сря Дек 09, 2015 12:58 am

Хайде и тук поздрав за студентите! :beer:


ТЪРСИ СЕ...
Валери Петров

Вечната стара история!
Пролет отново цъфти,
главната аудитория
пак е разкрила врати.

И като весели птичета,
сякаш във радостен сън,
млади момчета, момичета
с вик се изсипват навън.

В шумната майска виелица
врътна се мойта глава,
после пък изневиделица
"Търси се!" - глас изрева.

Явно, човекът за ядене
търсеше само купон,
но си личеше, че гладен е,
по страховития тон!

Смешно ми стана и хубаво
в младия пролетен шум.
Смешно ми стана и глупаво,
нещо дойде ми наум.

Казах си "Ех, да би можело
тук да застана и аз.
"Търси се!" - силно, тревожно
да им извикам на глас. -

Търсят се коли изгубени
във факултетския двор,
търсят се погледи влюбени,
търси се пламенен спор,

търси се чувство, обхванало,
някога някой си млад,
търси се нещо, останало
много години назад!
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Вто Яну 05, 2016 4:57 am

Из АВТОРЕКВИЕМ
Стефан Цанев

...
ДОКЪДЕ СТИГНАХМЕ? ЗА КАКВО БЕШЕ ВСИЧКО?
Оженихме се,
народихме деца -
това ли беше всичко?
Кой се разведе, кой - не, имаме млади любовници
(кой тайно, кой явно, все едно - еднакво нечестно) -
това ли беше всичко?
Един стана административен класик,
друг - непризнат гений,
трети - държавник,
четвърти - режисьор,
пети - пияница,
шести, седми, осми - забогатяха от думи,
деветия - не мога да си спомня…
Питам ви, приятели - за какво беше всичко?
Когато бедни и бледи
амбициозни предтечи
готови да сменят перото с меча
безквартирни и безкомпромисни
дрипави
трамвайни гратисчии -
днес:
елегантни,
музейно сериозни в шкоди, рена и мерцедеси,
барабанящи с кастанетата на венчалните си халки
по дайретата на дискретните си шкембета -
приятели,
кажете ми:
за какво беше всичко?
И странно единство:
всички сме недоволни от народа.
За едни народа е разглезен от благоденствие,
за друг е говедно търпелив,
за трети - прагматичен,
за петия - безразличен,
за шестия, седмия, осмия - не знам какво си е…
За деветия - не мога да си спомня.
А народът гледа на нас като на пяна
от сблъскването на вълната с твърдия бряг,
която изчезва в попивателната на пясъка.
И ний ще изчезнем.
И нито следа.
И никой няма да знае - докъде стигнахме
и за какво беше всичко.

ТОВА ЛИ БЕ ИДЕАЛА НИ - ДА ЗАБОГАТЕЕМ
за сметка на тоя народ,
комуто уж посвещаваме своя гений
и своя живот?

СЛЕД ТРИДЕСЕТАТА ГОДИНА ЗАПОЧВАТ
компромисите
в името на всички полезни неща.
За доброто се готвим постепенно и дълго,
подлеци ставаме изведнъж.
Вместо криле - размахваме лакти.
Наляво, надясно, напред, назад - и
объркваме:
врагове ли, братя ли?…
Все повече стават моите познати,
все по-малко - моите приятели.

...

ДУШАТА МИ ПЛАЧЕ ЗА СНЯГ,
за бяло, за чисто душата ми плаче.
Видях много земи, много свят,
видях герои, видях палачи…
Душата ми плаче за сняг.
Доста живях, колко остава?
Чака ме моят бряг:
ругатни или слава - нямам представа…
Душата ми плаче за сняг -
чиста следа в снега да оставя.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Чет Яну 07, 2016 10:36 pm

Специално за празнуващите днес нещо от именяка Иван Вазов: :)


ПОД ИГОТО
из IV. ПАК У МАРКОВИ

...
Другият гост беше Иванчо Йотата*. Той, като добър съсед, идеше да поразговори и успокои бай Марка. Няколко минути разговорът се въртеше все върху тазвечершното приключение и Иванчо твърде красноречиво описваше своите впечатления и безпокойства.
- Та ви казвам - продължаваше Йотата, - че тъкмо кога наша Лала дигна трапезата и прочия, аз зачух крамолическа пропаганда у вас, бай Марко. Кучето и то лаеше удивително. Уплаших се, сиреч, не се уплаших, ами рекох на Лала: "Лало мари, що става у бай Марка? Я погледни от чардака в техния двор!" Но после си помислих: това не е женска работа. И аз дръзновено се покачих на чардака и гледам: във вашия двор тъмно. Защо беше тая пропаганда? - рекох си умствено, сиреч, изразбуди се махалата.. А Лала стои зад мене, държи ме за сетрето. "Къде? - казва, - Да не скочиш у бай Маркови?". "Няма нищо, мари - казвам й, - заключи комшулука откъм бай Марка."
- Нямаше нужда, Иванчо - нищо нямало - забележи усмихнато Марко.
- Тогава - продължи Йотата - рекох си умствено: трябва да обадим на конака; господин бай Марко е съсед и не можем да го оставим в безопасност. Й тозчас дръпнах се из стълбите надолу, а Лала все крамолически вика след мене. "Мълчи мари!" - казах й мужествено. Излязох на портата и гледам на улицата - всемирна тишина.
- Асенчо спи ли сега, бай Марко? - попита докторът, за да прекрати Иванчовите ораторствувания. Но Иванчо прибърза и продължи:
- Като виждам всемирната тишина по улицата, рекох си: от това трябва да те е страх, Иванчо; па се повърнах, та минах през заднята порта, сиреч, та излязох в сляпата улица, от сляпата улица през бай Недковата врачка, та през Махмудкини, та през купището на Генка чичов, та право в конака. Влизам, гледам и тозчас обаждам дръзновено на онбашият, че у вас има разбойници и кокошките хвърчат из двора.
- Та казвам ти, нямаше никой - нафиле си се трудил, Иванчо.
В това време бурята с всичката си сила свирепееше навън.
- Ах, бай Марко, забравих да те питам - каза докторът внезапно, - намира ли те тая вечер някакъв момък ?
...
- Дали не е тоз човек разбойникът, който се е катерил на стряхата ви, бай Марко? - попита Иванчо. - Пропагандата не е била на всуета.
...
Влезе баба Иваница
- Вие знайте ли - каза тя, - Пена одеве чула, преди дъжда, пушки че се хвърляли. Какво ще е това...
...
Дъждът бе престанал. Гостите наставаха, да си идат. Новината ги посмути.
- Ба, кюпенци са били, слугинята се е пак измамила... не се бойте, дръзновено! - храбреше се Иванчо Йотата. - Бабо Иванице, вашето комшулуче?
И когато Марко изпращаше доктора из вратнята, Иванчо бягаше из комшулука, който му отвори жена му.


* Това лице, както и Хаджи Смион, Мичо Бейзадето, господин Фратю, поп Ставри и Мунчо, които ще се срещнат по-нататък в романа, авторът е вече леко екипирал в повестта си Чичовци, написана на 1884 год. Действието и в двете произведения се разиграва в същата местност на Южна България - Бяла черква
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Чет Яну 14, 2016 12:14 am

СЕЛСКА ПАНАХИДА
Георги Константинов

Умира тихо българското село.
И няма кой за него да заплаче…
Там някъде зад билото изчезват
последните
орачи и сеячи.

А младите, доколкото ги има,
отчаяни, отлитат от гнездата -
висят по гари,
търсят хляб в чужбина,
по чуждите полета са аргати.

Тук къщите сами мълчат по залез,
коминът към земята е наклонен…
И хищни сенки нощем обикалят,
за да откраднат стока или спомен.

Умира тихо българското село.
И вместо школският звънец да бие,
камбанен звън обажда се несмело…
А ние?
Доколко живи сме и ние?

Какво че в хитър бизнес
ни е провървяло?
Какво че можем чак в Париж да идем?..

Умира тихо нашето начало.
А пък какъв е краят ни,
ще видим.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж


Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Съб Мар 19, 2016 2:20 am

Христо Медникаров:
Искам с това стихотворение и с песента по негов текст да поздравя всички мои земляци от Еленския край, както и пръснатите из чужбина българи - да не забравят родното гнездо и своите родители и да се вслушват в топлия ми повик:


ИДВАЙТЕ СИ...

Идвайте си, докато все още
светят две прозорчета в шумака
и до късно в есенните нощи
двама старци трепетно ви чакат.

Идвайте си. В старото огнище
пън догаря - сух пън от граница
и до него спомени разнищват
стар баща и майка ви - светица.

Идвайте си, докато на двора
тегне с грозде старата лозница,
жълти тикви светят на стобора,
и поели топлата десница,

целунете майка си, че може
тази среща сетна да остане...
Не ще има кой софра да сложи,
с топла питка сладко да покани.

Ще заглъхне къщата, а двора
ще потъне в бурени и лайка...
Тук ще дойдат нови, чужди хора,
ще я няма бедната ви майка.

Ще мълчат оголени липите.
Небесата ще се спуснат сиви...
Майките ви чакат пред вратите -
идвайте си, докато са живи.



Източник: Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.

Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.

Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.

Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Чет Мар 31, 2016 11:28 pm

НЕГОСТОЛЮБИВО СЕЛО
Иван Вазов

Русинът, господин - нека го наречем Матвеев, отдавна заселен и на служба в София, страстен велосипедист, яхаше на двуколната си машина по правото и гладко шосе оттатък Враждебна, което се протакаше като опната струна из Софийско поле.
Жълтеникав облак прах се вдигаше от колелата, забуляше пътника и каскета му и се движеше заедно с него из равнината като една вихрушка, гонена от вятъра.
Матвеев беше пропътувал петнайсетина километра с голяма бързина сред несносната тежчина и жега. Залутал се тъдява по обяд, той беше потен, запъхтян, пламнал. Глад и мъчителна жажда се притуряха при умората му и увеличаваха нетърпението му да стигне първото село, което стоеше на пътя му, за да обядва.
Слънцето печеше нетърпимо от безоблачното лятно небе: омарата трептеше над пожълтелите стърнища, полинели лъки и засъхнали угари, които даваха тъжност на гледката. Никакъв звук от щурец по земята или птичка във въздуха не оживяваше глухотата на безлесното поле. Гущери се щурваха край пътя, уплашени в дрямката си от велосипеда.
В кръгозора през омарната мъглица планините очертаваха пречупените си линии в небето, също безцветни, мъртви под нажежените лучи на слънцето; те сякаш бягаха още по-нататък. Бягаше и съзираното по дърволяка си село, в което се впиваха жадните погледи на Матвеева. Както обикновено бива в минути на нетърпение и по равно поле, пътят се виждаше по-дълъг и целта се отдалечаваше като измамлив мираж.
Матвеев се каеше, задето се увлече в това пътуване през най-силната жега. Засъхналото му гърло гореше от жажда, струваше му се, че мозъкът му е запален в главата, гладът чрез остри бодове в желъдъка издаваше своя алчен гняв.
С истинска радост Матвеев спря пред първата отворена кръчма на мегдана в селото. Той допря велосипеда си до олупения зид и се обърна към шопа, що стоеше на прага, за да му поиска вода.
В тая минута се зададе един конник с каскет и гетри, който яхаше бързо по посока на София.
Матвеев позна в него един приятел, чиновник при едно чуждестранно учреждение в София, и го поздрави по немски.
- Африканска жега - каза конникът, като спря за минута, бришейки си потта по челото.
После се озърна по пустия мегдан, окръжен с плетища и дрипави къщурки, и прибави:
- Африканско село!
Па като запали цигара, продължи игриво:
- Да, африканска страна... Аз давам срок хиляда години на тоя симпатичен народец да се цивилизова... Вярно ли казвам? Обичам да се срещам с тукашните селяни, знаете ли защо? Защото по една асоциация на идеи винаги си спомням вълците и веприте, които биехме в горите на вътрешна Бразилия... А там прекрасен лов, любезни мой... Тука бедно, само пъдпъдъци... Но я виж там тоя с мустаците, на вратата! Един барнум би платил скъпо и прескъпо за него. Ах, тоя народец... Казвам ви: хиляда години срок давам. Вие, драги мой, направихте височайшата глупост, която познава историята. Сбогом!
И конникът поздрави весело и отмина.
Матвеев се обърна към кръчмаря:
- Хей, давай мене хладната водата!
Русинът, макар и живял в България доста, не знаеше още поне сносно български. Руският му език бидейки разбиран от всички в столицата, той не беше усетил нужда, нито ходеше пък да научи местния. На тая леснотия в общението с българите се дължи явлението, че русите от всички славянски народи най-мъчно и най-слабо усвояват българския език.
Кръчмарят, един здрав, гоен, червенобузест шоп с хитри очи, с големи, дълги до ушите ястъклии мустаци, каквито често учудват по селата, не се помръдна, като че не чу. Види се, че чуждото лице с голяма руса брада на пътника и грубичкият завален език, на който му искаше вода, му направиха лошо впечатление. А може би и наглият поглед на конника го разсърди.
Матвеев седна отвън на трикракото столче под сянката на стряхата, бришейки потта си и очаквайки вода.
Той се зачуди, когато видя кръчмаря, облегнат небрежно до вратата, че стои спокойно, чешейки влакнестите си гърди.
- Дай водата бе! - извика той нетърпеливо. Тоя рязък тон съвсем го погуби в понятието на шопа. Той се изкашля и продума кратко:
- Нямаме вода.
- Няма вoда? - попита учудено русинът
- Няма, господине.
- А в селo няма?
- И в село няма.
- Как?
Матвеев се разсърди.
- Ти вреш! - каза той.
- А?
- Фонтан няма?
Шопът никак не разбра.
- Кой ти разбира от езика! - избъбра той пренебрежително и си влезе в кръчмата.
Матвеев кипна, но реши да действува с благост на упорития неприветлив селянин.
- Молим, платим... - подвзе той, като се изправи на вратата.
- Молиш се, ама късно... няма вода... - прекъсна го шопът и захвана да треби по поличките, дето се редяха чаши и съдове.
Приближиха се и други селяни, привлечени от велосипеда, още новост по онова време. В тая жега те носеха кожуси! Кръчмарят излезе и се посшушука с тях. Очевидно той им обясняваше с какъв човек имат работа. Те климнаха одобрително, напълно съгласни с онова, което той им казваше.
Русинът, възмутен, попита селяните отде пият вода, като посочи един кладенец наблизо.
- Из тоя кладенец само добичетата поим, водата не чини за хора, господине, не добра вода - отговориха те.
- Но человеци где поят се ?
- Ние ли? Ние си наливаме вода е-е-ей от тамока, от изворо при могилата ете... - и селяните посочиха един гол уединен рът, който стоеше надалече най-малко на пет километра. После прибавиха ухилено:
- Ваша милост с тия дяволски колца завчас ще хвръкнеш там - и те посочиха велосипеда.
Русинът ги погледна с ужас: жаждата го мъчеше, а тия селяни го пращаха още пет километра в пека! И как тъй може да съществува това село без вода край него? Той извади пари да им даде за водата, която биха му донесли от някоя къща. Но му отговориха, че нямало на тоя час вода никъде! Как! Хрумна му тогава да иде да се напие от блудкавата вада на кладенеца, но почувствува отвращение и поиска вино, поне с него да залъже на миг жаждата си.
- Свърши никсе винoто господине - отговори кръчмарят - няма.
Той поиска поне да яде.
- Има яйцо?
- Няма.
- Има сирене?
- Няма.
- А пилето?
- Нямаме пилета.
- А там има - каза той, като посочи няколко кокошки, що кълвяха по мегдана. Кръчмарят отговори:
- Они са болни, не са за ядене.
Матвеев изпули очи.
- Дайте хляба само!
- Да ще господ хляб...
- Что?
- Свършил ни се, да прощаваш.
И другите селяни казаха, че у тях децата изяли всичкия хляб.
Ужасно.
Матвеев сред това село приличаше на пътник, заблуден в неизвестна пустиня, умиращ безпомощен от жажда и глад. И горко обидно чувство се появи в душата му.
"И ние ляхме кръв за тоя народ! - си помисли той злобно. - Може би имаше право фон Шпигел... - и повтори на ума си последната фраза по немски: Sie haben die grösste Dumheit in der Geschichte gemacht. Да, да, величайша глупост! Има право фон Шпигел..."
Трябваше да вземе какво-годе решение: или да продължи пътя си до обетованата могила, или да се върне веднага назад и да пие от поточето, което бе съгледал някъде далеко из полето.
Когато размишляваше кое решение да вземе, селяните се шушукаха, поглеждайки ухилено чужденеца. Стори му се, че имаше злорадство в тия погледи.
При вида на това безсърдечно отношение - защото не можеше да няма в селото вода, хляб и всичко - той пламна от ярост и избълва въз тях една руска псувня, останала фамилиарна у нашите селяни още от руската война.
Той намери само тоя способ да облекчи гърдите си, за да не бъде задушен от талаза, на неудържимия гняв, що кипеше в него, па било, че за това злите селяни би му заплатили с бой.
Чудно нещо! Вместо сръдня и докачване да покажат, селяните си продумаха нещо весело, па се приближиха.
Кръчмарят, който беше и кмет, пръв взе думата:
- Ваша милост от кой народ си, да прощаваш?
Матвеев отговори злъчно:
- Руский!
Кръчмарят го улови за ръката с желание да се здрависват.
- А бе холан, човече, оти не ни каза по-рано, ами ни мъчи така и ни увре в грях?
И селяните един въз друг се заредиха да му хващат ръката. Кръчмарят смеешком му обади, че го взел за "шваба" - в Софийско шопите така наричат неславянските поданици на Франц Йосифа - по вида му и като видял, че приказвал немски с конника.
- Па и приказката ти беше една такава без вкус, не за в хората.
Дойдоха и други селяни и взеха да се ръкуват. Кръчмарят ги оттикна и каза:
- Оставете го!... Ела, господине, всичко дал господ у нас: и студена вода, и вино, и хляб, и пиленце за христиени като ваша милост. Ху, да се не види макар как не ни изпсува по-рано, да се сетим, че си наш челяк - нали сме си пусти говеда.
И знаменитият гост биде триумфално въведен в хладната механа.

*

По това време именно Стамболов, още всемогъщ властник, говореше на дописника на Келнише Цайтунг:
- Аз ослабих руското обаяние в България за пет-десет години.
Ако искрено е говорил Стамболов, това показва, че тоя даровит държавен мъж е бил лош психолог.


София, юни 1901
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Съб Апр 23, 2016 1:26 am

Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.

Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки. Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.


ДАВАЙ ЗА!...

Серыми тучами небо затянуто,
Нервы гитарной струною натянуты.
Дождь барабанит с утра и до вечера,
Время застывшее кажется вечностью.

Мы наступаем по всем направлениям:
Танки, пехота, огонь артиллерии.
Нас убивают, но мы выживаем
И снова в атаку себя мы бросаем.

Давай за жизнь, давай, брат, до конца,
Давай за тех, кто с нами был тогда.
Давай за жизнь, будь проклята война,
Помянем тех, кто с нами был тогда.

Небо над нами свинцовыми тучами
Стелется низко туманами рваными.
Хочется верить, что всё уже кончилось,
Только бы выжил товарищ мой раненый.

Ты потерпи, браток, не умирай пока,
Будешь ты жить ещё долго и счастливо.
Будем на свадьбе твоей мы отплясывать,
Будешь ты в небо детишек подбрасывать.

Давай за жизнь, держись, брат, до конца,
Давай за тех, кто дома ждет тебя.
Давай за жизнь, будь проклята война,
Давай за тех, кто дома ждет тебя.

Давай за них, давай за нас
И за Сибирь, и за Кавказ,
За свет далёких городов
И за друзей, и за любовь.

Давай за вас, давай за нас
И за десант, и за спецназ,
За боевые ордена
Давай поднимем, старина.

В старом альбоме нашёл фотографии
Деда - он был командир Красной Армии.
"Сыну на память. Берлин сорок пятого" -
Века ушедшего воспоминания.

Запах травы, на рассвете нескошенной,
Стоны земли, от бомбёжек распаханной,
Пара солдатских ботинок истоптанных
Войнами новыми с войнами старыми.

Давай за жизнь…
Давай за тех…
Давай за жизнь…
Давай помянем тех,
Кто с нами был.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Пет Апр 29, 2016 2:28 am

На 27.04.2016 г. се навършиха 150 години от рождението на големия естет Пенчо Славейков:


ЗАД ГОРИТЕ ТЪМНИ ЯСЕН ДЕН СЕ КАНИ...

Зад горите тъмни ясен ден се кани,
и цветята, росни от зорите ранни,
поздрав му изпращат — своя аромат...
Как е хубав, боже, твоя дивен свят!

На пладнешко слънце от лъчите грени,
пъпчици разцъфват розите засмени,
и зарад милувка свождат цвят към цвят...
Как е дивен, боже, твоя хубав свят!

Месечко градински посребрил е грани,
на първинка обич в бляна замечтани,
свели сме се ние, като цвят към цвят...
Как е весел, Боже, твоя дивен свят!

***

През 1888 г. основоположникът на българската литература за деца Петко Рачов Славейков пише две поучителни стихотворения, ползвайки името на най-малкия си син Пенчо Славейков - тогава 22 годишен. А ето какво е написал впоследствие синът за своя баща:


БАЩА МИ В МЕН

Погребаха го там, де мъртвите погребват,
там, дето всякой гроб е знак на мъртвина,
железни обръчи-огради де обсебват
надгробни камъни все с мъртви имена.

След земния живот в земята той почива —
не той: почива му там тленний прах един!
Че живия му дух и мисълта му жива —
живеят в мене те, в мен, неговия син.

Не само в онова, което ази правя,
не само в думите, не само в мисълта —
пред погледа ми той се винаги възправя
с усмивка бодряща и тиха на уста.

И сещам в моята аз неговата воля,
и неговата мощ во всякой мой удар...
и чувам: "Победи световната неволя —
и на беди бъди в живота господар!

Какъвто бях бъди! И с божи меч в душата,
на висша истина глашатай и пророк
издигнеш ли ръка — дигни я в злоба свята,
изпълнен от любов и в любовта жесток.

Достоен ти бъди за мен!" О, аз достоен
ще бъда — и съм бил — за своя жив баща,
и словото у мен било е зов все боен,
в световни суети не зов на суета.

При твойто слово аз и своето прибавих,
дела приумножих при твоите дела:
и съд набъднето да чакам се изправих
с теб — две со подвизи увенчани чела.

С възторг на истина в душата просветлена,
към нея само аз в живота се стремих —
като тополата на възбог извисена
пред слънцето, пред теб, връшец привождам тих.

И чувствам с крило как божи дъх ме гали —
и чувствам, че ти доволен си от мен...
Че на живота аз свещените скрижали
понесох — не да ги захвърля пак смутен.

Душата ми с завет ти за живот огрея
и в път благослови со бащин благослов:
и както в мене ти и ази в теб живея
за подвига свещен на земната любов.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Пон Май 16, 2016 10:11 am

ПЕСЕH ЗА ВОЛHИТЕ ПТИЧКИ БОЖИИ
Недялко Йорданов

Под небето високо
вегетираме всички,
без да знаем, че всъщност
сме божии птички,
без да знаем, че можем
да хвърчим и да пеем,
без да знаем дори
за какво да живеем.

Оголели от грижи
за стомаха и джоба,
ослепели от завист,
оглупели от злоба,
онемели от страх,
озверели от крясък
в крайна сметка ще станем
на пръст и на пясък.

Но дали е така,
както външно изглежда?
Има нещо над нас,
има даже надежда,
или нещо, което
на надежда прилича,
че Човекът все пак
е роден да обича.

И макар че това
невъзможно е днеска
в тази нервна и болна
политическа треска,
казват – има симптоми,
че тя ще отмине
след 15, след 20
или 30 години.

Следователно шансът
съвсем не е малък,
затова да преглътнем
горчивия залък,
затова да запазим
във времето тежко
малко нещо от Бога
и нещо човешко.

Под небето високо
вегетираме всички,
без да знаем, че всъщност
сме божии птички –
някой ден ще подхвръкнем,
някой ден ще запеем
и дори ще усетим
вкуса, че живеем


Източник: Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки. ... _bojii.pdf
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Съб Май 21, 2016 2:11 am

НА ОТКРИТО
Блага Димитрова

"Студено ли ти е?" - попита
и във прегръдка ме зави.
До тебе доверчиво свита,
разцъфнах цяла... И какви

презморски птици в мен запяха!
Повяха южни ветрове.
И като вишна още плаха
раздадох свойте цветове.

Къде на воля днес се скиташ,
оставил ме сама в снега?
Нехаен, вече и не питаш:
"Студено ли ти е?"... Сега

край мен е зимата предишна
със студ и бяла пустота.
И аз, прибързалата вишна,
трептя с попарени листа.

1955
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Сря Юни 08, 2016 3:32 pm

В памет на големия Евтим Евтимов:


ВЪЗРАСТ

Старея вече. Времето подсеща
да се въздържам повече сега.
Завържат ли се спорове горещо,
полека да отстъпвам. Без тъга.

Полека всичко аз да намалявам -
и виното, и хляба, и солта.
Големи крачки вече да не правя,
защото си отива младостта ...

По дяволите късните съвети,
по дяволите мъдростта дори! -
Предлагам аз отново на сърцето
в пожарите от чувства да гори.

Предлагам ветрове неукротени
и пътища с далечен, звезден бряг.
Предлагам му аз цялата вселена
и искам всичко да улавя пак.

И стане ли му тясно зад стените
на лявата ми пазва в късен час,
като зърно да се взриви в гърдите,
поискало да пусне житен клас.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Нед Юни 19, 2016 4:59 pm

ЗА ГРАМОТНОСТТА НА СЪРЦЕТО
Слово на Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки. в Американския колеж, София, при завършване на випуск 2016


Cкъпи ученици от Випуск 2016,

Вие сте в центъра на този ден, а тайно ще кажа - и в центъра на този век.

Благодаря ви за вълнението, че съм с вас. Вълнувам се, а надявам се, че и вие, въздухът между нас е пълен с вълнение и това е прекрасно. Преди да е изчезнало, нека ви кажа на ухо: запомнете това вълнение, крийте го в джобовете си, хванете го в шепа и никога не се разделяйте с него през всичките години, които следват отсега нататък. Ако един ден усетите, че не се вълнувате, веднага си спомнете този следобед. Спомнете си го спешно, като Бърза помощ. Човек не бива и не може да живее без вълнение.

Поканен съм тук да кажа няколко думи само защото съм малко по-голям и съм написал няколко книги, които, кой знае как, са развълнували известен брой хора. Предполага се, че всички, които говорят от това място, знаят повече за света и живота и могат да споделят това знание с лекота, така както някой продава марули и краставици на пазара.

Нека кажа още в началото –

не знам повече

за живота от вас

И с времето разбирам, че онова, което съм знаел като малък и вече съм забравил, е било същинско знание, знание през сърцето. Цял живот после, през книгите и опита с другите хора, ние всъщност се мъчим да стигнем до изгубеното знание на детството.

И все пак ще се опитам да изброя няколко важни според мен, крехки и неуловими неща, които през годините съм отсявал като песъчинки. Ако ви свършат работа на първо време, ще бъда щастлив. За вълнението – вече казахме. Разгаряйте го, грижете се за него, вземайте си по малко винаги когато ви стане студено.

Любопитството

към света и към

другия до нас

е също от тези златни песъчинки, които лесно се губят, а са толкова важни. И също са свързани с вълнението. Казано просто – не спирайте да се учудвате. Неслучайно думите “чудо” и “учудване” на български имат общ корен. Спрем ли да се учудваме на света – чудото изчезва.

Има още нещо, трето, което на мен ми се струва важно – емпатия към другия, съпреживяване, съчувствие. Толкова е просто и толкова важно. Сигурен съм, че някои от вас тук ще се насълзят, ако видят плачещ човек, ще изпитат болка, ако узнаят за болката на приятел, ще погалят уплашено дете. Това е една особена грамотност на сърцето.

Днес вие ще получите своите дипломи за завършване. Вътре ще пише колко сте добри или не сте добри по литература, математика, физика, история, химия... Но има и едни други, невидими дипломи. За тях вълнението, любопитството и съчувствието към другия, тази грамотност на сърцето, ще бъдат важни. Никой няма да ви изпитва, никой няма да ви ги преподава специално. Никой освен живота. Искам да кажа, че истинското учене започва сега. И нямам предвид университетите, където ще отидете от есента.

Много от нещата, които научих за света, научих от книгите. Преди време писах, че четящият човек е красив. Дори когато имаш сенки под очите от четене, това е още по-красиво. Става дума, разбира се, за онова възвишено разбиране на красотата, която е не само естетика, а и етика, смисъл. Ще кажа пак –

четете, минете

красиво и

смислено през

целия си живот

Четях безразборно като по-млад и в това има известно очарование. Човек не знае коя книга ще се окаже в точния момент лична за него. Може би ще останат 10-15 книги, които ще са важни за нас, но докато ги открием, ще трябва да преровим много библиотеки. Четете – подредено или безразборно. Четете, когато сте уплашени или спокойни. Когатo са ви изоставили или вие изоставяте някого – и в двата случая болката е голяма. Думите могат да утешават. Могат и да нараняват, разбира се. Не се страхувайте да бъдете разколебани, несигурни, да опитате вкуса на тъгата понякога. Човек е направен и от такива неща.

Потопени сме

в култура

на успеха,

която ни кара непрекъснато да показваме сила, увереност, да бързаме и да печелим.

Ще призная, че едни от най-важните събития в моя живот са онези, които така и не са се случили.

Неслучилите се неща, както неслучилите се любови, понякога траят по-дълго и са извор на друго знание.

Провалял съм се много пъти и сега си давам сметка колко истински нормален съм бил точно в тези моменти. Човек има право на провал. Особено когато е млад и нещата са поправими. Това е част от капитала на младостта, ползвайте го добре. Искам да кажа – опитвайте, опитвайте сега. Томас Елиът, един от най-любимите ми поети, казва: “За нас е само да направим опит, останалото не е наша работа...”

Имам няколко любими автори, които обичам да си препрочитам все едно вземам лъжица ягодово сладко от скрито бурканче. Няма да ги изброявам, вие ще си ги откриете. Но ето един от тях, когото от сърце препоръчвам, казва се Хорхе Луис Борхес, сигурен съм, че го знаете. Той разказва как веднъж бил в пустинята с приятели. Хрумнало му нещо, навел се, взел шепа пясък, направил няколко крачки по-нататък, отворил шепата и пуснал пясъка. Когато го попитали какво прави, отвърнал просто: променям пустинята. Защо разказвам тук тази история? Защото

ще ви се налага

да променяте

пустини

И защото промяната на пустини може да започне с една шепа пясък и няколко крачки.

И ето как човек се изкушава - като казах пустиня, още една кратка притча. За бедуините, които, като пресичали пустинята, спирали често не защото камилите били уморени (камилите са издръжливи същества, както знаем). Бедуините правели чести почивки, за да дадат възможност на душите си да ги настигнат. Те знаели, че душата има своя скорост, малко по-бавна е и човек трябва да я изчаква, за да не се изгубят един друг. Това искам да ви кажа накрая – когато пътувате и променяте пустинята, дайте си време понякога да спрете, да отворите книга или просто да стоите в един следобед и да съзерцавате нещо, да си мислите нещо или просто да се отнесете, както казваме тук.

Дайте време

на душата си

да ви настигне

Скъпи зрелостници, какво друго мога да ви кажа в този късен следобед, освен да пожелая на всички нас тук наистина да запазим вълнението си от този кратък момент, в който сме заедно. Вълнуващите моменти не са безкрайно много в живота. Да запомним облаците в тази минута, небето, светлината на следобеда и тишината между думите. Да, тази тишина.

Казаха ми, че словото трябва да трае между 7 и 10 минути. Обещах да е 8 минути и 19 секунди. Знаете ли какво се случва за 8 минути и 19 секунди? Това е времето, в което пътува светлината, за да стигне от Слънцето до Земята. И ако един ден, не дай боже, слънцето спре, ние ще имаме отпуснати цели 8 минути и 19 секунди, в които светлината още пътува. Цели 8 минути и 19 секунди за най-важните неща. И е добре да знаем кои са те.

Благодаря ви, че за 8 минути от живота си бяхме заедно!


____________
Източник: Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Пон Авг 15, 2016 7:39 pm

БЛАГОУХАНЕН ЖИВОТ
Александър Геров


С ласка
край мене, о, живот благоухан,
защо не спреш?

П. К. Яворов


Благоуханният живот веднъж при мен се спря...
Пътувах аз по работа из някаква страна.

Нощувах в един селски дом и много морен бях –
щом легнах във леглото си, и тутакси заспах.

Аз вдишвах атмосферата, пропита с аромат.
Шумеше от портретите един далечен свят.

И ангели рисувани върху тавана чист
усмихваха се влюбени на фигури от гипс.

Със ласка ме обвиваше юрган от гъши пух,
когато неочаквано аз странен шум дочух.

Вратата се открехна и под лунна светлина
при мене влезе в стаята красавица една,

отметна с длан завивката, поспря се, затрептя
и като огнена вълна до мене легна тя.

Бе жива като риба тя, а нейните бедра
напомняха на борове във слънчева гора.

Като ливада беше тя окъпана в роса.
С пшеничен шепот шушнеше вълнистата коса.

Целувах аз устата й със дъх на пчелен мед
и милвах аз гърдите й, от сладък мир обзет...

А някъде през тази нощ се водеха войни,
измъчваха се хората, първични, слаби, зли,

абсурдно и безсмислено, в един затворен кръг,
човешката история блуждаеше без плът.

А мене ме обгръщаше покой и топлина,
държеше ме в прегръдките си младата жена.

За мен не съществуваше ни смърт, ни смут, ни страх –
една всевечна истина аз тази нощ узнах...

Сърцето ми узряваше във сладост като плод...
Добре дошъл, благоухан, пленителен живот!


1961
Берлин
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Вто Авг 16, 2016 9:24 am

Тия дни ходих до Малко Търново, като на отиване минах през Царево. Пътят се оказа ужасен - с много завои и на всичкото отгоре приличаше на швейцарско сирене - необновяван вероятно от 89-та досега. Разстоянието е под 70 километра, през които за около час и нещо се разминах с 6 големи камиона - от тези, съчленените - пълни с току-що отсечена дървесина, явно от природния парк Странджа. На връщане минах през пътя за Бургас, който е правен скоро, но през цялото време в главата ми се въртеше един разказ...



ГОЛА СЪВЕСТ
Николай Хайтов

Една година съм бил на власт — през трийсет и трета, „блоковото време“, но тая година ще ми държи влага, докато съм жив. Като делихме властта в нашето село, на демократите се даде кметската длъжност, а на земеделците — помощника. Аз можеше да стана кмет, че бех най-стария демократ в село, но си рекох: „Защо ми са кметски главоболия? Кой кому откраднал, кой кому нива преорал и всички — все при кмета, кривите им краставици да оправя! По-добре ще стана разсилен, хем работата лека, хем заплатата — като на кмета.“ Взехме и едно грамотно момче, направихме го демократ и го назначихме за секретар-бирник. Лесничейството даде разрешение да се отсекат две хиляди кубика материал от общинската гора, вързахме, значи, финансията и общината стана — топ! Само че не минаха три-четири месеца и топът изгърмя право в мене — когато дойде време да се продават двете хиляди кубика от общинската гора, аз исках да се отсекат материалите с общински средства и да се продадат на търг, за да хване общината по-хубава пара, а кметът със секретаря говориха с двама търговци да им харижат материалите кажи-речи на безценица.
Надуших аз това „шушу-мушу“ с търговците и заявявам на кмета, че по закона материалите трябва да се излагат на търг, не да се продават частно.
— Пали си ти печките — вика ми кметът — и се не бъркай в управата!
— Ще разглася — казвам — на съветниците!
— Разгласявай, но да ти е ясно отсега, че аз съм кмет, а ти като разсилен си ми в ръцете!
На другата сутрин ми дават заповед за уволнение: „За пререкание с кмета и недобросъвестно палене на печките!“ Нямаха пари да ми платят заплатата, та ми издадоха удостоверение, че общината има да ми я дава. С това удостоверение съдих общината, но в съда поискаха да представя препис от ведомостта за заплатите, но секретарчето скри ведомостта и заплатата ми изгоря. В това време търговците влезнаха в общинската гора и започнаха сечта. Ама да ти види око сеч: едно дърво маркирано, а покрай него повалят още пет! Секат, товарят на колите и през Студница — право в града. Тъй я беха подредили онбашиите, че никой от горските се не явява да види какво става. От горските до лесничея — всичко парализирано! Като разбрах, че рушветчилъка е играл наред — и отдолу няма сила маскарлъците да спре, — започнах всеки ден да подавам по една и съща телеграма до Министерството на земеделието: „Гората се изсича беззаконно, искаме анкета! За населението на Крива лъка — Панайотов.“ Телеграмите струваха пари, но аз нито парите си жалех, нито пък времето. Оставих си работата, направих си една колибка край шосето в Студница, където минаваха кираджиите на търговците, седяхме там с баджанака — попа — и записвахме колко коли минават кутробан. През деня описваме колите, а вечерта пишем телеграми до министъра на земеделието. Попът ги пише, аз подписвам.
Един ден дойде при мене Ванчо, комисионерът на търговците:
— Искаме да поприказваме — казва — насаме.
Попът беше си отишел в село.
— Заповядай — казвам — в колибата!
Като влезнахме в колибата, той бръкна в една кожена чанта, препасана през рамото, извади оттам пачка с каймета:
— Десет хиляди да се почерпиш и да не ровиш повече, защото тия работи не са добри!
— Върху мойта съвест такова нещо аз не взимам!
Той помисли, че ми се виждат малко десетте хиляди лева, и взе да се лови за молива:
— Нямам в себе си повече пари, но ще ти напиша една бележка до чорбаджията и останалите — казва — до петнайсет хиляди ще си ги вземеш лично ти, щом отидеш в града! Да си свършиш някаква работа.
— Криво сме се разбрали! Аз парите ви няма да взема!
Гледа ме Ванчо и не вярва, че си му връщам пачката: петнайсет хиляди беха тогава много пари!
— Абе, бай Гроздане, ти имаш ли в главата си акъл? Да не стане сетне тъй, че да съжаляваш, ей! Хубаво си сметни сметката!
— Смятай си ти твойта сметка, а пък за мойта грижа не бери!
Курназ съм и аз, че съм на власт.
След няколко деня допадна в селото хабер: да се изпратят три мулета в града, че идвала анкета. Оклюмаха се общинарите, ала нямаше как — пратиха мулета и до вечерта дойдоха в село околийският началник, лесничеят и един писар с тях. Беха им наловили риба, печено агне беха опекли да ги гощават, но началникът не прие гощавката, ами нареди транзит през село да се мине и да се отиде на самото място в гората и там да се разпитат свидетелите, в самото сечище.
Работата, значи, бие на дебело.
Отивам аз при селяните:
— Сега му е времето! Вървете при началника и кажете каква е истината и как общината се ограбва!
Един вика „ще дойда“, друг вика „ще дойда“, трети казва „дадено, готово“, а когато започна разпитът, няма ни един! Кой уплашен, кому нещо в ръката пуснали и на топа на устата — само аз и попът.
— Колко според тебе са изсекли търговците? — пита ме началникът. Писарят записва.
— Най-малко пет хиляди кубика!
— Факти, факти! — вика лесничеят. — Голи думи място не ловят!
— Ето ви — казвам — бележника: само за трийсет и четири дена са минали шестотин коли!
— Твоят бележник — развика се лесничеят — не е документ.
— Ами тогава избройте дънерите, дето са отсечени в гората, и работата ще се види.
— И това — казва лесничеят — не е доказателство! Дънерите може да не са отсечени само от търговците.
— Каваклиев — засече го началникът, — не защитавай личности! Аз съм от село, оставил съм си брадвата, за да облека формата, и тия работи ги знам. Кутробан може да се отсекат сто, нека са двеста кубика, но хиляда и две хиляди кубика — не! Без съгласието на горските власти — не!
Отиде си анкетата и след ден ли, два ли — носи ми разсилният призовка да се явя пред изследователя, в града! Викам на жената: „Бързо работи властта! Ще им свети маслото на тия хайдути, дето съсипват общинските гори.“
На другия ден тръгвам за града, по призовката на изследователя. Никъде не се отбивам, бързам да се явя.
— Добър ден, господин изследовател!
А той от вратата — за врата:
— Как се казваш? По кое си дело?
— По делото на общинските гори.
Погледна той в призовката:
— Ти си Гроздан Панайотов?
— Аз съм!
— А бе ти имаш ли — казва — пълномощно да подписваш телеграми от името на местното население?
Къде го чукаш, къде се пука!
— Нямам никакво пълномощно!
— Пиши — вика изследователят на машинописара: — „Нямам никакво пълномощно!“ Ето ти показанието — казва на мене, — подпиши, внасяй гаранция пет хиляди лева или те задържам!
Като рече „пет хиляди лева“ — изцеди всичката ми кръв до капка! Пет хиляди лева струваше тогава най-хубавото муле, а гроздето беше лев и петдесет!
— Няма ли грешка, господин изследовател? Пет хиляди лева са много пари. Най-сетне човек не съм убил…
— Фалшификацията е — вика — равносилна на убийство! Гаранцията, инак те задържам!
Излязох от канцеларията му като пиян и — къде, къде — отивам в околийското бюро на демократическата партия при Василев, имаше един адвокат.
— Казвай, господин Василев, какво да правя? Сполетя ме такова и такова зло.
— Щом си подписал показанието, ще внасяш парите. А сетне в съда ще гледам да те отърва.
— Ами като нямам лев!
— Ще те затворят!
— Бре! Ами сега?! Не можеш ли с пет хиляди лева да ми услужиш?
— Аз не мога! — вика ми Василев. — Но ще се обадя на Ничев — имаше един аптекар Ничев, и той в околийското бюро на демократическата партия. — Ето ти бележка — иди при Ничев!
Отивам при Ничев.
— Мога да внеса пет хиляди лева, ако подпишеш полица за шест! — казва ми Ничев.
Дето има една: огън ти в пазва, трън — в петата, кол — в ребрата. И реших:
— По-добре затвор!
Даде си нареждането изследователят, дойде стражар и през града — право на гарата. Качихме се по етапен ред и към пладнина бехме в окръжния затвор. Аз — напред, а стражарят — подире ми с пушка. Хора се обръщат, чудят се какъв ли съм престъпник, гуглата ми чак почервеня от срам! Казвам на стражаря:
— Нека да вървим един до друг!
А той само ме побутва с масурчето на карабината.
— Стъпвай и мълчи!
Само една отстъпка ми направи: да обадя с два реда на баджанака, попа, че съм в окръжния затвор.
Не бех влизал в затвор и си мислех, че кой знае колко ли е страшно, а то не излезе чак дотам. Хора вътре много, всякакви, манджата ти — манджа, хлябът — хляб, седиш си в кауша и си почиваш. Карти не знаех — научиха ме двамата апаши, дето беха с мене в кауша. Случиха се способни хора и парици имаха, та порциона го даваха на мене, а пък те купуваха вънкашна храна. Питаха ме за какво съм в затвора — разправих им цялата работа.
— Василев — казвам — щеше да ме спаси, ама се бех измамил вече и подписах, та немаше как…
Апашите се споглеждат и подсмиват.
— На какво се смеете?
— На кокошия ти мозък — вика ми единият. Арменко се казваше, кавърдисан в лицето, суханав и много весел. От смеене зъбите му си беха все отвънка. — На тебе — казва — не ти ли е ясно, че Ничев, Василев и следователят са „и сие“? Следователят им хваща баламите като тебе, праща ги на Василев, Василев — на Ничев, одират ти кожата веднъж с гаранцията, втори път в окръжното съдилище, трети път — в апелацията, и четвърти — в касацията, докато те съдерат до кокал. Ние сме — казва — апаши, но взимаме само това, дето хората го носят в джобовете, а тяхната разбойническа банда обира и каквото имаш, и каквото нямаш! И се не задоволяват с по десет и стотина лева, а налитат само на хилядарки! Нас, като ни хванат, ни съдят, а тия нито ги хващат, нито ги съдят, напротив, хем си върлуват, хем баламите като твоя милост шапка им свалят… Ти първата въдица по една случайност не си я налапал, гледай — вика ми Арменко — втората да не налапаш, като дойдат да те спасяват… Кажи им, че сам ще се защитаваш. А ние ще те научим как!
Както казаха апашите, така и стана. На третия ден ми известиха, че имам свиждане. Гледам — Василев.
— Праща ме — казва — Ничев да те спасявам! Ето пълномощно — подписвай, за да мога да си влезна в ролята! Подвели са те по най-тежките членове и положението ти не е розово. Слава богу, че съдията е наш, демократ, ще въртим-сучиме да я някак си оправим. Подпиши!
— Няма — казвам — да подпиша! Пари нямам! Ще се защитавам сам!
Беше с очила Василев, сложи си още едни, за да ме види по-добре.
— Ти си луд! Язък ти за жената и децата!
— Изследователят нека да им бере греховете, господин Василев! Довиждане!
Дадох му, значи, гръб и се връщам при апашите.
— Де сега да ме научите какво да отговарям на съда!
— Разкажи ми — казва Арменко — цялата работа от край до край!
Започнах да му разказвам. Като стигнах до телеграмите, прекъсна ме:
— С две имена ли ги подписваше или с едно?
— С едно: Панайотов!
— Всички?
— Всички! Де ще имам артък пари да си пиша двете имена?
— А има ли във вашето село други Панайотовци?
— Най-малко десетина. Църквата ни е „Света Богородица“ или на гръцки — „Панаица“, и оттам сума ти свят е под фамилията Панайотов.
— Като се върнеш в село — казва ми Арменко, — да запалиш една свещ на света Панаица, че спасението ти от нея ще дойде… Като те извадят пред съда, ще поискаш да се приложи за доказателство избирателният списък. Нека да намерят измежду десетте-петнайсет Панайотовци кой е подписвал телеграмите… Само — казва — дано не сверяват почерка.
— Почерка и да го сверят, нищо не могат да намерят, защото телеграмите не съм ги писал аз, а попът, че почеркът му е по-четлив, а за попа те няма да се сетят. Ако ли се досетят — няма да посмеят да го съдят, ако пък го съдят — него владиката ще го спаси.
— Добре! — вика Арменко. — Хайде тогава да открием заседанието.
Другият апаш стана председател на съда, той се престори на прокурор, мене ме изправиха до вратата на подсъдимата скамейка и започнаха съдилището. Петнайсет пъти го повторихме: хем те си правеха джумбуш и примираха от смях, хем аз си окърших езика тъй, че сетне, когато ме извадиха на съд — занемяха и прокурорите, и съдията… Лошото е само, че преди да ми дойде съдът, жената, без да ме попита, подписала полицата за пет хиляди лева гаранция с хиляда лева горница и десет дена преди да се гледа делото, пуснаха ме от затвора.
Питам жената:
— Кой те накара на своя глава да подписваш?
— Попът.
— Ти — казвам, — попе, защо си се набъркал в моите работи?
— Околийското бюро се набърка — вика ми попът, — не само аз. Те са взели решение — има-няма — гаранцията да се внесе, за да не петниш — кай — партията в затвора с разните му там апаши!
На зъба ми беше да му кажа кои са истинските, страшните апаши, но си рекох — нека да мълча, делото да мине, че да настъпи в мойта къща мир.
Мина делото. Умиха лицето ми, дето се вика, с най-светената вода, но като се върнах в село, само една неделя карах в мир. „В мир и любов“, както в Библията пише. Жената беше тогава на трийсет и две, аз — на трийсет и девет — нищо не можеше да ми се опре! Само на децата беха задничетата им голи и това ме наскърбяваше, ала жената — весела жена — не ми даваше за това да се замислям.
— Те не знаят, че задниците им са голи. Няма защо да им береш кахър!
Та караме, значи, тъй една неделя, а в понеделник заран — задава се пъдаринът. Сваля фуражката, вади една повиквателна и ми я дава.
— Кой ме вика?
— Нали си — казва — грамотен! Телеграми пишеш и подписваш, сметката водиш на търговците — чети!
И той, значи, кюлхането, покрай бирника и кмета се наточил „против“.
Чета и не вярвам на очите си: викат ме в обществената безопасност, стая нумер три! Пише „веднага“, а не казва дата: „Има си хас — помислих си — тая работа да е някаква си кметска уйдурма?“ И отивам при кмета да го питам.
— Тая ти ли си ми я скроил?
— Аз — вика — нищо не знам.
Мръсник и лисица! Гледа ме в очите и ме лъже. Кюрк си купил нов, въшкаринът му с въшкарин, дето аз го наредих за кмет, пораснала му, значи, работата и на келявата си глава сламена капела турил, и в канцеларията си седи с нея да го не сбърка някой, че е селянин. Идваше ми да го хвана за кюркя, но гавазите му — там! С пушки при нозе. Дирят ти махната само, за да те пречукат. Ами сега? С кого да се съветвам.
Лош-хубав, отидох при баджанака, попа.
— Работата е тъй и тъй… Тая призовчица не ми мирише на добре. Затворът е затвор, ала има — казвам — сигурност и ред, но каквито работи съм чувал в затвора за „обществената“, ако ти кажа, брадата ти ще се наежи! Казвай какво да се прави?
— Ами иди — вика попът, — за да стане ясно защо те викат.
— Абе то ще стане ясно, ама късно! Ти ми кажи какви мерки да се вземат отнапред?
— Иди при Ничев!
— Ничев не искам да го видя.
— Василев!
— И Василев е разбойник като Ничев, и цялото им околийско бюро!
— Върви тогава при Попвасилев, секретаря на окръжното управление! Хем е силен демократ, хем тука е идвал и те познава. Тоя, дето миналата година прави хайка за глигани.
— Ами нали ударих глигана и му го дадох!
— Тъкмо! — казва баджанакът. — И аз ще ти напиша едно писмо, но ти на писмото ми само не се подпирай, а купи от Махалата малко мед армаганец да му занесеш, че те, големците, не обичат празните ръце.
— Дай ми — казвам — двайсе лева, че няма с какво да купя мед, и да вървя!
— Давам ти от черковните пари, мои немам. Да знаеш — предупреди ме попът, — че си длъжен на Исуса Христа и на светците, та по-скоро да си им ги върнеш!
С парите на Исуса Христа тръгнах за Махалата да купувам мед. Не щеш ли, случи се, нямаше го там медарят, та съм ходил чак в Косово за тоя пусти и паметен мед!
— За началник ли е? — запита пчеларят. — Или за болен?
— За началник е!
— Да си купиш тогава пита. По̀ лови окото.
Пита — пита! Платих я, ударих му един табан и когато биеха камбаните на католическата черква за вечерня, аз се намирах вече в Пловдив пред окръжното управление. Казвам му на постовия:
— Искам да отида при господин секретаря.
— Не може — отговаря полицаят, — господин секретарят не приема!
Замолих се, ако не пусне мене, да занесе поне писмото от попа.
— Кажи му — викам — на господин секретаря, аз съм тоя, дето пречука по-лани глигана, когато идва той на лов в нашето село.
Внесе стражарят писмото и след малко се подаде на балкона.
— Свободен си! Господин секретарят прие писмото.
— Каза ли на господин секретаря, че аз съм тоя — дето пречука по-лани глигана?
— Казах му — вика стражарят, — но господин секретарят каза, че няма работа с тебе! Свободен си!
Останах си на мястото и се чудя какво да правя. А медът протекъл, като съм го стискал, и мухите бръмнали около мене — облак! Трябва да оставя някъде меда. Къде, къде? — сетих се, че наблизо е на доктор Кьойбашиев амбулаторията. Като си градеше Кьойбашиев вилата в Студница, аз му вадих камъните, та се познавахме оттам.
Слава богу, Кьойбашиев — там!
— Докторе, ето ти нечакан армаган от мене — пита с мед.
— Защо нечакан?
Разправям му аз защо и за какво. Докторът ме гледа — беше асъл доктор: теловете на очилата му от злато, главата — гола, брадата — буйна, глади си брадата и ме гледа, като че ме вижда за първи път.
— Ти наистина ли се отказа от рушвета?
— Наистина!
— Защо?
— За да ми е чиста съвестта!
Пусна брадата докторът, взе да се чеше по врата.
— Ти — вика — ял ли си черен хайвер?
— Отде накъде ще се храня с черен хайвер! Черният хайвер е скъп!
— Скъп е! — вика ми Кьойбашиев. — А си купуваш чиста съвест за петнайсет хиляди! И хиляда за гаранцията — шестнайсет! И в затвора, дето времето си губи — едно на друго — двайсет! Много на скъпо си се хвърлил. Аз, дето съм доктор Кьойбашиев и като изстискам една гнойна пъпка, взимам двеста лева — не мога да си позволя да имам чиста съвест, а ти, дето се опасваш с половин пояс, искаш съвестта ти да е чиста! Най-скъпото да имаш на света! Не можеш ли отново да поприказваш с тоя там, Ванчо ли го рече, как?
— Свърши се! Не може!
— Ее, тогава господ да ти е на помощ! — прекръсти се докторът. — Засега ще се опитам да ти помогна с една бележка, а за по-нататък — господ да ти е на помощ!
Написа бележка и ми я даде.
— Ще отидеш в Обществената безопасност и ще кажеш на постовия, че искаш да предадеш едно писмо от доктор Кьойбашиев на старшия инспектор. Така ще кажеш: старши инспектор в стая нумер шест! По-нататък той ще види какво може и какво не може! Стъпвай!
Тръгвам за Обществената, ала стъпвам по-сербез. Показвам писмото на стражаря и долагам, че искам лично да го предам. Постовият отвън ме въведе до врата нумер шест — на вратата седеше друг стражар — предаде ме на него. Оня взе писмото и влезе при инспектора, а след малко се подаде от вратата.
— Заповядай!
Влизам, ала от страх не се усещам къде стъпвам. Началникът се изправи зад масата — пернал едни очи в моите — не ги отмества.
— Бай Гроздане, ти ли си бе? Едвам те, кай, познах, много си се развалил.
Като се вгледах — моят взводен от войната, Йосиф Попов.
— Седни — казва — в креслото, успокой се, ела на себе си! — И взе да пита: кой убит, кой умрял, кой къде се намирал сега… А пък аз седя на тръни. Викам по едно време:
— Ти, господин началник, остави умрелите, те вече са се отървали, ама кажи защо ме викат в нумер три?
— Сега ще ти кажа! Почакай!
Излезе през една врата и след малко пак се върна.
— Скроен ти е тоя нумер от окръжния секретар. Ровил си нещо за някаква гора… Само — да не си продумал!
— Ще ходя ли — питам — в нумер три?
— Никъде няма да ходиш, а ще си вървиш! Имал си късмет, че нумер шест е по-голям от три! Пък ако потрябва на някой вашенец адвокат, да знаеш, че аз съм адвокат. Временно приех началничеството, но съм си оставил заместник. Ако има някакви дела за водене, пращай тука при мене! Йосиф Попов!
Видя ми се, като да не беше Йосиф, а Мойсей — черноок, красив, — дето раздели Червеното море на две, за да преминат синовете на Израел.
Връщам се в село и минавам нарочно покрай общината — за да ме види кметът. Накичих се със здравец като цигански зет. Бирникът беше вънка, играеше табла с писаря, остави си таблата, влезе да обади на кмета, а кметът не повярва на бирника, та сам излезе да ме види.
— Тебе — кай — не те ли задържаха?
— В тая страна има закони бе! Ти какво си мислиш? Гледай тебе да не задържат!
Виснаха му джуките като на бясно куче.
Тъкмо си влезнах у дома — ето ти баджанакът, попът, захилен.
— Видя ли, че попското писане улови дикиш?
— Хвана, как не…
— А сега трябва да се отблагодариш на Попвасилев — съветва ме попът. — Той ще прави вила в Студница, общинарите са му дарили парцел, та можеш камъни да му извадиш за темела, по-отбрани!
— Това хубаво, а друго?
— Друго — вика попът, — има протоколно решение да се подари парцел в Студница и на министъра на земеделието, да си направи и той една вила. Ако министърът приеме, той заради вилата и път ще пусне, и селото ни ще се въздигне. Ама ние и на него ще трябва да помогнем кое с камъни, кое с греди!
— Аз ще имам грижа за гредите — казвам на баджанака, — а ти знаеш ли с какво ще помогнеш? Като стане вилата готова, ти ще закараш попадията да поседи на министъра диван-чапраз!… Идиоти с идиотите! Дарове на тоя, дарове на оня, за да могат общинарите връзки да ловят и да си тъпчат кесиите с крадени пари! — И му разправям на попа как ме е подредил неговият окръжен секретар, под чия диктовка и защо. Попът се уплаши.
— Баджанак, аз съм — вика — свещено лице и в тия работи не мога да се бъркам! Беше ми направена бележка от архиерейския да се не бъркам, да си гледам комката и кандилката, затова няма да се сърдиш, ако се срещнем утре на улицата и не ти приема поздрава. Расото трябва да е неутрално. А пък тебе като баджанак ще те съветвам: за едно известно време да се махнеш от село, за да не се навираш в очите на общинарите!
— Тука ще си седя! Че да става каквото ще!
Казах ги тия думи на попа, ала съм нямал и представа като какво може да стане, когато и селската, и околийската, и окръжната власт са в ръцете на разбойници. Първо на първо, горският тръгна по петите ми. Където стъпя и той след мене. Тояга си отрежа да се подпирам — акт! Липов чай посегна да си набера — акт! Сухо дърво завлека за огън — глоба! Останахме вкъщи без едно дръвце, та започнах огън да паля с говежди лайна. Събрал се военен съвет в общината и решили: да се обсади Панайотов от всички посоки! Ако не е подире му горският — ще върви пъдаринът! Наведе ли се магарето ми да пасе — дай позволително за паша! И актовете с глобите, значи, хвърчат един след друг. Един ден казвам на жената:
— Ще вървя на колибата на Студница, инак тия тука ще ме заровят с актове! Ти от градината навън няма да излизаш! С картофи и фасулец — преживявай, както можеш, докато траят военните действия!
Нарамих една черга и — хайде в Студница. Да гледам по-отблизо как се разграбват общинските парцели и как се стриже нула нумер общинската гора. Ако не мога да ги спра — поне да гледам!
Минаха по едно време инженери — път държавен ще трасират през общинската гора — за вилите. Хем за големците харно, че ще могат с автомобили да си ходят до вилите, хем за търговците чудесно, че ще бръкнат, дето се вика, на гората в червата. Под търговска команда, значи, минал и министърът… Ачик далавера!
Една седмица бях седял горе в колибата, а не се мерна около мене нито пъдарин, нито горски. Само Ванчо комисионерът мина оттам веднъж и ме запита:
— Още ли си тука?
— Защо „още“?
— Питам — вика — бе! Не мога ли да попитам?
И си подмина. Вечерта, тъкмо се беше стъмнило, и някой почука на вратата на колибата. Ставам да отворя и виждам уйково момче — имаше едно, бикогледач в общината — Личо. Заморено, запотено, бяло-пребеляло като платно.
— Идвам да ти кажа нещо, но ще ми се — вика — закълнеш, че никому нищо няма да обадиш! Закълни се в децата!
— Не може ли в Бога?
— Не, не! И аз имам дете и зная, че то е най-милото на света.
Заклех се.
— Де сега, разправяй!
— Намерен е — казва — убиец да те убие! Някакъв си македонец. Спасявай се, инак до неделя няма да те има!
— Как така?
— Ей така! Както си в колибата или навън. Ще дойде и ще те очисти. Спасявай се, инак си убит!
— Да не си пратен от кмета, ей!
Насълзиха се очите на момчето.
— Аз си очистих сърцето, а ти прави — казва — каквото щеш! Едно само ще ти кажа: където и да отидеш, оня ще те намери. Такова е решението. Съмняват се, че знаеш работите, и са решили да те няма! Хайде сбогом, че ако ме видят тука, свършен съм и аз!
Врътна се момчето и си отиде.
Хайде сега, Гроздане, да те видим какво ще правиш?
За всеки случай махнах се от колибата същата вечер и преспах в храсталака. На заранта реших да се скрия в една борика и да погледам какво ще става. До обед — нищо! Следобед — пак нищо. Минаха само по пътя едни овце и всичко заглъхна и замря. По едно време излетяха няколко пилета отсреща, от букака, и ми се стори, че се заклати един върхар. Загледах се в това място — всичко мирно, само че пилетата неспокойни, прехвърчат и все чирикат. Гнездо имаха, види се, в букака и са беха разтревожили. Викам си на ума: „Тука ще има нещо! Де да видим дали ще е смок, лисица или пък човек!“
Наклони се слънцето на залез, а движение в храсталака — никакво. Пилетата спряха да цвъркат. Поуспокоих се и вече се канех да слизам вода да пия, че ми се беше много допило, когато изведнъж отсреща, в букака, блесна като огледалце нещо и веднага се изгуби. Загледах се в същото място и след минутка пак се блесна. Тогава забелязах една ръка, сетне и една глава, с кърпа забрадена като женска, а в ръката — нагант: брани се човекът от мухите, леко шава и при шаването нагантът заблестява като огледало. На шейсет крачки от колибата в храстите!
Мина ми студена тръпка и си рекох: „Ясно е! Плюй си, Панайотов, на петите — инак тоя македонец ще остави децата ти сираци!“
Почаках да се мръкне, слязох от бориката и заднем, заднем — през дерета и баири, през полето и утринта осъмнах в града. Видел съм хаир от Кьойбашиев, рекох си, пак ще вървя при него.
— Ти какво бе? — запита ме докторът. — Пак ли те викат в обществената?
— Не ме никъде викат, ами работата е — казвам — тъй и тъй. Намирам се под дулото на пистолета — давай ми акъл!
Докторът се позамисли. Бърса очилата, глади си брадата и накрая ми вика:
— От македонец няма кой да те спаси. Има тука безработни арамии, дето за чувал брашно човека ще претрепи и окото му няма да мигне. Жертви, казва, падат всеки ден и полицията е безсилна. Тя с комунистите се разправя, а ония се разправят, с когото си щат.
— Йосиф Попов не може ли да ме спаси?
— Да не искаш да ти отреди охрана? Той един затвор не може да опази, оня ден са побегнали четирима, та ще вземе да мисли и за тебе.
Като рече „затвор“, светна ми малко пред очите.
— Не може ли, господин Кьойбашиев, да замолиш Йосиф Попов да ме бутне в затвора? Хем няма да се грижа за препитание, хем държавната стража — казвам — ще ме охранява, хем на по-спокойно ще дочакам времената да се пооправят.
— Знаеш ли — вика ми Кьойбашиев, — че това няма да е лошо! Само че тая работа с ходатайство няма да стане. Ще бъде нужно да извършиш някакво престъпление. Върви да откраднеш нещо от пазара и кауша ти е вързан в кърпа.
— Не ща — викам — да ме наричат крадец!
— Направи тогава каквото можеш! И върви да се предадеш на Йосиф Попов, да не ти смажат други кокалите в участъка. За останалото ще го помоля да се погрижи! Сбогом, Панайотов, и добра сполука!
Изядох една шкембе-чорба и тръгнах за село. Имах две задачи: да се простя с жената и да направя престъплението. За едното ми трябваше една вечер, за другото — два часа и половина, колкото трае едно погребение. Ама такова погребение им бях намислил!
В тъмното слязох от балкана, в тъмното се и върнах. Децата беха заспали, легнахме си и ние с жената. Хубаво се належахме и наспахме и като се съмна — рипнах и рекох на жената:
— Пусни пердетата и навън няма да излизаш, докато не те извикам!
— Защо?
— Ще видиш!
Бех я свикнал да ма слуша и през цял живот ми е било рахат.
Слагам си аз гуглата и през градините — в черквата. Качвам се на камбанарията и като бивш клисар изчуквам три-четири камбани на умряло. И пак през градините се връщам вкъщи. Жената ми се чуди:
— Луд ли си, или ще полудяваш?
— Ти — казвам — трай! И ако можеш — плачи, ако не можеш, ето ти два шамара! Ако и това не стигне — да знаеш, че с единия крак съм вече в затвора, а утре ще бъда и с двата!
От шамарите жената не заплака, ама от това заплака. А докато тя си плачеше — влизам в комшийската градина и започвам да бера ялдъзи и невенчета. Видя ме комшийката и се развика:
— За какво си влезнал в градината! За какво китките ми късаш?
— За погребение!
— Кой е умрял?
— Който е умрял, бог да го прости!
През това време жената горе надува ли, надува гайдата.
След малко цялото село знаеше, че у мене ще има погребение. Тича и попът:
— Баджанак, какво бе?
— Ти — казвам — вкъщи не влизай, да не си разваляш неутралитета! Чакай в черквата! Умрелите — умрели, живите трябва да живеят! И прати да се изкопае гроб!
Отиде си попът, а пък аз отидох на двора, взех триона, теслата, пироните и за половин час изковах сандък с капак. Внесох сандъка в стаята, сложих вътре каквото трябваше, захлупих го и го тъй хубаво накичих, че от камък да е сърцето ти — ще се разплачеш. През това време народът вънка се натрупа. Дигнах сандъка на рамото, жената — след мене, с разплакани очи и се отправихме към черквата. Спуснаха се три-четирима да помогнат в носенето на сандъка.
— Назад! — казвам. — Аз съм във война с общинарите, не си разваляйте неутралитета!
Ако знаят кой се погребва — лесно, ама не знаят и току се навървиха всички след мене към черквата, за да видят кой се погребва.
В черквата — опело. Вика попът:
— Махни капака за последно целувание!
— Целуванието — казвам — там, на гроба!
И на гроба вече вдигам капака пред всичките хора и вадя от сандъка календара на демократическия сговор с министър-председателя начело и цялата му хайдушка свита.
— Селяни-и! — казвам и развявам календара. — Днеска ще се погребва Сговора! Тия, дето ги гледате на календара, облизани и загладени, с вратовръзки, това са — казвам — насилници и рушветчии от министър-председателя до последния горски! Това е — казвам — хайдушки сговор за ограбването на народа! Ето защо аз, Гроздан Панайотов, го погребвам! Долу хайдушкият сговор, да живее потъпканата правда!
Пуснах календара в сандъка, бутнах сандъка в гроба, грабнах лопатата и започнах да заривам.
Народът се вковал — ни шава, ни мърда. Попът — умъртвен!
Дотърчаха пъдарите, но погребението вече свършено, с алилуята и речите, и всичко там, каквото се полага. Опитаха се да ме задържат:
— В името на закона — арестуван си!
— Вашта мама! — побарах аз лопатата. — Не признавам никакъв закон! Назад! — викам. — Да не станат две погребения за днеска!
Разпилях ги и без да се отбивам вкъщи — право в Обществената безопасност, стая нумер шест! „Самопризнавам се и тъй нататък…“ Три денонощия в Обществената, а след туй — в окръжния затвор. Дадоха ми две години и половина, но деветнайсетомайският преврат като стана през трийсет и четвърта — освободиха ме.
Върнах се в село, ала я нямаше вече общинската гора. Остригали я беха докрай. Секретар-бирникът си беше вдигнал хотел в Студница, кметът си купи трийсет декара лозе в Брястово, горският си направи къща… Само аз останах на гола съвест и половинка пенсия. Скъпо ми се върза, но какво да правиш — съвестта всякога се е купувала по-скъпо и от черния хайвер!
Това лято ходих в Студница и срещнах там бившия секретар на окръжното управление — Попвасилев. Охлузган, ожулен като лисица. Дали му да се възползва от двете стаи в национализираната вила. Позна ме, захили ми се, като че нищо не е било, и ми вика:
— Пак ще дойдем! Пак ще дойдем!
— На-а! — викам му. — Ще дойдеш! Когато ме нема! Аз съм ви погребал — казвам — още през трийсет и трета, комунистите ви туриха кръста през четирисет и четвърта, тъй че само Второто пришествие може да ви опере! „Демократи“ — казвам, — хайдуци с хайдуците! Пладнешки разбойници!



Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.

Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Вто Сеп 06, 2016 11:16 pm

По повод днешния национален празник - Съединението на България, защитено успешно през Сръбско-българската война 1885 г., ще пусна една творба на дядо Вазов, написана във връзка с участието ни в Първата световна война, но надхвърляща нейните рамки:



БЪЛГАРСКАТА ДОБРОТА

Написано след посещението на една болница, дето учуден видях, че един наш ранен войник гощаваше с шоколад и овощия съседа си сърбин, тоже ранен войник. След справка узнах, че нашият войник получил раната си от същия в боевета при Пирот! Един от хилядите случаи на проявяване свойственото на българската душа и характер добросърдечие.


Добър и великодушен
в затишьето, в мирът,
или вулкан отпушен
на битките в шумът;

ту удар, кой убива,
ту вихър, кой ехти,
ту дева срамежлива -
народе, туй си ти.

Ужасен във борбата,
извън борбата - мил -
кого не си дивил
с гнева си, с добротата?

Но твоя гняв е вир,
море е благостта ти,
небесен дар в душа ти
и неин Бог, кумир.

Готов за всепрощенье
към вчерашний враг твой,
ти фърляш във забвенье
обидите безброй.

Херкул по ръст и сила,
дете по кротостта,
съдбата те дарила
с опасна красота.

Да, син на Добрината -
омраза, мъст не знайш,
тегнее ти враждата
и въздуха й не трайш.

Не сдържаш колко-годе
наклона твоя благ:
добряк си ти, народе,
до слабост си добряк!

Със таз душа в безпечност
пред злото на светът -
на милост и сърдечност
неизчерпаем ссъд.

Със таз душа прекрасна,
с туй златното сърце
в усмивка сбрани ясна
по строго ти лице...

На колко изненади
така си жертва бил,
в невидени прегради
челото си си бил?

И в наший век, потресен
от злоби без конец,
ти с тоя дар небесен
изглеждаш чужденец!
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Чет Сеп 15, 2016 12:43 am

The Way Life's Meant To Be
Electric Light Orchestra

Well, I came a long way to be here today
And I left you so long on this avenue
And here I stand in the strangest land
Not knowing what to say or do


As I gaze around at these strangers in town
I guess the only stranger is me
And I wonder, yes, I wonder
Is this the way life's meant to be?

Although it's only a day since I was taken away
And left standing here looking in wonder
The ground at my feet, maybe it's just the old street
But everything that I know lies under

And when I see what they've done to this place that was home
Shame is all that I feel
And I wonder, yes, I wonder
Is this the way life's meant to be?


Too late to cry the people say
Too late for you, too late for me
You've come so far, now you know everything my friend
Look and see the wonders of our world...

As I wander around this wreck of a town
Where people never speak aloud
With its ivory towers and its plastic flowers
I wish I was back in 1981


Just to see your face instead of this place
Now I know what you mean to me
And I wonder, yes, I wonder
Is this the way life's meant to be?

I wanna know now
Is this the way life's meant to be?


__________________

Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.

Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Пон Сеп 19, 2016 12:12 pm

Everybody Knows
Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.

Everybody knows that the dice are loaded
Everybody rolls with their fingers crossed
Everybody knows the war is over
Everybody knows the good guys lost
Everybody knows the fight was fixed
The poor stay poor, the rich get rich
That's how it goes
Everybody knows

Everybody knows that the boat is leaking
Everybody knows that the captain lied
Everybody got this broken feeling
Like their father or their dog just died
Everybody talking to their pockets
Everybody wants a box of chocolates
And a long-stem rose
Everybody knows

Everybody knows that you love me baby
Everybody knows that you really do
Everybody knows that you've been faithful
Ah, give or take a night or two
Everybody knows you've been discreet
But there were so many people you just had to meet
Without your clothes
And everybody knows

Everybody knows, everybody knows
That's how it goes
Everybody knows

And everybody knows that it's now or never
Everybody knows that it's me or you
And everybody knows that you live forever
Ah, when you've done a line or two
Everybody knows the deal is rotten
Old Black Joe's still pickin' cotton
For your ribbons and bows
And everybody knows

And everybody knows that the Plague is coming
Everybody knows that it's moving fast
Everybody knows that the naked man and woman
Are just a shining artifact of the past
Everybody knows the scene is dead
But there's gonna be a meter on your bed
That will disclose
What everybody knows

And everybody knows that you're in trouble
Everybody knows what you've been through
From the bloody cross on top of Calvary
To the beach of Malibu
Everybody knows it's coming apart
Take one last look at this Sacred Heart
Before it blows
And everybody knows

Everybody knows, everybody knows
That's how it goes
Everybody knows


*


За съжаление не успях да намеря стихотворен превод, така че ето един нестихотворен:


Всеки е наясно
Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.

Всеки е наясно, че заровете са белязани
(Но) всеки стиска палци и ги търкаля
Всеки е наясно, че войната свърши
Всеки е наясно, че добрите я загубиха
Всеки е наясно, че работата беше нагласена
Бедните си остават бедни, богатите - богати
Такъв си е редът
И всеки е наясно по това

Всеки знае, че корабът има пробойна
Всеки знае, че капитанът ни излъга
Всеки се усеща смазан,
като че ли баща му или кучето му току що умряха
Всеки си гледа джоба
На всеки му се иска да получи шоколадови бонбони
И роза на дълго стебло
Всеки е наясно

Всеки знае, че ти ме обичаш, мила
Всеки знае, че истински ме обичаш
Всеки знае, че си била винаги вярна
Е, плюс минус една две нощи, кой ти гледа
Всеки знае, че си винаги много дискретна
Но пък има толкова хора, които се налага
Да срещаш по без дрехи
И всеки е наясно

Всеки е наясно, всеки е наясно
Такъв си е редът на нещата
Всеки е наясно

Всеки е наясно, че това е моментът – сега или никога
Нещата опират до едно - или ти, или аз
Всеки знае, че оставаш да живееш вечно
Щом спретнеш един-два куплета
Всеки знае, че работата е гнила
Старият чичо Том все още къса памука
за вашите панделки и финтифлюшки
Всеки си е наясно

Всеки знае, че се е задала напаст
Всеки знае, че тя е все по-близо
Всеки знае, че мъжът и жената, непознаващи дрехи
Са само светъл спомен от миналото
Всеки знае, че мъртвилото настъпва
Но на последното си ложе всеки ще бъде измерен
И мярката ще разкрие онова, което
Всеки знае

Всеки е наясно, че си на зор
Всеки знае какво си преживял
От кървавия кръст на връх Голгота
До плажовете на Малибу
Всеки знае, че нещата се разпадат
Хвърли един последен поглед към това свято сърце
Преди да се пръсне
Всеки знае

Всеки е наясно, всеки е наясно
Такъв си е редът на нещата
Всеки е наясно


_______________

Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Вто Сеп 20, 2016 12:40 am

АЛАМИНУТ
Чудомир

Чудни работи стават по света, баджанааак, големи работи! Какви изобретения, какви изкусности и каква бързина!
Едно време наканим се, да речем, на панаир да идем. Застягаме колите, натрупаме сено, настелем черги, напълним торбите с хлябове, накачим се фамилиарно, па: „Ха бре! Де бре! Дий!… Ъъъс! Гя-гя-гя…“ Веднъж спреш да напоиш воловете, други път да ги нахраниш, трети път, че се мръкнало, за да пренощуваш; че ден, че два, че за три дни в Заара, дето има една приказка.
А сега: аламинут! Всичко е аламинут. Метне се, да речем, някой на аероплана, за два дни обиколи всичките земни кълбета и си кацне пак у дома. Нищо и никакъв човечец се качи други път и дорде го чуеш да рече „пррр…“ над главата ти, изгуби се и още не ти изсъхнала плюнката, ходил в Ерусалим и си иде хаджия.
Учен свят! Дяволски свят! И по звездите почнаха като кози да се катерят, и на морското дъно слизат чак раци да ловят — да се чудиш и маеш просто!
И не само големите, а и малките се специализираха и се отракаха тъй, че не можеш и приказките им да разбереш вече. Ей на, на наша Пена, сестрата, хлапето да вземем. Свърши не довърши шести клас, прибраха го в киното при машината. Стоя, колкото стоя там, направиха го помощник-оператор и сега върти оня ми ти чекрък и ги дъни едни думи — чудесия.
— Вуйчо — вика, — аз — вика — мога да разглобя цяла опература бурма по бурма и пак да я направя аламинут. И адактора — вика, — и фор… фор-фер… щеркера, и всичко!
— Какво е това фър-фър-щъркел? — питам го.
А то:
— Не е — вика — фър-фър-щъркел, а фор-фер-щеркер, форферщеркер!
Виж каква дума само, можеш ли я каза наведнъж, а? Аз от три месеца си я повтарям като молитва и пак не мога да я докарам. Германска дума била, пуста да остане! Голям напредък, голямо нещооо! Разглоби му едно радио, един грамофон, да речем, електрически звънец, ютия, армоника и каквито щеш още главни машини тури им частите в една торба, раздрусай я, разбъркай ги, колкото щеш, щом му ги дадеш — ще ги сглоби, ще ги направи наново всичките. Амии! Ще ги направи аламинут! Такъв един келеш се е извъдил, да му се не надяваш.
Майстория, баджанак, майстория, техника и бързина! В наше време, дорде достигнеш по-голяма служба, побелеят ти и веждите от старост, а сега срещнеш някое голобрадо офицерче:
— Какъв сте, ваша милост?
— Майор! Подполковник!
— На каква служба сте, моля?
— Началник на отделение! Областен доктор! Инспектор по залесовките!
Още не си залесило територията под носа, и инспектор! Ди-рек-тор!…
Ами тъй ли правехме ние с младите момичета някога, а? Тъй ли се любехме? Хванеш се на хорото най-напред срещу нея, че я поглеждаш и стрелкаш с очи, че пъшкаш и най-после се редиш да й намигнеш и тя я те видяла, я не. Чак след това ще се пресрамиш да се хванеш до нея, тя ще ти подаде кутрето си, ще извие глава на обратна страна, ще се зачервите и двамата, ще ви засъхнат езиците и нито ти ще можеш да речеш думица, нито тя. Сега Аламинут! Едно поклонение, значи, една хватка през кръста, залепнат един в друг, сякаш им правят опаковка, и ето ти тебе румба!
Бързат сегашните млади, бързат. И всичко се е хукнало, сякаш някой го гони. И призовките бързат, и изпълнителните листове, и сроковете на полиците, че даже и ражданията изпревариха закона за насърчението им.
Този петък не, а миналия отишло на Антона Куйката момчето с годеницата си да си вадят вула за сватба. Наместникът им рекъл по-напред да си извадят медицински свидетелства, че са честни, почтени и здрави. Отишли те, прегледал ги докторът и двамата на бърза ръка, написал им свидетелствата, върнали се и получили вулата. Това било в петък, значи. В съботата се стягали, приготовлявали, насам-натам и в неделя — сватба! Проточила се една церемония — със зурлите му, с тъпаните му, с играчите му, а булката — света водица ненапита — мъдри ли се, мъдри. Влезли в черковата, застанали отвътре до вратата и чакат попа. По едно време, както си стояла тя, изведнъж прежълтяла, охнала и се хванала с две ръце през корема. Загърчила се оная ми ти невяста, засвивала се, заохкала, запъшкала и дорде се приготви попът за венчания — тя се окотила в черквата. Окотила се като нищо за срамотите! Е, станалото — станало, то срам се със сапун не опира, но не ми е там думата.
Техника, баджанак, техника и бързина! Това искам да ти кажа. На, пресметни сам: кога я прегледа тоя доктор, значи, кога й издаде свидетелство, че е честна и за пред хора, кога туй-онуй и кога свари да роди две кила и триста грама копелдаш!
Аламинут просто! Аламинут и — толкоз!
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

ПредишнаСледваща

Назад към Интереси

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 2 госта