"Литературна продукция"

Назад към Интереси



Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Нед Ное 09, 2014 4:54 pm

Преди 100 години на днешния ден се ражда един от най-големите български писатели Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки., оставил сериозно литературно наследство, включително няколко истински шедьовъра. По този повод ще пусна първата глава на (според мен) най-добрия от тях, публикуван през 1976 г. и Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.. Още първите редове са много впечатляващи:


БАРИЕРАТА
На Нина

1
И все по-често нощем започва да ме застига самотата, това най-чуждо и най-непонятно за мен чувство в досегашния ми живот. Появява се обикновено около полунощ, когато застиват всички живи и мъртви шумове освен постоянното пукане на панелите като кости на изстиващ мъртвец. Винаги в такива мигове ме обхваща нелепото чувство за някакво едва доловимо дихание на хищно животно, но толкова близко и плътно, сякаш съм в огромната му уста. Ставам и започвам да се разхождам нервно из грамадния хол, който всъщност е моето работно помещение. Няма спасение. Усещането за самотата не е гъсто и лепкаво, то е остро и бляскаво като връх на кама. Застига ме съвсем ненадейно, мъчи се да ме притисне в ъгъла, край глупавата зеленясала амфора или край фикуса, натикан там от моята чистачка. Едва намирам сили да се изплъзна и да изскоча през вратата, без да изгася зад себе си нито една светлина. Качвам се в асансьора, смъквам се със затаен дъх от четиринайсетия етаж в партера. Знам много добре, че в такава нощ бих загинал, докато ме намерят, ако тая скърцаща катафалка внезапно спре. Качвам се в колата, бързо запалвам мотора. Неговият тих, ромонещ шум, безкрайно по-приятен от бълбукането на прочутите планински потоци, мигновено ме съвзема. Усмихвам се на глупостта си, потеглям бавно. И все пак се чувствувам някак хладно изтръпнал, сякаш са ме извадили от хладилник. Зиморничаво свивам рамене. И отварям прозореца, за да изветрее вонящото дихание на звяра, което ме е преследвало до самата кола. Не знам какво става с мен, май нещо съм се невротизирал, откакто се разведох с жена си.
Гумите пърпорят под мене меко и монотонно, като дъжд. Свивам много остро към алеята, която ни служи за улица, за да чуя обидения и ободряващ в същото време писък на спирачките. Фаровете задраскват като с пръст тъмните фасади на блоковете. Някой далечен полилей, спипан от светлините им, пламва за миг пред очите ми и угасва. Бялва се и изчезва в небитието тънко дантелено перде. Вече не съм сам, моторът е с мен, напразно ругаят това търпеливо и непретенциозно същество, че бълвало мръсотии. Е, бълва, разбира се, но поне го прави с такт и прецизно, не се уригва като хората на кисело вино и чесън.
По това време май че е отворен само нощният ресторант на хотел „София“. Паркирах, както винаги, на площада и доста разколебан се пъхнах в елегантния асансьор. Бях се успокоил съвсем, заведението с нищо не ме привличаше. Не съм пристрастен към алкохола, не обичам празни компании, пияни дърдорковци, ласкатели. И все пак това като че ли е постоянната ми среда, натам ме тика всекидневната човешка инерция. Минах през ресторанта, без да посмея да се огледам, и седнах на една отстранена маса. По природа съм недружелюбен, малко навъсен човек, устните ми са винаги здраво стиснати. Знам, че съм търсен, но не разбирам защо. Като че ли неприветливите хора, които само от време на време ще изтърсят някой заядлив парадокс, са много по-силен притегателен център от веселите дърдорковци, особено около жена ми, която събираше около себе си рояци от хора. А сега, вместо да се успокоя, изведнъж се почувствувах в някакъв идиотски вакуум.
Поръчах си бял италиански вермут, сладникаво и блудкаво питие, което е по-добре да не се пие. Но с какво друго да се налива човек в тоя закъснял час? Едва сега предпазливо се поогледах. Тая вечер ресторантът ми се стори доста празен, поне додето стигаше погледът ми. Беше непривично тихо, тишината сякаш бе фиброзирала между червените кадифени завеси. В нейната призрачна мрежа безшумно, като паяци, се плъзгаха келнерите, сервираха мълчаливо и сръчно. Това май че е най-голямото достойнство на ресторанта, иначе студеното телешко месо, което си бях поръчал, ми се стори доста жилаво. Изпих още един вермут, после едно съвсем сухо уиски, само с една малка бучка лед. Започнах да се разгрявам вътрешно. Както винаги в такива случаи, първо се събужда въображението, протяга тънките си крилца, сини като на водно конче, и се приготвя да литне. Но не успя тоя път, някакъв келнер се приближи до мен и каза учтиво:
— Канят ви на голямата маса, другарю Манев.
Не бях видял никаква голяма маса.
— Кой ме кани?
— Големия Жан.
— Пиян ли е?
— Не, ни най-малко…
Въздъхнах притеснено. Големия Жан е моят шивач. Наричат го Големия Жан за разлика от Малкия Жан, който все още работи като частник. Не може току-тъй човек да обиди шивача си, особено ако държи да е добре облечен.
— Кажете му, че след малко ще дойда — отвърнах аз.
Доядох, без да бързам, студеното телешко и мрачно се понесох към неизвестната маса. Да, Жан наистина бе събрал поне десетина души между своите почитатели и клиенти. Като ме видя, той стана прав в своя безукорно изгладен, хризантемен костюм. Тоя човек, който с такъв вкус обличаше другите, наистина не знаеше как да облече себе си.
— Няма нужда да ви го представям, всички го знаете.
Едва ли — помислих с досада аз, докато сядах на почетното място до него. Не бях естраден композитор, за да ме гледат с опулени очи момичетата от модерните кафенета. Все пак имаше няколко познати, нищо особено, един режисьор от анимационната студия, барманката на дневния бар. Изобщо, както напоследък се случва, жените бяха повече от мъжете и по-добре се забавляваха, макар че алкохолът вече бе успял да направи гласовете им доста кресливи. В края на краищата сам си бях виновен, дори острият кинжал на самотата не е така страшен, като една леко пийнала, бъбрива и досадна компания.
И все пак можеше да бъде и по лошо — ако бяха съвсем пияни, да речем, или говореха за коли и футболни мачове. Тия поне бърбореха нещо за филми, макар и български. Животът ми е пълен с такива празни вечери и ненужни познанства, които понякога ми тежат с години. Стараех се да гледам само в чашата си, да не поемам реплики, да не се усмихвам, да не проявявам излишен интерес към нищо и никого. Изобщо хубавичко се наскучах. И тая вечер навярно щеше да изчезне докрай от паметта ми, ако все пак не се беше случило нещо особено. Но то се случи малко по-късно и сега, както бях изпълнен с досада, нямах никакво усещане, че ме очакват някакви изненади. Само от време на време поглеждах съвсем дискретно часовника си, който си тракаше все така акуратно, без да се интересува в каква компания бях попаднал. И когато сам той ме увери, че времето на доброто възпитание е кажи-речи изтекло, станах, извиних се и си отидох. Разбрах, че Жан никак не е доволен от мене, но какво да правя? Щях да му изпратя покана за някоя оперна премиера, той много обича всякакви премиери.
Навън бе станало доста хладно, вятърът мъкнеше ниско над града жълти разпокъсани облаци. И катедралата сякаш бе залята с гъст зарзалев сок, кубетата й мътно проблясваха под небето. Никакви хора не се мяркаха по площада освен тия на паметника, запътени към своята безкрайна участ. Нямах никаква връхна дреха, затова побързах да се пъхна в колата. И тъкмо бях потеглил, усетих зад себе си някакво човешко движение. Така се стреснах, че заковах на място колата. И се обърнах рязко назад с чувството, че в следния миг ще ме сполети жестокият удар — на обвита в плат метална тръба, както обикновено се случва. Разбира се, нищо подобно не стана — от задната седалка ме гледаше уплашено женско лице, доста продълговато, опулено, бледо. Едва повярвах на очите си.
— Какво правите тук? — креснах аз гневно.
Разбира се, не бях толкова ядосан, колкото засрамен от собствения си страх. Но за ядосване си беше — как тъй ще се пъха без разрешение в колата ми.
— Нищо, чаках ви — отвърна тя уплашено. — Но вие тръгнахте толкова бързо.
— Защо ме чакахте?
— Не ме ли познахте? — попита тя учудено.
— Откъде да ви познавам? — отвърнах аз почти грубо.
Разбира се, това не е най-добрият начин да се разговаря с млади момичета. А тя наистина беше съвсем младо момиче, около двайсетинагодишно, в тоя момент ми се стори малко немито и износено.
— Ами ние бяхме заедно в ресторанта… И вие специално ме погледнахте.
Глупости — специално! Може и да съм я погледнал, но сигурно съм си мислил за нещо друго. И изобщо не обичам ресторантски момичета, тия малки хоботници, които смучат алкохол много по-добре от организираните хамали. Пък и как да ги види човек, като непрекъснато са обвити в облаци цигарен дим.
— Е, добре де!… И нима това е причина да се напъхате в колата ми?
Гневът ми бе преминал, бе се превърнал в леко раздразнение.
— Ами аз ви чаках! — отвърна тя. — Вие нали казахте по едно време, че ще си тръгвате… А навън ми се стори много студено.
— Откъде разбрахте коя е колата ми?
— Нямаше друго пежо… Пък и вратата беше отворена.
— Да, добре! И за какво ме чакахте?… Ако ми е разрешено, разбира се, да попитам?
Но тоя вид ирония надали действува на момичета като нея, на младите хоботници, искам да кажа. Тя само примигна и отвърна простичко:
— Исках да ви помоля да ме заведете до вкъщи… Защото е вече късно и трамваите не работят.
Е! Не толкова глупав претекст!… Но на такава въдица обикновено кълват по-млади или доста по-стари шарани от мен.
— Къде живеете?
— Към Централния затвор — отвърна тя сериозно.
Ама пък посока! Пък може да не е претекст! Как се бъхта дотам пеша посред нощ! Това си е цяло пътешествие.
— Виж какво, мойто момиче — отвърнах аз с доста променен тон. — Вие сама видяхте, че изпих няколко чаши… Как да се мотая из града в това състояние? Представете си, че ме срещне някой патрул на КАТ!…
— Вие нали и без това си тръгвахте? — попита тя учудено. — С колата, искам да кажа…
— Е, да, но щях да мина по странични, тъмни улици.
— Да, прав сте щом е така! — отвърна покорно тя и посегна към вратата.
Много по-късно, когато това немито и нескопосно момиче по един или друг начин стана част от живота ми, тая нейна примирена покорност щеше да къса из ден в ден сърцето и нервите ми.
— Чакайте! — казах аз. — Къде тръгнахте?
— Ами щом е така!
— Ще ви закарам поне до пиацата за таксита.
— Не, няма нужда!
И слезе от колата. Но като видях нейната убита, някак несвястна походка, не разбрах как съм излязъл навън. Като я настигнах, тя плачеше, безмълвно наистина, но сълзите обилно течеха по лицето й. Съвсем се обърках. С моето малко хладно и може би отчуждено сърце все пак не можех да понасям женски сълзи, те винаги ме разстройваха. Изглежда, момичето не беше това, което отначало помислих.
— Ако нямате пари за таксито — казах аз, — с удоволствие ще ви услужа. Как тъй ще вървите пеша по това време!
— Не, не! — възкликна тя. — Не, няма нужда!
Горда на всичко отгоре! Ако не се беше разплакала, щях отново да я нахокам. Горда, пък се пъха в чужди коли!
— Добре, вървете с мен, ще ви закарам! — казах аз. — Докато не сте се удавили в тия сълзи.
И тръгнах ядосан към колата си. Тръгнах, но не чух никакви стъпки след себе си. Като се обърнах, тя стоеше с гръб към мен и гледаше към небето тъй, сякаш се готвеше да полети към него. Това усещане беше много силно, струваше ми се, че вятърът всеки миг ще я отвее — толкова лека и безплътна ми се стори в тоя миг.
— Хайде, защо не идвате? — попитах аз нетърпеливо.
Тя тръгна послушно към мене, после нерешително спря.
— Не смея да се върна у дома — каза тя. — Страх ме е…
— От кого ви е страх?
— От майка ми… Тя и без това няма да ме пусне по това време. Пък и да ме пусне — все едно. Вие нямате представа що за човек е тя! — В гласа й прозвуча съвсем искрено отвращение.
— Добре де, тогава какви комедии ми устройвате?
Тя примига смутено, после каза просто и ясно:
— Аз… аз си помислих, че вие ще ме поканите…
Сега ми е трудно да си представя чувствата, които тогава съм изпитвал. Не бях нито стреснат, нито ядосан, нито изненадан дори. От всичко най-малко бях съблазнен, разбира се. Гледах я такава неустойчива, недооблечена, вятърът увиваше роклята около слабичките й бедра. Не усещах никакъв срам в нейните думи, никакво стеснение, но и никакъв порок в същото време, сякаш не говореше с мен, а с леля си. Именно тогава в мен трябва да се е родила милостта или някакво друго чувство, доста непонятно, но все пак естествено. Въздъхнах, вдигнах рамене и измърморих:
— Ами да вървим тогава!… Няма да ви оставя на улицата.
Лицето й изведнъж светна, вятърът сякаш изтри с ръка сълзите й. Случаят явно беше по-невинен, но в същото време и много по-лош, отколкото съм могъл да очаквам. Но дори не се мъчех да размишлявам в тоя миг. Всъщност кой ли би могъл да ги разбере истински тия днешни момичета, като те сами себе си не разбират.
— Как се казвате? — запитах аз.
— Доротея…
— Е, добре, Доротея, изглежда, че все пак знаете доста за мен… Името ми, марката на колата. А как разбрахте, че жена ми няма да ви напердаши, като отидем сега у дома?
— Вие сте разведен — отвърна тя. — И живеете съвсем самичък.
— А това откъде знаете?
— Ами докато ви чакахме на масата, Жан разказа за вас разни работи… Хвалеше ви, разбира се. Каза между другото, че сте сопнат, но много добър човек.
Да, ясно, трябваше да се досетя. Но и момичето не беше толкова загубено, колкото изглеждаше на пръв поглед. Много добре бе съобразило какво трябва да се направи. И не разиграваше ли сега, без само̀ да разбира, някаква много тънка и далечна игра? Никак не беше изключено. Само едно нещо много ясно съзнавах в тоя момент — въпреки всичко в нея нямаше ни хитрина, ни преднамереност. Това поколение е всъщност достатъчно лишено от скрупули, за да има нужда от лъжи и тънки преструвки.
Качихме се в колата, аз отново я оставих да седне отзад. Нямах никакво желание да скъсявам първоначалната дистанция. Дори да е имала някаква инстинктивна хитрина в себе си, нищо няма да я огрее. Така се беше сгушила в ъгъла, че не я виждах дори в огледалото за обратно виждане. Мълчеше си, може би бе заспала. Не беше никак чудно, наближаваше три часът. А тя, естествено, бе преживяла доста неизвестности и несгоди, докато си хване това глупаво пиле, каквото бях аз. Както и да е, чувствувах се съвсем нормално. Пък и обичам да карам нощем по пусти улици, по булеварди, из които вятърът мъкне пияници и мръсни хартии. Обичам да усещам как ме облъхва топлият дъх на мотора, как го поемам на едри глътки като от кислороден мехур. Ще я оставя да спи в хола, разбира се. В най-лошия случай да ми задигне някоя от голите абаносови фигурки, които моят брат бе донесъл от Африка. А сега-засега най-важното беше да се качим незабелязано в асансьора. Не че държа толкова много на чуждите мнения, но младата лейди явно не ми подхождаше. Пък и с тоя блудкав вермут в стомаха кой знае как щяхме да изпълзим четиринайсет етажа. Живеех на последния от тях, над мене имаше само облаци, небе и добре охранени, мързеливички музи.
Но, слава богу, асансьорът работеше. Отключих вратата и я въведох с облекчение.
— У вас свети! — каза учудено тя. — Наистина — да не е дошла жена ви?
— Не се страхувайте — отвърнах аз шеговито. — При всички случаи боя ще изям аз…
Едва сега успях да я разгледам по-добре. Пристъпваше пред мен с малко странна походка — много лека и малко скована в същото време — като гълъб или като чайка, която предпазливо крачи по мокрия пясъчен бряг. Беше облечена в евтина импримена поличка и някакво черно елече — и двете доста омачкани. Не носеше чорапи, макар че пролетта беше доста хладничка. Нямаше чанта или джобче по дрехите, не държеше в ръцете си ни ключ, ни дори носна кърпичка — приличаше наистина на птичка божия, която спи нощем по клоните на дърветата. Доротея огледа предпазливо обстановката, после обърна към мен прозрачните си очи.
— Много хубаво е у вас! — каза тя искрено.
— Не намирам…
Наистина нищо особено. Нямам склонност към вещи, а най-хубавите от тях бе прибрала жена ми, с основание, разбира се, понеже ги бе купувала самата тя. Имаше няколко добри картини по стените, пиано и много хубав виенски мокет на пода, нежно портокалов на цвят, който отначало много ме дразнеше. И мокета бе купила жена ми, с валута при това, макар че бяхме вече разведени. Казваше, че отива много хубаво на цвета на стените, с тая типично женска логика, която ги задължава да си ушият син костюм, ако случайно имат синя чантичка. А според мен най-добре отиваше на черния, плътен цвят на пианото, много красиво и старо, което отлично се открояваше на нежния тон. Доротея отиде право при него, отвори капака и внимателно разгледа поизхабените жълтеникави клавиши.
— Това ли е вашето пиано? — попита тя. — Искам да кажа — на него ли работите?
— Да, на него…
— Не е ли много старо? — попита тя разочаровано.
— Нищо, върши ми работа.
Тя отново вдигна към мен прозрачните си очи. Първоначалното й стеснение беше съвсем изчезнало, сега се държеше така естествено, сякаш бе у дома си.
— Ще ми изсвирите ли нещичко? — помоли се тя. — Съвсем малко макар… Но да бъде ваше, естествено.
— И за какво ви е?
— Искам да усетя какъв човек сте… Макар да не разбирам много от музика.
Това ми се видя интересно. Малкият нощен хоботник, колкото и да бе симпатичен и странен, какво ли можеше да открие в един откъс? Но от жените, както се бях уверил през моя доста дълъг живот, всичко може да се очаква. Както от жена ми например. Тя си бе отишла от мен съвсем внезапно, без никакви особени причини. Или поне на мен така ми се струваше. Нямаше ни причини, ни основания, просто си отиде, дори без баналния скандал или сълзи, които се полагат в такива случаи. Няма жена на тоя свят, която поне веднъж през живота си да не направи нещо безумно и непоправимо. Просто се чудехме какво да измислим на бракоразводния процес. Може би вече съжаляваше, но не беше от хората, които се връщат назад по средата на пътя. Прежълтя като отровена на процеса, излезе навън и едва тогава заплака. Престорих се, че не съм забелязал — за мое удобство, разбира се. Не съжалявах особено, макар че я обичах. Беше много силна и властна натура, непрекъснато ми налагаше своя стил на живот. И аз едва съществувах в артистичния безпорядък, в който живеехме. След това останах сам, отначало бях много по-продуктивен, някои критици казваха, че се намирам в подем на таланта.
Доротея стоеше пред мен и чакаше.
— Много е късно — казах аз колебливо. — Ще събудим съседите.
— Съвсем тихичко! — помоли отново тя. — Никой нищо няма да чуе.
Позамислих се малко. Преди два дни бях завършил нещичко и все още не знаех как изглежда. Нарочно го бях оставил настрана за някое време, колкото да поузрее само̀, пък и аз да се отдалеча от него. Но докато още работех, усещах в себе си слабички гласове на вътрешно ликуване. А това не беше малко. Имах доста трезва преценка за своето творчество, разчитах повече на моята музикална култура, отколкото на някакво вдъхновение. Според мен човек да разчита само на таланта си, е все едно да разчита на вятъра да подкара колата му.
— Ами тогава седнете! — казах аз.
— Къде да седна?
— Където искате…
Тя седна на първата табуретка, която се мярна пред очите й. Всъщност не седна, а сякаш кацна там като зиморничаво врабче. И щом докоснах клавишите, изведнъж забравих за нейното съществуване. Винаги просвирвах нощем това, което бях написал през деня. Лошо работя, когато в очите ми блести слънцето, изобщо не обичам ясни слънчеви дни. Истински мога да почувствувам своята музика само нощем или в някой тих, дъжделив ден, когато ярките блясъци на деня и природата не са пред очите ми.
И сега, докато свирех, отново усетих тия леки изблици на вътрешно ликуване. Увлякох се и изсвирих всичко докрай. Май че съвсем заприличах на тия глупци поети, които се опиват от собствените си стихове и мъчно се сещат да спрат, като почнат веднъж. Едва когато свърших, се досетих, че не съм сам. Повдигнах глава и я погледнах. Нейният вид можеше само да ме поласкае.
— Хареса ли ви? — запитах аз шеговито.
— Много! — отвърна тя спонтанно.
— А знаете ли как се казва?
— Знам! — отвърна тя простичко. — Нарича се „Кастилски нощи“…
Надали щях да се слисам повече, ако внезапно ме беше ухапала. Там е работата, че композицията наистина се казваше „Кастилски нощи“. Но това знаех само аз и никой друг човек на света. Не бях го написал дори на нотните листове. Гледах я тъй, сякаш не беше човек, а някакво провидение.
— А откъде знаете? — попитах аз едва-едва.
— Просто знам…
И докато я гледах все така слисан, тя добави спокойно:
— Аз не съм съвсем като другите… Аз съм луда…



Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1080
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Сря Яну 07, 2015 12:57 am

На 6 януари 1848 г. (стар стил 25 декември 1847 г.) се ражда Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.. Първото му публикувано стихотворение е "Майце си" - през 1867 г., когато поетът е на 19 години. Три години по-късно е публикувано стихотворението


ЕЛЕГИЯ

Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз рабска люлка люлее?
Тоз ли, що спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз годин ти пее:
"Търпи, и ще си спасиш душата?!"

Той ли, ил някой негов наместник,
син на Лойола и брат на Юда,
предател верен и жив предвестник
на нови тегла за сиромаси,
нов кърджалия в нова полуда,
кой продал брата, убил баща си?!

Той ли? - кажи ми. Мълчи народа!
Глухо и страшно гърмят окови,
не чуй се от тях глас за свобода;
намръщен само с глава той сочи
на сган избрана - рояк скотове,
в сюртуци, в реси и слепци с очи.

Сочи народът, и пот от чело
кървав се лее над камък гробен;
кръстът е забит във живо тело,
ръжда разяда глозгани кости,
смок е засмукал живот народен,
смучат го наши и чужди гости!

А бедният роб търпи, и ние
без срам, без укор, броиме време,
откак е в хомот нашата шия,
откак окови влачи народа,
броим, и с вяра в туй скотско племе
чакаме и ний ред за свобода!
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1080
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж


Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Вто Яну 13, 2015 12:59 am

ИДЕИ
Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.

Светът все ражда, без да спре,
творци – със гащи и без гащи –
и всеки – според Петко Р.
Славейков – бърза все да дращи.

Безброй идеи разен сорт
те хвърлят на пазара щедро –
рецепти, рожби на аборт,
и мисли, смилани на едро.

За всяка рана нов мехлем
те дават – ужка, тъй за слава –
човешкия живот – в Едем
да го обърнат обещават.

Но нигде не растат уши
тъй дълги – всичко туй да грабят,
ни лапнимуховски души
да гълтат тъкмо що не треба.

Единствена аз знам страна,
за чужди мисли скорозрейна.
Във целий свят е тя една,
с огромен внос на смет идейна.

Днес Ленин, утре Декобра,
хер Шмекерсон или Панерги –
на всичко вика все ура
свръхпросветений Ганин Герги.

“Със мен елате!” – “Не, насам!” –
крещят безгащни и гащати. –
“Балканско братство ще ви дам!” –
“Пък аз – Всеевропейски щати!”

“Мир, вечен мир! Не щем войни!
Безсилието да живее!”
И млади, старци и жени
търчат по оня, гдето вее.

Държавата е враг! Напред!
Да я съборим се сплотете!
Търчат чиновник и поет
със чужди знамена в ръцете.

О, Герги, с тоя вечен страх
да не останеш от века си...
Да бе Алеко жив – със смях,
с невинен смях да те поръси!
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1080
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Вто Мар 03, 2015 11:35 pm

На днешния празник:


РУСИЯ!
Иван Вазов


I

Бях малък аз, но още помня:
във стаята ни бедна, скромна
висеше образ завехтел
до божата света икона.
Над него имаше корона,
под него пък - двуглав орел1.
И често майка ми тогази
ме вдигаше да видя ази
отблизо тоз лик свят и стар
и нежно думаше ми: "Чадо,
целуни тоя хубав дядо,
целуни българския цар!"
И оттогаз го аз обикнах.
Кога на възраст попристигнах,
от моя тейко аз узнах,
че руский цар родей се с нази,
че турците той гони, мрази,
че той ще ни спаси от тях.
Кога ни псуваше тиранът,
"Московци!" - викаше ни с гняв.
Разбрах, че тейко беше прав.
И вярвах, че да ни отбранят,
ще хвъркнат бърже къмто нас,
все колчем плачехме със глас.


II

И тъй отрано с таз идея,
с таз вяра хванах да живея.
И чакам аз, за мъст готов,
и целият народ ми чака,
кога в теглото и във мрака
да чуем руский силен зов.

И чакаме... тъй както роба
на мъка си последний час,
тъй както Лазар чака в гроба
да чуй гласа на своя спас!

Навред, де чуват се въздишки,
де сълзи ронят се вдовишки,
де тежки железа дрънчат
и дето кървите течат,
и дето има мъченици,
и обезчестени девици,
и бедни, голи сироти,
и окървавени бащи,
и черкви, села развалени,
и пълни с кокали полени -
при Тунджа, Тимок и при Вит;
вред, дето робът жаловит
към север горестно поглежда,
вред, дето грей една надежда,
вред, дето пълно е с тъга,
навред, по всичка България,
една се дума чуй сега,
един стон, един глас: Русия!


III

Русия! Колко ни плени
туй име свято, родно, мило!
То в мрака бива нам светило,
надежда - в нашите злини!

То спомня ни, че ний кога сме
забравени от целий свет,
любов, що никога не гасне,
за нази бди с най-сладък свет.

Русия! Таз земя велика
по шир, по брой, по сила! Тя
с небето има си прилика
и само с руската душа!

Там, там молбите ни се чуват
и в днешния печален час
сърца все братски се вълнуват
осемдесет милйона с нас!


IV

О, скоро нам ще се протегне
могъща, силна, братска длан
и кръв поганска пак ще текне,
и пак ще гръмне стар Балкан!
Че царят волята си ясно
яви в свещената Москва
и през уста му едногласно
Русия цяла хортувa:
"Решил съм, каже, да избавя
от робство братята ни днес.
Това дългът ми повелява,
това го иска руска чест.
Ще гледам с мирен начин ази
да стигна таз свещена цел,
но не сполуча ли - тогази
ще вдигна руският орел.
В такъва случай се надея,
че всяк от вас ще бъде пръв
за таз великата идея
да жертвува имот и кръв!"
И от далечната Камчатка,
дори до финските моря
една светкавица засвятка,
един разчу се вик: "Урра!"


V

О, здравствуй ти, Русийо мощна,
света трепнa от твоя глас,
скокни, царице полунощна,
зовем те ний, ела при нас!
България сега те вика.
Часът настана: твой завет
и твойта мисия велика
да ги изпълниш в тоя свет!

Затуй си ти прочута, славна
и друга нямаш с тебе равна;
затуй обхващаш полусвет -
царства, народи, океани -
и нямаш изглед, край и чет;
затуй те бог до днес отбрани
от толкова беди, душмани;
затуй можа да съкрушиш
Мамая-хан и Бонапарта,
затуй врага си ти страшиш,
кога те гледа и на карта,
затуй зовеш се ти Света,
затуй те любим кат баща
и чакаме като Месия:
Затуй си ти Русия!

22 ноември 1876


1 Образът на императора Николай І.


_________________________



ВЯРАТА И НАДЕЖДАТА НА БЪЛГАРИНА КЪМ РУСИЯ
Петко Славейков

Посвещава се на руския народ


Руский цар е на земята
най-велик, над всички пръв,
русите са наши братя,
наша плът и наша кръв.

Кат Русия няма втора
тъй могъща на света;
тя е нашата подпора,
тя е нашта висота!

Руска сила, руска воля,
руска кръв и руский пот
ще избавят от неволя
наший падналий народ.

Бог поддържа крепка мишца
и ръка спасителна;
той е вложил ней в десница
сабя отмъстителна.

Нам Русия е надежда,
руский цар е наший спас -
никой друг не ни поглежда,
не помисля зарад нас.

Немци, френци, англичани
наши са враждебници,
дружни с нашите тирани,
с нашите изедници.

Спекуланти са омразни -
интерес им покажи,
че да виж дела проказни
и чифутски в тях лъжи.

Род и вяра е идея
за Русия най-света;
нейний подвиг е за нея -
благородна й целта.

Със Русия днес съгласни
да застанем брат до брат
и да станем сопричастни
в този неин подвиг свят.

Долу всички спекуланти,
да сломи се техний рог;
да смирят ся интриганти,
да живее руский бог!


Стихотворението е написано през март 1877 г., по време на обявяването на Руско-турската война.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1080
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Нед Май 17, 2015 12:42 pm

Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.
Стихи и музыка: Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.

Когда на сердце тяжесть
И холодно в груди,
К ступеням Эрмитажа
Ты в сумерки приди,
Где без питья и хлеба,
Забытые в веках,
Атланты держат небо
На каменных руках.

Держать его, махину —
Не мёд со стороны.
Напряжены их спины,
Колени сведены.
Их тяжкая работа
Важней иных работ:
Из них ослабни кто-то —
И небо упадёт.

Во тьме заплачут вдовы,
Повыгорят поля,
И встанет гриб лиловый,
И кончится Земля.
А небо год от года
Всё давит тяжелей,
Дрожит оно от гуда
Ракетных кораблей.

Стоят они, ребята,
Точёные тела, —
Поставлены когда-то,
А смена не пришла.
Их свет дневной не радует,
Им ночью не до сна.
Их красоту снарядами
Уродует война.

Стоят они, навеки
Уперши лбы в беду,
Не боги — человеки,
Привычные к труду.
И жить ещё надежде
До той поры, пока
Атланты небо держат
На каменных руках.

1963


Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.

Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1080
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж


Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Пет Сеп 04, 2015 3:13 pm

Във връзка с вчерашните - за пореден път отрицателни :( - футболни емоции:


ЧУДОТО ОТ МАРАКАНА
Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.

Всяка една история за магията на футбола трябва да започва с „Чудото от „Маракана“ – безспорно най-драматичната и доказваща истината история, че във футбола, както и в живота, всичко е възможно и в най-безнадеждната ситуация надеждата е жива, докато съдията или Господ не свирят последния съдийски сигнал.

Датата е 16 юли, годината 1950-а, мястото Рио де Жанейро, и още по-точно – стадион „Маракана“. На този ден официално се открива най-големият стадион в света. Той ще остане паметен, защото за пръв и последен път в историята на футбола един мач ще привлече почти 200 000 зрители. А самият мач е финалът на 4-ото световно първенство между Бразилия и моя (по-късно ще поясня защо!) Уругвай.

Но, както всяка история, така и тази има предистория. Защото корените на футбола са далеч в миналото. Още преди новата ера в Китай се е играла игра, подобна на футбола, назована цуцзю. През XIV век английският крал Едуард III забранил с указ на войниците да играят футбол, защото се отклонявали от много по-благородните занимания по фехтовка и стрелба. Три столетия по-късно обаче по улиците на Флоренция, Сиена, Париж, Лондон и други европейски градове тълпи от мъже се впускали в кървава битка подир едно направено от мехур на свиня кълбо, наподобяващо днешната топка.

Правилата ли? Имало едно-единствено правило – вратите били двата края на улицата, а целта – един от отборите с крак, ръка, глава или друга част на тялото да я прокара оттам и да спечели срещата. Било позволено всичко – удари, блъскане, ритане, една абсолютна средновековна вакханалия, от която горките жители на въпросната улица изпитвали ужас, тъй като понякога играта се проточвала с часове.

Съвременният футбол обаче се появява едва през XIX век. За негова официална родина се приема Англия, където през 1857 г. е създаден първият изцяло футболен клуб „Шефилд“, организиран е първият турнир за Купата на английската асоциация, изработени са първите правила и е изигран първият международен мач между Англия и Шотландия.

В края на XIX–началото на XX век, в резултат на жестоката трудова експлоатация в първите мини, фабрики и заводи на Стария континент, над 100 милиона европейци емигрират към Обетованата земя – в случая САЩ, а част от тях – и към Южна Америка. Така футболът е пренесен в този край на света и намира изключително благодатна почва да покълне и разцъфти с неподозиран за Европа блясък и сила. Почвата е благодатна, защото Латинска Америка е истински вавилонски сбор от раси, етноси, езици и култури. Тук си дават среща Африка, Европа и истинската, дива, чудна и велика индианска Америка. При тази странна смес от хора покълват и се развиват различни културни и социални феномени и сред тях безспорно изпъква футболът.

Латиноамериканците са страстни хора, а много скоро футболът се превръща в основната им мания. Бразилия, Аржентина, Колумбия, Чили, Перу една по една са заразени от магията на великата игра. Никнат клубове, първенства и купи. Играят се мачове с представители отвъд океана. Заражда се един от най-странните социални феномени на XX в. – футболният. Мачовете привличат десетки хиляди хора, които поне за час и половина забравят страданието, бедността, болката, проблемите вкъщи и на работното място. Идентифицират се със „своите“ клубове, мечтаят, плачат, страдат и се въздигат до портите на рая с всеки отбелязан гол, с всеки пропуснат гол, с всяка загуба и победа. А после цяла седмица коментират случилото се и се приготвят за следващата събота, когато е поредният мач на любимците им и отново за час и половина ще са в друго измерение.

Играта стига и до малкия, странен за Латинска Америка и толкова загадъчен Уругвай. Моят Уругвай (по-късно ще поясня защо!).

В тази странна държавица с едва 3 милиона души население, единствената, в която няма местни индиански представители и почти липсват африканци, сякаш всичко се движи по европейски стандарти и модели. Тя е презаселена с италиански, испански и немски имигранти. Първа дава избирателно право на жените в региона и втора в света (1877 г.) въвежда безплатното основно образование. Гордее се с екологичната си чистота, независимостта, извоювана във война с Бразилия, и своята определена скучноватост на фона на колоритната Латинска Америка…, ах, да, и с футбола. Той е май единствената реална връзка с континента, на който се намира, иначе Уругвай спокойно би се вписала в центъра на Централна Европа, някъде между Австрия, Чехия и Швейцария. Но футболът, ах, футболът, винаги ще слага латиноамериканския си отпечатък върху нея и ще кара целият свят да говори с уважение за нея.

Моят Уругвай (по-късно ще поясня защо!) е най-малката държава, световен шампион по футбол (два пъти!). Освен това тя е ставала два пъти олимпийски шампион и 15 рекордни пъти (повече от Аржентина и Бразилия) шампион на Южна Америка. Нейните символи, клубовете Пенярол и Насионал са носители общо на 8 Копа Либертадорес (клубният шампионат на Южна Америка) и на 6 междуконтинентални купи. Според Международната федерация по футболна история и статистика Пенярол е клуб номер 1 на Южна Америка за XX в. Достатъчно, нали? За една държава с едва 3 милиона души население.

А иначе футболът в началото на XX в. се развива с бесни темпове и след първите национални, междунационални срещи и турнири по естествен път се оформя идеята за Световно първенство. Първото е през 1930 г., а за домакин е избран моят Уругвай (ще кажа защо моят де!), тъй като вече е удивил света с две последователни олимпийски титли. Някак си закономерно с оглед на тогавашното разпределение на силите Уругвай става и първият световен шампион. Следват още две първенства, спечелени от Италия, след което идват ужасите на Втората световна война. И докато Европа се отърсва сред отломките на пълното си разрушение, неизличената още кръв и незаличимите с десетилетия спомени от ужаса на войната, светът жадува животът да започне наново.

През 1948 г. в Лондон се провеждат XIV Летни олимпийски игри, а за 1950 г. е насрочено четвърото Световно първенство по футбол. За домакин е избрана Бразилия, която е абсолютно незасегната от военните действия. Междувременно футболът се е превърнал в страст номер 1 за огнените бразилци, повече от самбата, от капоейрата, от Копакабана, от карнавала в Рио. Футболът е над всичко. И през 1950 година бразилците се подготвят да организират най-пищното и успешно първенство. Приготовленията траят повече от година. Сякаш цялата страна, от най-богатия до най-бедния, от дендитата в центъра на Сао до просяците във фавелите на Рио и индианците от джунглата на Амазонка, живее с мисълта за първенството и помага с каквото може. Но оставяйки настрана грандиозните усилия по организацията и шоуто, всички очакват едно-единствено нещо – Бразилия да стане световен шампион.

И Бразилия ще стане световен шампион! През предварителната група тя минава като на парад с две победи и едно равенство за цвят – 2:2 с Швейцария. Британският вестник The Telegraph излиза със статия, в която пише: „Няма сила, която може да спре извънземните бразилски виртуози!“.

Оттук насетне започват магията и ред събития, които се случват за първи и последен път в историята на футбола. За пръв и последен път броят на участниците е фаталното число 13 (в навечерието заради безпаричие се отказват три отбора). За пръв и последен път няма фаза на елиминации, четвъртфинали и полуфинали, а финална група от 4 отбора. Там е, разбира се, Бразилия, а още Испания, Швеция – и моят толкова малък, но пък толкова горд Уругвай.

Първите два кръга в групата само узаконяват смазващото превъзходство на „кариоките“. Бразилия помита Швеция със 7:1 и Испания с 6:1. В същия момент Уругвай буквално додрапва до 2:2 с Испания, а в 77-ата минута на мача с Швеция губи с 1:2 и на практика е загубила всичко, само за да се върне в играта с два гола в края и да спечели с измъченото 3:2.

И ето, идва последният мач на четвъртото световно първенство, своеобразният му финал между Бразилия и Уругвай. Предвид на двете си победи и головата разлика от 13:2, Бразилия ще стане световен шампион и с равен, но кой ти мисли за равен? Въпросът е само с колко ще бъде победен Уругвай – с 6, със 7, с 8:0?

А денят вече е 16 юли, мястото Рио де Жанейро, и по-точно стадион „Маракана“. От ранни зори многохилядната тълпа, докопала се до заветното късче хартия, наречено билет, пълзи към стадиона. В крайна сметка още нещо се случва за първи и последен път – на недостроения още „Маракана“ се събират 199 984 зрители! Празникът е започнал. В Рио са издигнати 18 специални трибуни за самба, като най-високата е пред кметството, където новите световни шампиони ще покажат купата на хилядното множество. Президентът на ФИФА Жул Риме учи заключителната си реч на португалски, за да поздрави новия световен шампион на родния му език (за справка: в Уругвай говорят испански). Пред „Маракана“ са паркирани 18 чисто нови кадилака, а отдолу, на мястото на номера, е изписано по едно име на бразилски футболист и срещу него „световен шампион“. А най-големият местен всекидневник излиза в деня на мача с уводна статия, чието заглавие е „Бразилия победи! Бразилия е световен шампион! Купата е у дома!“ – и това часове преди главният съдия да даде началния съдийски сигнал!

Какво ли им е било в сърцата и душите на уругвайците в този момент? Никога няма да узнаем. Може би една странна смес от гордост, решителност и жажда за победа, която изригва след няколко часа. Всъщност те имат един странен треньор – Хуан Лопес. Хуан Лопес е станал треньор по случайност, първоначално е бил част от треньорския екип като … медицинско лице. Той не разбира много от футбол, но разбира от нещо друго – като бивш медик е добре запознат с психологията и предприема няколко странни хода. Първо скрива отбора от маниакалната лудост, обхванала града, като го прибира в съблекалните на стадиона 6 часа преди мача. А после стоварва една купчина с вестници в ъгъла и казва:

„Момчета, абе тия, че ще ни бият, ще ни бият, то е ясно, че ще станат световни шампиони, ще станат, ама може ли така да се подиграват с нас и да пишат, че са били, преди мачът да е започнал? Може ли така високомерно да ни отписват? Как смятате да отговорим?“

Напред излиза капитанът, огромният негър Обдулио Варела, изпикава се спокойно върху купчината вестници, прибира „оръдието“ в гащетата, слага ръка от лявата страна, там, където под герба на Уругвай тупти сърцето му, и отговаря простичко:

„Ще умрем, но ще защитим честта на Уругвай!“ – забележете, дори не споменава думата победа, но когато си горд по дух, честта струва много повече от всички купи, награди и материални стимули на света.

Часът вече е 18:00, под оглушителния рев на двестахилядната тълпа 22-мата излизат на терена. Бразилците – самоуверени, усмихнати, със самочувствие, урусите – горди и решени на всичко. Сега, като гледам архивните кадри от началото на мача, колкото и да е странно, по нито едно уругвайско лице не се чете страх. А дали наистина не ги е било страх? Та Бразилия е помела всичко по пътя си, а в тоя врящ котел от 200 000 запалянковци надали е имало и стотина уругвайци. Те са били абсолютни аутсайдери и абсолютно сами сред екзалтираната бразилска тълпа. Обречени напълно според всички специалисти, медии и отговорни фактори във футбола.

Ала няма време за мислене, англичанинът Джордж Райдер дава началния съдийски сигнал и един крак, обут в черен чорап, побутва топката напред. Финалът е започнал.

Първото полувреме минава при смазващ натиск на кариоките. Атаките им следват една след друга, като приливите по безкрайните плажове на Копакабана. Стадионът е полудял, предвкусвайки поредното голово шоу на златистожълтите. Но урусите са като една стена, огъват се, привеждат се до самата земя, но не падат. Използват всяка възможност за атака, играят спокойни, със самочувствие и нито за миг не се прибират в глуха защита.

А какво се случва в този момент в Монтевидео? Надиплени черносиви облаци са се надвесили над града, откъм океана духа лек ветрец, леко ръми. Ала 50 000 уругвайци са се събрали на Plaza Independencia в центъра и с радиоприемници на ушите слушат със затаен дъх какво се случва в Рио. Дали някой е очаквал чудото? Надали… По-скоро са се надявали урусите да не се изложат и да не паднат с много голове. И все пак…

Първото полувреме на „Маракана“ завършва при 0:0. Светва някаква червена лампичка в щаба на кариоките, та нали вече трябваше да водят с няколко гола?! Ала играта им спори, трибуните се радват, голът е само въпрос на време. Предстоят още 45 минути, в които да напълнят мрежата на Селесте. Всичко е под контрол.

Не са изтекли и две минути от второто полувреме и при поредната атака на Бразилия Фриаса нанася тежък удар по диагонала, от ъгъла на наказателното. Вратарят на Уругвай, легендарният Густаво Рока Масполи, отбива, но топката се връща във Фриаса и той с точен удар я насочва към вратата – 1:0 за Бразилия. Гол, гоооооооооооооооооол, гооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооол!, както обичат да крещят бразилските коментатори. Трибуните са в пълен екстаз, хората се прегръщат и плачат от радост, непознати се целуват, лудостта е обхванала мало и голямо.

А какво се случва в тоя момент в Монтевидео? Небето се раздира от свекавици, дъждът се усилва, а една 50-хилядна въздишка на мъка отеква на Plaza Independencia. Да, никой не си го е признавал, но всеки тайничко в душата си се е надявал на чудото, … а сега? Сега остава само да броят головете във вратата на Масполи.

Но да се върнем на „Маракана“. Топката от вратата на Селесте я вади най-добрият им играч, Хуан Алберто „Пепе“ Скиафино, с пребледняло, изпито лице. Занася я бавно в централния кръг, поставя я на точката в центъра и се изправя. Пред него има само два пътя – към Уругвай и към вечността, и двата са еднакво сладки… А бразилците в пълен делириум продължават да атакуват. Публиката иска още голове, публиката иска празник. Атакуват всички – нападатели, халфове, защитници, всеки иска да вкара, всеки иска да стане част от историята. Забравят за тактически указания, за това, че им стига и победа с един гол. Не, темпераментните кариоки са на крилете на вдъхновението. Всеки от тях иска 200-хилядната тълпа да скандира името му като голмайстор. Стрелят от всевъзможни позиции, плетат своите магични комбинации. Уругвайците обаче са като юмрук. Ще паднат, ама ще паднат прави! Монтевидео продължава да е притихнал до неузнаваемост. А надеждата? Надеждата се разхожда самодоволна, мокра и гола някъде край Колония дел Сакраменто, готова всеки момент да се разтопи в продължаващия да вали дъжд.

Урусите постепенно успокояват играта. Не се усеща никаква паника. В този инфарктен момент Обдулио Варела е поел нещата в свои ръце и умело ръководи отбора си така, че да не се сринат. Посрещат първоначалния устрем на ентусиазма, укротяват го, както се укротява диво животно в цирка, приспиват го леко със спокойното си поведение. А после все по-често поглеждат напред. Тече вече 66-ата минута, когато отляво по уругвайската атака напредва Моран, навлиза необезпокояван, сякаш на шега, в разредената бразилска защита. Та те, милите кариоки, всички атакуват, всички искат да се запишат в паметния мач, който ще им донесе първата световна титла.

Моран поднася топката пред наказателното поле на Бразилия. Там я поема Скиафино, слаб и строен като среновековен принц (какъвто е и прякорът му!), и започва елегантен танц с нея. Все пак уругвайците претендират, че именно те, а не аржентинците, са измислили тангото. В тоя момент май всички са готови да им повярват. Скиафино танцува близо минута с топката около двама бразилски защитници…, но нека в този момент замълча и ви оставя в ръцете на най-известния уругвайски коментатор за всички времена Карлос Веласкес:

„Скъпи приятели, скъпи сънародници, Обдулио отби поредната атака на кариоките и последва бърз пас към Моран. Пред Моран има много празно пространство, той напредва, десет, двайсет метра, абсолютно сам е. Напред се изнася Пепе Скиафино, Моран му поднася топката. Пред Пепе са само двама бразилски защитници, блокират го. Хайде, Пепе, измисли нещо, Пепе, моля ти се, Пепе, измисли нещо, моля ти се, Пепеееее! Пробва финт отдясно, неуспешно, пробва финт отляво, блокиран е. Рязко движение напред, слабата му фигура се промъква като сянка, като дух между двамата, премерен удар горе вляво, Барбоса се разпъва и… аааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааа, Господи неееееее, Господи дааааа, топката е във вратата, Господииииии, един… един… един на един!!! ПЕПЕ СКИАФИНО! Скъпи приятели, Пепе Скиафино бележи, Уругвай изравнява 1:1!“

В притихналия допреди малко Монтевидео се случва чудо: градът изригва. Във въздуха хвърчат радиоапарати, покъщнина, чадъри, малки деца. Монтевидео и малкото петънце на картата Уругвай са пред делириум. Дори дъждът спира да вали.

Да, и с равен бразилците са световни шампиони, ама вече са налели оловото в краката. Движат се като сенки, страхът се прокрадва в душичките им, ами ако все пак нещо се обърка? Атакуват, ама от предишната им самоувереност и самбата не е останал и помен. Стадионът също сякаш усеща нещо. Подкрепят ги, но сърцата им са се свили от страх. А единайсетте в небесносини фланелки след гола на Скиафино са изключили външния свят. Въобще не мислят за противника, за двестате хиляди зрители, мислят само за това, че не са се изложили, че и да паднат – ще паднат прави, че оттатък Рио де ла Плата ги очакват близките им. Каквото и да стане до края, те вече са герои. В крайна сметка футболът е само една игра, игра като живота. Важното е да вярваш и да не се предаваш.

Тече 79-ата минута, по дясното крило на уругвайската атака топката получава Алсидес Гиджа, единственият останал жив футболист от този паметен мач, макар вече да е на 86 години. Часовникът показва 19:29, когато Алсидес поема топката и си спомня думите на първия си треньор Хайме Морено:

„Алсидес, видиш ли празно пространство пред себе си, бягай, бягай, бягай, сякаш дяволът те гони, и нанасяй удар!“. И Алсидес бяга, бяга, бяга, стига ъгъла на наказателното поле. В тоя момент там като сянка се промъква Пепе Скиафино. Вратарят на кариоките Моазир Барбоса предусеща какво ще последва и прави крачка настрани, за да пресрещне очаквания пас. Ала Алсидес усеща дъха на дявола зад гърба си. Не поглежда нито към наказателното поле, нито към съотборниците си, нито към вратаря, без да вдига глава, нанася остър удар. Топката минава по късия диагонал между слисания вратар и гредата и се оплита в мрежата!

2:1 за Уругвай! Уругвай е световен шампион! Чудото от „Маракана“!

Останалото е за историята, за сухата статистика и патетичните журналисти. В оставащите 10 минути бразилците нападат, но без резултат. Монтевидео е притихнал, всеки се е надявал, но май никой не е очаквал чудото. Има, разбира се, и шампанско, и луда латиноамериканска фиеста, и пияни от радост хора, но повече от всичко има гордост. Гордост от силата на духа и невъзможните възможни неща. Дори дъждът спира и иззад хоризонта над океана между четири небесносини хоризонтални линии се появява едно усмихнато Слънце.

Последен удар на кариоките. 91 м и 13 секунди, Густаво Рока Масполи боксира и докато топката е още във въздуха, прозвучава последният съдийски сигнал. На терена настъпва суматоха, всеки се щура в различна посока и не знае какво да прави. А „Маракана“ е така странно притихнал. Едва ли можем да си го представим – 200 000 души, а гробна тишина. Чуват се само хлипове, стенания, провлачен плач. Ако се вярва на бразилската статистика, на стадиона има 8 самоубили се, включая отишлите си преждевременно от инфаркт, а в страната загиналите са десетки. След години президентът на ФИФА Жул Риме ще си спомни: „Изведнъж се озовах сред море от хаотично блъскащи се хора, нямаше церемония, нямаше закриване, нямаше речи, президентът на бразилската федерация ридаеше като малко дете. В един момент видях капитана на уругвайците, потупах го по рамото и му тикнах купата в ръцете, сякаш скришом. Толкоз!“.

Бразилският вратар Моазир Барбоса се оказва дълголетник „за зла участ“, защото след този мач е презрян до края на дните си. Не му продават в магазина, не му сервират в заведенията, на улицата хората го разпознават и отвръщат лице от него. 30 години след финала си спомня как в кварталната сладкарница баба казва на внучето си, което случайно се е спряло до неговата маса: „Не говори с него, той е този, който закопа Бразилия!“.

Има още една история, която не знам дали е истинска, но на мене ми се иска да е. Докато чакат полета си на летището, уругвайските играчи, уморени и щастливи, наблюдават морето от скръб, което е заляло Рио, и тогава капитанът Обдулио изрича следното:„Пичове, ако знаех, че ще предизвикаме такава всенародна болка и тъга, лично щях да си вкарам автогол!“

Но Монтевидео вече очаква своите герои!

И ето че дойде време да обясня защо точно “моят” Уругвай.

Годината е 1983, мястото България. Гореща, порядъчно скучна и безлична социалистическа неделя в столичния работнически квартал „Младост“. Тече култовото за тези години предаване „Всяка неделя“. Аз съм десетгодишен хлапак, когото са наказали по някаква причина да не играе навън, затова се мотая около телевизора и чакам поредния епизод на „Розовата пантера Пинко“. Малко преди нея минава международният видеообмен. И тук ясно си спомням как Мичмана с неговия характерен тембър обяви: „Отвъд океана завърши поредното първенство на Южна Америка, в чийто финал Уругвай надделя над Бразилия, спечелвайки рекордната си 13-а титла на континента и възкресявайки по този начин спомена за „Чудото от „Маракана“.

Съчетанието Уругвай-чудо-„Маракана“ веднага възпламени детското ми любопитство и започнах да заливам баща ми с въпроси, но нищо не можеше да отклони един партиен секретар с леко дисидентски уклон от въпросите на Кеворк. Няколко дни по-късно обаче пристигна с подарък, признавам, най-чудния подарък, който съм получавал като дете – книгата на Антон Антонов-Тонич „В плен на Златната богиня“, посветена на световните първенства по футбол. Още помня как грабнах книгата, разтреперан от вълнение, изтичах в кухнята до прозореца, на светло, и веднага отворих на „Чудото от „Маракана“. Изчетох го на един дъх и разбрах, че моят живот завинаги ще бъде свързан с Уругвай.

Какво ли не съм преживял с тях през тези 30 години! Колко безутешен рев, колко търсене на оскъдна информация за тях в годините преди нета, колко тичане километри наред в най-голямата жега на морето, за да се докопам до един от двата броя на вестник „Народен спорт“, които се полагаха на будката, недалеч от която почивахме с нашите край Варна, колко безсънни нощи и колко опияняваща радост в миговете на големите ни победи. Световното през 2010 г. го изкарах на един дъх, всеки мач на урусите гледах прав, на предела на крайната емоция. Преживях, сякаш съм на терена и играя, всеки магичен миг от първенството със Селесте и неговия лидер Диего Форлан. И винаги ще бъде така. Аз и Уругвай… моят Уругвай!
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1080
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Вто Сеп 15, 2015 2:32 pm

УЧИЛИЩНА ИКОНА
Петко Ю. Тодоров

Всички мои връстници от наше село ни бяха сбрали в училището. Стегнати, пременени,със снети в страхопочитание калпаци, ний бяхме наредени пред старата училищна икона. Едни от долния край, други от горния; едни богати – други сиромаси; всички за пръв път се запознавахме в училището. Дядо поп светяваше вода, двама учители му помагаха наоколо, а ний с трепет в душа бяхме вдигнали светли погледи към строго монашеските образи на светите отци – Кирил и Методий, над които бе свит венец от сочни цветя. Някаква суровост сякаш да вееше още тогава от тази дървена икона, която смътно повдигаше вяра, надежда и боязън в младите ни сърца. Ний я гледахме, ний невнятно се молехме на тия старчески лица, като едничко упование пред неуловимото бъдеще. Свещеникът свърши водосвета, вдигна китка и няколко сребристи капки оросиха иконата. Цветица трепнаха по нея, капките, обагрени от набожните вощеници, заблестяха и някаква вълшебност като да одухотвори лицата на нашите просветители... Дядо поп се обърна към нас, поръси ни и ни благослови. Тогава един от учителите поде и ний в един глас сляхме нашата молитва:

Милий боже, помогни ми
да науча да чета,
с ум и разум надари ме,
да не мога да греша.

Дай на мама, дай на татя
здраве, сила и живот,
мир, любов на всички братя
и добро на цял народ!

Ний пеехме със замолени очи към иконата и сякаш в песента да сляхме душите и сърцата си. Ний се вече сближихме, преди да си кажем дума, ний се обикнахме вече като братя.
Ний бяхме другари.
И почнахме всички задружно: а, б... Всяка сутрин сбрани подемахме упорно нашето четене и без да се обръщаме назад, вървяхме все по-нататък и по-нататък – пред нашите очи се разкриваше все по-нов, все по-тайнствен мир... Ний учехме нашата родна реч, тълкувахме книгата на миналата слава; повдигахме очи към небото, взирахме се в сърцевината на земята; мисълта ни летеше през океани, страни и балкани и всички със затаено нетърпение простирахме ръце към бъдещето.
А иконата стоеше над нас.
Вдигаше ли се в източни долини слънцето, ний с молитва на уста се изправяхме пред вече поолющената, овехтяла икона, засядаше ли уморен денят, ний скръстяхме пак ръце, отдъхвахме пред нея.
Кога през зимните мъгливи утрини фъртуната ни подвееше някой откъснат звук от призовния звън на училищния звънец, ний тичахме с все сила да застанем пред иконата и да се заловим на работа в топлата училищна стая, между стените на която като да се още повече сближавахме и задружно в най-сладки блянове се унасяхме...
Благословени ученически блянове пред иконата!...
Като чевръст младенец в майчина утроба затрептяваше потайно в недрата на земята животворна пролет. И сочни цветове застлаха с китен килим селските морави; като огледани невести се обкичваха дървесата с бисерни цветове, завръщаха се лястовички и щъркели по ланшни гнезда. – Ний пак пред иконата пеехме хвалебния химн на възкръсналата, заедно с Христово възкресение, природа:

Христосъ воскресе изъ мертвихъ,
Смертiю смерть поправъ
И свещимъ во гробехъ
Жнотъ даровавъ.

Па през тези пролетни дни някак загрижено захващахме да преобръщаме вече поопърпаните листи на учебниците си. Преповтаряхме забравени уроци. – Наближаваше изпит.
Ще наберем цветя, ще окичим иконата и рано в неделя след църковен отпус с разтупкани от вълнение сърца пред изпита, който са посетители всички роднини и първенци – заставахме пак пред светия образ. И цялото училище еква от гръмката песен на молитвата:

Благословен си Христе Боже нашъ...

Ний вече възмъжавахме. По нашите младежки лица трептяха първите пробуди на смътни желания, нашите бистри погледи замъгляваха първите замисли и кроежи. В училището се бе сбрало цялото село. А учителят, кой знае защо, загрижено ходеше между нас мълчалив. Ний неспокойно изгледвахме ту училището, ту пак окичената с венец от пролетни цветя икона. Лицата на нашите първоучители бяха пак спокойни и сякаш с тази си могъщност искаха да ни напътят в живота, както майка, която добре наредила сина си, спокойно го изпраща да търси щастието си...
По-малките ученици запяха:

... Сега ще да видим, чада,
кой наука любил,
кой поиграл в празник, чада,
времето си губил...

И с вяра, с младежка сила ний се разпиляхме в живота...
Ала... вече не можахме пак всички да си намерим една икона. Едни от нас се пръснаха в името на тая икона от училището да сеят знание и светлина из тъмните глъбини на родината, но измъчени, сломени вече, като да изтриват от сърца светостта на тези образи. Други хвърлиха кал върху тая икона, а колко срещам, обвесили я на шия, да простират ръце по кръстопътищата на света, колко пък се лутат без вяра, без икона в живота, като жерави в мъгла?...
Само старата икона стои и досега в училището. Понякога мина ли край тази свята ограда, аз виждам, със заруменени лица, вдигнати към нея русокоси главички и като малки лястовички из гняздо как нетърпеливо подемат незакрепнали крила навън...



***



НАДГРОБНО СЛОВО
Чудомир

Един дребен, сух човек с очила и малка брадичка се качи върху натрупаната до гроба пръст, подръпна си палтото надолу, пооправи щръкналата си коса с длан и като се изкашля, започна:
- Во имя отца и сина и святаго духа - амин.
Опечалено събрание,
Дошли сме тук да изпратим до вечното му жилище примерния баща и съпруг, незаменимия другар и приятел, неуморния общественик и най-добрия, най-предания и най-любимия учител на децата Костадин Тихов. Роден през 1884 година, той от ранни младини проявява наклонност към науката и въпреки беднотията на родителите му с големи усилия и лишения завършва местното училище. По онова време, когато вратите на всички държавни учреждения му бяха отворени и можеше да постъпи в градския съвет, в банката и навред, където пожелае, той предпочете да се отдаде в служба на младото поколение и пое тежкия кръст на учителството. В заявлението си до министерството той не бе посочил в кое селище на родината ни желае да учи малките българчета, защото това за него беше безразлично, затова го назначиха в град Трън. Пет години той ся наука и просвета там и спечели сърцата на всички, но местният правителствен депутат назначи на мястото му племенника си и той бе преместен в град Айтос. След тригодишна работа в училището и вън от него, като основа там безплатни детски трапезарии и вечерно училище, сестрата на околийския управител му заела мястото и го преместиха в Белоградчик. Млад още, пълен с енергия и желание да бъде полезен на народа, той все така неуморно работи и там, но бе преместен отново в Свиленград, защото акцизният началник му харесал квартирата. На другата година чухме, че бил някъде из ломските села. Там се опитал да основе взаимоспомагателна каса, но местният лихвар станал причина да го пратят в Кула, където не можал да навърши даже година и бил принуден посред зима със семейството си да се върне в родния си град Нова Загора. Понеже тук място за учител нямало и за да не гладуват, почнал да пише тъжби и заявления на селяните, но подгонен от местните адвокати, той бил принуден отново да търси служба и получил учителско място в Разлог. Там той сложил основите на дърводелска кооперация, но местният шеф на властвуващата партия се занимавал с търговия на дървен материал и го принудил да замине на другата година в Кнежа. Оттам научихме, че го пратили в Малко Търново, след това - в Троян, Перущица и пр. И ето най-после преди два дни пристигна тъжната новина, че по пътя за новото си назначение в село Крива река, Разградска околия, ловци го намерили вкочанясал от студ. В безнадеждно положение той бе докаран тук в родния си град сред своите близки, но беше вече късно и нощес в 3 часа склопи очи с дълбоката вяра в хората и в тържеството на правдата и доброто в света.
Безутешна майко, нещастна госпожо и клети деца-сирачета, не плачете, не ридайте над зиналия гроб, който е готов да го приеме и приюти, защото тук той, примерният баща и съпруг, незаменимият другар и приятел, неуморният общественик и най-любимият учител на децата Костадин Тихов, ще си почине, ще отдъхне и ще намери най-после тъй дълго мечтания и жадуван с години стабилитет.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1080
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Нед Окт 04, 2015 1:21 pm

из "РУБАЙЯТ"
Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.
превод Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.

1
На философите не станах мил,
но види бог дали съм съгрешил.
Да, нищо съм и нищо днес не ми е ясно,
дори не знам защо съм се родил!

2
О, колко мъдреци поглеждаха с печал
към тоз и онзи свят; и що? — Без жал
отнесе ги смъртта; безсмислени пророци —
днес тяхната уста е пълна с кал.

5
През младостта се спусках неумел
към разни философи — и без цел
им вярвах… Но през същата врата
излязох, през която бях дошел.

7
Не трябва, не мисли за утрешния час:
приятелю, живей под слънчевата власт.
Когато ний умрем, веднага ще догоним
избягалите векове пред нас.

8
От мисли полусънни обкръжен,
аз чашата разбих опиянен;
а тя прошепна: „Бях аз като тебе
и ти ще станеш глина като мен.“

9
Какво сме ние? На земята през май най-хубавия цвят,
връх и долина необятна, на рая — рай, на ада — ад.
чрез нас се просветлява бавно дълбокото око на свода,
ако светът е пръстен — ний сме над златото му скъп ахат.

10
Ако съм сигурен, че утре вода и хляб ще имам пак,
ако над моя поглед грее светото слънце като мак,
тогава просто няма смисъл, мигар съм длъжен да слугувам
на този, дето е от мене три пъти по-голям глупак.

16
Съборил ни е на земята, като из блюдо, този свод
и ни залива със неволи, и ни полива с глад и пот.
На каната и твойта чаша единствено се довери,
че между тях тече пенливо кръвта на нашия живот.

18
Залъгват ни: ще има в рая небесно хубави жени.
И много вино ще се лее сред вечерните механи.
Жени и вино! Но защо ли това неизмеримо благо —
кой и защо, тук на земята, за нас жестоко забрани!?

19
От всички, дето по реда си приеха кротко свойта смърт,
поне един дали намери спасение, обратен път?
Живей, целувай, пий до дъно в минутата на кръстопътя,
че няма връщане и няма ей тези радости отвъд.

20
Египет, Рим, Китай далечен — владей с жестока мъст!
Бъди ти вечен самодържец — света разпни на кръст!
Със нищо по-различен няма да бъде твоят край:
три лакти бяло покривало и пет аршина пръст.

23
Къс минало — небитието — в зародиша си пазя сух.
С жаравата на черна мъка е пълен моя мрачен дух.
Подобно вятър из пустиня, от бряг до бряг, от свят до свят,
се нося: прах бил вчера, Хайям — пък днес, а утре — пух.

25
В света — пристанище случайно, развяло моя флаг сребрист —
се вглеждах дълго и те търсех под свода опнат като лист,
и що? Лице аз не намерих, по-слънчево от твоя лик,
и тяло на жена, по-стройна от твойто тяло-кипарис.

31
В развалините на двореца, потънал целия сред прах,
случайно вчера черен гарван със череп в ноктите видях.
Стоеше той необяснимо. И грачеше: „Тръбите где са?
Тръбете отсега нататък за славата на моя шах!“

32
Светът, от край до край изпитан, дъска шахматна е за мен.
А ний сме пешки по квадрата, намерили ту нощ, ту ден.
Повдигат ни, притискат, блъскат — и паднем ли във някой бой,
спокойно в тъмната кутия ни слагат, с поглед примирен.

34
С магарето бъди магаре, недей оголва своя лик!
Попиташ ли го, то ще каже: „Кой — аз ли, да, аз съм велик!“
Но щом на някое магаре му липсват клепнали уши,
то за магаретата умни ще бъде явен еретик.

35
И нека сто години да горя сред грях,
не ме е страх от ада, мъките презрях;
но по ме плаши мене хорът на глупците.
От смърт е по-ужасен разговора с тях.

36
Без страх — на времето сред шумния порой,
ще засияе някой ден над мъките покой.
Мигът, на всички даден, изживей до дъно,
за миналото не плачи, от бъдещето се не бой.

37
Несъвместими и съвместни гърдите ни разкъсват рани:
край нас отляво — теменужки, от дясната страна — корани.
И ето, тъй живеем ние, разхвърляни върху земята:
полубезбожници случайни, случайни полумюсюлмани.

39
Животът сътворил, след него ти си измисли и смъртта,
виси над твоите създания на неотменност участта,
слепил си глината ти лошо, но кой е за това виновен,
а щом е хубаво, защо ли ги връщаш счупени в пръстта?

40
Непогрешим и непокварен не можеш да намериш ти —
не съществува, забранен е, път безпогрешен не блести
пред нас и ти със ярост си отмъщаваш за това,
макар че между нас и тебе не виждам разлика почти.

44
Щом розата разцъфне в пролетта,
налей ми вино, дай ми песента.
Какво ли значи ада или рая —
измислици са туй на глупостта.

45
Въртят се в полунощни орбити над мен студените звезди.
Мъдрец подир мъдрец унесено в безбройни нишки ги реди.
На мисълта хвани конеца той точно ще те заведе,
където пак глави замислено стоят над някакви следи.

46
Веднъж и сводът натъжено прошепна тайно: „О, човек,
аз съм осъден от съдбата да бързам вечно в път пелек.
Да имах власт над гневната съдба, отдавна
това въртение безцелно бих прекратил навек!“

49
И помисли: какво и колко на този свят донесох аз?
Какво ще отнеса, когато настане моя сетен час?
О, пий! Смъртта към всички е справедлива — над пияни
и трезви — има все еднаква, неотменима тежка власт.

50
Добро и зло враждуват; светът е в съсипни.
За кой блести небето? Небето е встрани.
Проклятия и химни, и радости, и гняв
не падат пак от тези небесни висини.

52
Напълнил със зърна безсмъртни ловджийското си ласо, бог
го хвърли и безброен дивеч се спря сред възела жесток.
Той хора го кръсти, стоварил връз тях безкрайната вина
на злото, дето безочливо твори под свода синеок.

53
Небе! Защо към подлеците е щедра твоята ръка:
за тях — и мелници, и бани, чист извор в пролетна лъка;
а който е с душа пречиста, за него само хляб корав?
Небе такова — пфу — не струва дори и плюнката сега.

54
Кой казва, че бил бог неумолим!
Той е добър, а ние май грешим.
Ти в кръчмата умри сега от вино —
ще те приеме той невъзмутим.

56
За теб — познал света — урок аз знам:
сред простите бъди мъдрец голям!
С език, уши и поглед да останеш —
прави се пак на сляп, на глух и ням.

57
О, ако имахме весден по къшей хляб в сърцето,
над нашата глава покров и скромен кът, където
на никого не си владика, на никого не си ти роб —
тогава бихме ние с радост благодарили на небето.

58
Без тръпна мъка няма обич, без огън — плам неугасим.
Над мокри вършини се вие едничък само черен дим.
Разжарен огън любовта е, искрящ безсънно сред нощта,
а влюбеният вехне с рана, от лекари неизцерим.

59
О, мъка, мъка във сърцето, останало за миг без страст,
без пламенна любовна болка, без щастие, без весел час!
Ден без любов е като облак, разсеян в кръглото небе,
безплоден, замъглен и мрачен, неспуснал капка дъжд над нас.

60
За мен — цветята на смеха или със вино пълна кана!
Не искам друга вяра аз, ни песен на камбана.
Веднъж съдбата спрях с въпрос: „Кажи ми свойта мисъл!“
А тя отвърна в миг: „Душа, със радост увенчана.“

61
Един Телец между звездите се носи мълчалив и плах,
а друг на своя гръб поддържа земята, да не стане прах.
А между тези две телета — под облаци и под звезди —
безброй магарета смирени пасе замислено Аллах!

62
Тоя стар дворец отдавна до небето стигал чак.
Много царски устни помнел беломраморният праг.
Но сега в развалините кукувица долетя.
И закука: ку-ку — ку-ку… где е, где е, где е пак?

68
Влизам в тъмната джамия. Полунощ, е. Нито звук.
Не от жажда, не от чудо, не с молба пристигнах тук…
Някога килим от нея като богомолец свих,
ала извехтя килима — и ми трябва вече друг.

69
И предразсъдъци. И догми. А нашият живот е прост:
защо ли искат да поставят земята върху мъртва ос!
Творци на вкаменени норми… Ти пий до дъно, а на тях,
там, за безплодните им мисли, дай сухия и кисел грозд.

73
О, боже, ти си милосърден и милостта ти е отрада,
ала защо ли ти накара край рая дявола да страда?
Великодушен си към мен, покорния. Но е излишно.
Такъв ще си, когато имаш към непокорния пощада.

75
Дошли сме — откъде? И накъде вървим?
Чий разум ни държи? — За нас недостижим.
Безброй души кристални под обръча на свода
изгарят в пепел, в прах, а где се вие дим?

77
Омръзнаха ми хитреците, непоносимо ми тежи!
О, виночерпецо, наливай! И ако можеш — заложи
пред чекмеджето на кръчмаря молитвения ми килим;
не само на слова аз мразя дълбоко — святите лъжи.

78
Благоговейно и смирено прелистват по света корана,
но как се той чете? Случайно и не със радост замечтана.
А теб, мой стих, узрял лукаво по устните на тази чаша —
през вечерите препрочитат, четат през дните — сутрин рано.

79
Пий! Мъката на твоя ден навред е вездесъща.
Върти се шеметен светът по орбита могъща.
Все някога прахът ни свят ще се превърне в тухли
и някой сиромах от тях ще си направи къща.

80
От виното да се откажа, боже мой,
та туй е все едно да се предам без бой.
Как мога да се кланям на исляма —
щом най-прекрасното ми забранява той?

87
О, ако можеше да взема… с мен моя стих неназован,
една със вино пълна кана и хляб — във топлата си длан,
така бих поживял със тебе, далеч в пустинните земи,
че може би ще ни завиди дори най-ситият султан.

88
Любима, тъй те е изваял небесноръкият грънчар,
че ако я сравня със тебе, луната няма капка чар.
И нека други да се кичат за своя мимолетен празник,
със себе си да украсяваш, ти притежаваш чуден дар.

91
Към празнословието свято не се стреми от суета,
целувай и не отминавай уханието на плътта.
Додето твойта кръв гореща не е пролята от съдбата —
наливай в чашата си тихо на гроздовия сок кръвта.

95
За влюбените, пълен с рози, блести светът полуокръжен
и лее в пролетното утро — де цветове, де мирис ръжен.
Сега е чуден ден. Наливай! Да пием пак. А твойте думи
за идващия студ не казвай: ще ме направят страшно тъжен.

97
Не ще попаднем ний отново в тоя свят,
навек не ще ни радва ни чаша, нито брат.
Старай се да живееш в мига летящ така че
да не изпиташ мъка, обърнал се назад.

99
Защо ли трябва да се плаша? Когато дойде моят час,
смъртта в лицето ще погледна само за миг, а после — мраз.
И струва ли си да се жали, че някакъв си куп месо
и кръв, и кости — са отплували на дните с краткия талаз.

101
С жени красиви само можеш да кажеш, че живееш в рай,
и чаша пурпурна когато пред устните ти засияй.
Жени и вино! Мигар трябва, ако поне си с малко ум,
от тях да бягаш и да чакаш единствения земен край?

102
Не говорете: „След смъртта си ще видиш най-голям разкош,
жени и вино, мед ухаен и извор, бликащ ден и нощ.“
Прекрасно! Но сега налейте глиноизваяната чаша,
че е по-скъп от всеки кредит дори последния ми грош.

103
В часа, когато теменужна край теб земята разцъфти
и вятър утринен внезапно сред пролетния кът влети,
блажен е този, който пие от виното на любовта
и после чашата разбие до нежнодишащи гърди.

107
Как радва любовта, по-хубав лик не знам,
и колко бих шептял, но сякаш че съм ням!
О, боже, що сторих? От жажда аз се мъча,
а покрай мен тече сребрист поток голям.

108
И докога ще бъдем на дните сред пелина?
Кой господ ни отрежда миг… или година?
Момче, тогава бързо наливай мойта чаша,
додето не си станал в грънчарницата глина!

110
Пий, нищо, че и тебе ще сложат в гроба тесен.
Без близък ще е дълъг сънят ти поднебесен.
Две думи само искам сега да ти пошепна:
„Цъфтялото напролет не цъфва пак наесен.“

115
Дори да преживееш три века на света,
все пак настъпва ден — да легнеш във пръстта.
Бъди ти падишах или пък сиромах —
цената е еднаква: не знае сан смъртта.

117
Не знаем ний до днес защита от смъртта:
към беден и богат е безразлична тя.
Да имаш радост ти, пий радостта в живота,
останалото, брат, е просто суета.

118
Ти пиещите не кори! Такъв е пая,
от господ предрешен за нас в кервансарая.
Злорадо хич не се хвали „не пия капка“ —
къде по-глупави неща за тебе зная.

119
Искри препълнената кана със виното, за мен отрада;
не се нуждае тя от книги свещени, за да е с наслада:
от виното съм цял просмукан, а сух остава лицемера,
но не за мене, а за него е страшен пламъка на ада.

120
Аз не познах покой в най-радостния кът.
От стонове и скръб слабее мойта гръд.
Защо дойдох в света — без мене ли, със мен ли
все тъй се движи той по своя таен път.

122
Продума шейха на безпътната: „И през нощта,
и през деня си ти отдадена на любовта!“
На туй: „Да, прав си ти, но ти такъв ли си,
какъвто си пред хората?“ — отвърна тя.

128
Превъртат ни годините на шиш:
повеселиш се миг и трябва да вървиш
към края, затова, приятелю, ни дума —
дай виното, и пак в очите й се виж!

130
Молитва ли? Избрах си друга страст,
потънал съм в безпътната й власт.
И като глинен съд протегнал шия,
сам шията на каната прегръщам аз.

131
Пари, високи служби… грижи, боже мой,
не знае смях и радост хорският безброй.
А кой би предположил колко злоба крие
към този, който няма нито камък свой!

133
О, син на четири стихии, необясним и плах,
пристигай като кръв, изчезвай като прах!
Ти си човек и звяр, бял ангел и зъл дух;
май всичко във тесто, замесено със страх.

134
С молитва, с пост си мислех горд, че може
към теб да се намери пътя, боже.
Но някакъв бедняк, решил да се пречисти,
потегли с чаша към светото ложе.

135
Макар че бог да пием забрани,
не се минава ден без вино и жени;
излей върху пръстта една червена капка,
а чашата след туй горещо целуни!

136
И нека съм за теб пияница най-черен,
аз зная, че не съм съвсем закономерен —
ах, истина, лъжа — каква е тук цената,
щом всеки ден и нощ на себе си съм верен.

140
Аз знам, че в тоя свят добро и зло,
и чудното грънчарско колело
в забрава ще потънат… Но тогава
що значат скръб, и радост, и тегло?

141
Не се страхувай миг, Хайям, че ще заслужиш лоша слава,
че само пъкления ад за твоето сърце остава.
Тоз, който не е съгрешил, едва ли ще дочака прошка!
На грешниците само, знай, понякога им се прощава.

142
Ние пием не затуй, че често под свода звездосин тъжим,
дори на нощите елея за нас остана като дим.
Ний само искаме за малко от кожата си да излезем
и затова към механата с такава жажда се стремим.

143
Към мен се втурна ти, понесен с урагана, боже,
и виното разля, събори мойта кана, боже!
Аз пия ден и нощ, а ти твориш безчинства!
Срази ме с гръм, ако не си с душа пияна, боже!

147
Не се страхувай, искай още, търси безсмъртната магия
на виното, на веселбата, на ласкавата гръд и тия
очи бездънни… Аз забравих неизлечимата си болка,
която много пъти в мене се впиваше — защото пия.

148
О, сърце, и твойта участ е с години да не спиш
и на земните си мъки чашата да пресушиш.
Ти защо, душа, намери в мойто тяло небосклон,
та нали от него трябва някога да отлетиш?

149
Знаеш ли ти колко тъжен, колко жалък е човек,
колко бързо отшумява неговият път нелек?
Сътворен от черна глина, от страдания и само
две-три крачки пропътувал, става глина пак навек.

155
И сякаш през завеса отдалеч
със „ти“ и „аз“ долита кратка реч.
Но пада леко тънката завеса:
и „ти“ и „аз“ не се дочува веч.

156
Богатството, нали, съвсем не значи ум,
но бедността боли, като живот без друм.
Виж, теменужката трепти, а пухкавата роза
се смее, пълна с радост, злато, пчелен шум.

157
Познавам този вид магарета сановни:
крещят, реват, навред е празното им слово!
Сами без име — търсят опора в имената,
а да пълзят пред теб, са винаги готови.

158
За да живееш мъдро — закони има много,
но само два от тях зачитай ти най-строго:
ти по-добре гладувай, но глупости не яж,
и по-добре самин, но не с глупак, ей богу.

159
Ще те науча аз да си на всички с нрава,
усмихвай се навред, бъди с душа лукава:
евреи, мюсюлмани, безбожници хвали —
и ще спечелнш ти най-хубавата слава.

160
Да бях творецът аз на туй небе жестоко,
за миг го бих разбил и вдигнал по-високо
лазура на небе такова, под което
човекът би живял не тъжно и безоко.

163
Какво навред желая? — Смехът на веселбата!
А друга странна вяра за мен е непозната.
Веднъж попитах свода: „Кого обичаш ти?“
Отвърна той: „Сърцето, де пее радост свята!“

164
Не знам растения до днес със същност по-велика
от кипариса черносмол и лилията бледолика.
Той, надарен със сто ръце, не ги размахва гордо:
тя нито дума не шепти, макар — със сто езика.

165
Да, утрешният ден лежи в мъглите коси
и ни разкъсват пак съдбовните въпросн.
Вземи на всеки миг упойката! Кой знае
дали сълзите на скръбта за теб не носи!

166
О, никой не прие света като награда;
поне един дали си е дошел от ада
на глината… Но пак надеждите безплътни
са извора ни свят, едничката отрада.

168
Където и да си, край теб стои сурова
съдбата — за живот или за смърт готова;
макар че може тя да ти предложи мед,
не бързай да ядеш — примесен е с отрова.

170
Дойдох, но що ли взе за мен светът в замяна?
Ще се стопя? А той дали ще сети рана?
О, ако можеш ти да обясниш, защо,
от прах изваян сам, отново прах ще стана?

172
О, този кръговрат, без жалост и покой!
Неразрешени дни стоят пред нас безброй:
но някому в сърцето едва отворил рана,
и вече нова рана за него готви Той.

174
И бог, и аз — с едни желания несходни.
Ах, моите мечти не са богоугодни.
Макар да е добър, от грехове не може
да ме запази той — усилия безплодни!

177
Вина за туй, че ти не знаеш миг покой,
че мъките над теб се сипят като зной —
безпомощен и слаб — ти не търси във свода:
дори от теб е по-безсилен той.

180
От рая ли съм аз, или съм целия от ада —
не мисли за това душата ми нерада.
Любимата е с мен и песенното вино,
а туй за теб е, знам — задгробната награда.

181
Тревата, погледни, разкъсала калта
край ручея звънлив — каква е красота!
По-леко стъпвай ти, че може да расте
на много хубавици от прахта.

186
Без вино и любов не мога… да преживея нито ден,
да знаеш колко ми е трудно, ако не съм опиянен!
Но близък е денят, когато аз няма да намеря сили
да вдигна чашата червена, сърдечно сложена пред мен.

187
Не трябва, не тъжи, не падай в остра злост ти!
На тоя свят не сме дошли на гости.
Дори луната, виж, е станала по-бледа
от тези гладни дни, от тези дълги пости.

188
Какво е твойта плът, Хайям? В степта опъната палатка,
където като шах духът е влязъл за почивка кратка.
Той утре ще потегли пак необясним и сам по пътя
и злият стар слуга — смъртта, ще срине твоя дом-загадка.

190
На този свят съм в плен — това за мен е ясно:
и всичко към пръстта ме тласка всекичасно.
Ни друг, ни този свят не съумях да видя —
а толкоз своя ум напрягах, все напразно.

193
Когато бях младеж, твърдях, че всички тайни
на дните съм разкрил. Ах, глупости безкрайни!
Сега разбирам аз, че нищо не разбирам,
че моя път бе пуст като среднощни чайни.

196
Чак до Сатурн успях да долетя,
отворих с мъка не една врата
и разгадах аз всичките загадки
освен една — защо съм на света!

198
На младини, под пламналия шатър,
аз знанията трупах като злато
и що накрая тъжен проумях?
Пристигнах като прах, отлитам като вятър.

200
Джамшидовата чаша* по света
с години търсех сам… Преди смъртта
един мъдрец ми каза, че напразно
съм се трудил — в душата ми е тя.

*Джамшидовата чаша е чашата на Персийския цар Джамшид, в която се отразявало всичко, каквото се случва по света.

203
Но где сте вий? Къде са ваште дни?
Защо под свода вече не звъни
гласът на вашата любима песен:
жени и вино, вино и жени!

204
Дочетена е, свърши вече на дните книгата комай!
Смехът на виното угасна, тъй както гасне месец май.
О, птица-младост, за какво ли от нас отлитна толкоз бързо,
навела поглед към цветята, към мойто щастие… И — край.

206
И още: моята могила сравнете до земята чак —
на простата човешка скромност да бъде тя безсмъртен знак.
А във грънчарницата после от моя прах, замесен с вино,
за каната винопитейна измайсторете похлупак.

207
А ако някой пожелае на дните в хаоса голям
да ме прелее с чаша вино, да постои до гроба ням,
сред гробници и пантеони да ме не търси натъжено —
край прага на самата кръчма лежи безпаметен Хайям.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1080
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Нед Окт 04, 2015 1:35 pm

В коментар под стихове на Омар Хайям в Интернет намерих това четиристишие - вероятно е негово, макар че не бяха посочени нито автор, нито преводач. Затова пък е много хубаво:


Така се помни и предава се от век на века,
че Бог от кал направил бил Човека!
Но питам се: "Кога човек човеку прави кал,
разбира ли какво е той създал???"
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1080
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж


Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Чет Окт 29, 2015 1:41 am

Оригинал и български превод:

ОБРАЗ ТВОЙ, МУЧИТЕЛЬНЬIЙ И ЗЬIБКИЙ
Осип Мандельштам

Образ твой, мучительный и зыбкий,
Я не мог в тумане осязать.
"Господи!" - Сказал я по ошибке,
Сам того не думая сказать.

Божье имя, как большая птица,
Bылетело из моей груди.
Bпереди густой туман клубится,
И пустая клетка позади.

*

ТВОЯ ОБРАЗ, СМУТЕН И НЕТРАЕН...
Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.
превод Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.

Твоя образ, смутен и нетраен,
как в мъглата да усетя аз?
„Господи!“ — неволно казах, смаян,
че по грешка казах го на глас.

Твойто име като птица бяла
излетя от моите гърди.
И зад мене — клетка опустяла,
а пред мен — мъглата отпреди…


***


Следващият превод съм го пускал самостоятелно, а ето го сега с оригинала:

ТОЛЬКО ДЕТСКИЕ КНИГИ ЧИТАТЬ...
Осип Мандельштам

Только детские книги читать,
Только детские думы лелеять,
Все большое далеко развеять,
Из глубокой печали восстать.

Я от жизни смертельно устал,
Ничего от нее не приемлю,
Но люблю мою бедную землю,
Оттого, что иной не видал.

Я качался в далеком саду
На простой деревянной качели,
И высокие темные ели
Bспоминаю в туманном бреду.

*

САМО В ДЕТСКИТЕ КНИГИ ВГЛЪБЕН...
Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.
превод Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.

Само в детските книги вглъбен,
само детски мечти да лелея,
всичко възрастно в мен да разсея,
да въстана от скръбния плен.

Аз живота до смърт съм презрял,
вече нищо не иска сърцето,
но обичам земята си клета –
само нея с любов съм познал,

В люлка дървена ти ме люля,
мое детство в градини далечни.
И елите — високи и вечни,
оживяват сред сънна мъгла.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1080
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Съб Окт 31, 2015 3:35 pm

От Интернет:


ЗАПАСНЯКЪТ ОТ ВАРНА

Понеже – като мъж! – съм готин пич,
пък и, нали съм стар боклук от Варна,
вместо да пийвам с кеф на теферич! –
запас ме взеха – в родната казарма.

Обръснаха ми бялата брада.
Колан, кубинки, кепе, униформа!
На успоредка, лост – и на греда
цял ден, пък и ноще! – поддържах форма.

Палатката си беше чист палат! –
направо беше Божия обител.
Дори ми зачислиха автомат
„Калашников”! – с един ръждив пълнител.

Трамбовах плаца – марш на скок в зори.
Хвърчаха ми ръждясалите цинти!
И викак си: – Пич, я не се мори! –
поне да бяха дали малко кинти?

И мислех – над войнишката чорба,
държавата не чини лев, Валерка! –
и – прав! – заспивах с бойната тръба! –
тъй мила! – след вечерната проверка.

Щом призори ни будеха за крос
по келявите Витошки баири,
от мен течеше – сякаш Нил под мост! –
потта от неизпитите три бири.

Полковникът ми каза: – Ей, боклук!
А старшината: – Скачай, пич, на лоста!
И аз висях – бях свикнал! – във Фейсбук –
и туй за мене работа бе проста.

Запасът мен направо ме стопи! –
дали съм жив? – не давам вече знаци.
България под мене се крепи
на ей такива – като мен! – дъртаци.


Източник: Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки. ... na.1344021
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1080
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Пон Ное 02, 2015 12:52 am

По повод Деня на народните будители:


БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД ДНЕС
Гео Милев

Години наред българският народ е живял бавно и томително обсаждан в някаква влажна, студена крепост – без слънце и без простор пред погледа – без творчески устрем на духа: обезверен, обезидеален. Обсаждан от своята тъй наречена „свобода“ – вече толкова години, – от ония, които са поемали в ръцете си неговите съдбини. Днес това положение е изострено до последна степен. Днес тежестта на обсадата лежи върху нас с най-голямата си мъчителност. Днес унинието, томлението в духовете е всеобщо и непоносимо. Днес – като резултат на една непрестанно кресчендирана социална злина – българският народ е подложен на най-голямо изпитание, е скован в най-голямо омаломощяване. Днес българският народ стои сякаш пред неумолимата паст на своето духовно обезличаване и самозаличаване. Днес творческият импулс на българския дух е спаднал до мъртвата нула на духовния термометър. И сред всеобщото мъртвило, в което не свети ни воля, ни желание:
... помощ не иде,
отникъде взора надежда не види...
Този патетичен вик на поета би бил най-добрият израз на отчаяното мъртвило, в което е скован днес българският народ, ако да не бе угаснал в духовете всеки патос, ако да не бе задавен в гърлата всеки вик.
Въздухът висне тежък и задушен пред нас, няма ли най-сетне да тресне спасителният гръм? Няма ли да се разрази очистителната буря?
Това чувства всеки. Това чака всеки.

*

Нещастието на българския народ произлиза от това негли, че ний започнахме своя свободен живот (който изисква от нас културно творчество) без организирана жизнена енергия. Затова обаче ония избрани синове на народа, които поемаха в ръцете си и върху съвестта си съдбините народни, имаха един върховен дълг: да организират жизнената енергия на народа, да я организират в творчество. Но: тук започва трагедията! Ръководителите на народа станаха „управници“ на народа! И не съдбините на народа бяха ръководно начало за тях, а тяхната лична амбиция, техният личен егоизъм. Защото тия избрани синове на народа – народните управници – не бяха избрани синове. Те бяха винаги най-недостойните синове на народа – пълна противоположност на ония самопожертвали се идеалисти – Раковски, Ботев, Левски, дядо Славейков и пр., – които родиха българския народ. И днес, и досега, винаги са били свободно отпуснати юздите на демагогията. Всички идват с блестящите си лозунги на тая или оная партия, но зад тия лозунги хитро се спотайват безчестното хищничество и лакомият егоизъм. Лъжата лъже, лъжата управлява, лъжата краде. И тия гении на злото, които са „управлявали“ до днес българския народ, насъскаха и тласнаха тоя народ в три безумни войни, които го разориха, които го превърнаха в прогнил труп – плячка за лакоми гарвани; и винаги в името на народа...
„В името на народа“ – да! – но у нас винаги е ставало въпрос само за едно: власт; не служба на народа, а „властвуване“ над народа. „Властта“ е занаятът – доходният занаят на българските тъй наречени „политически дейци“. Тяхната „политическа дейност“ впрочем е била винаги само „борба за власт“. И тази борба разпокъса жизнената енергия на народа; а дълг на тия „дейци“ беше да организират тази енергия в творчество! Уви, у нас дългът е бил винаги забравян и в най-новата история на българския народ за едно само не може да се говори: за дълг. И ето че тези „управници“ се изправят един по един пред съд; но тия, които ги съдят днес – утре и те се изправят пред съд и сядат на почивка – уморени от лъжа и кражба – в затвора. Това е постоянната развръзка на партизанската трагикомедия у нас. Но завесата никога не пада. Сцената стои винаги открита: открита за измама на народа, за разоряване на народа, за ограбване на народа, за разпокъсване на жизнената енергия на народа.

*

Народът чувства това; народът знае това. Унинието е всеобщо, мъртвилото е безплодно, порабощението на духовете е безизходно и всички погледи очакват спасение. Спасение, което би било чудо. Изход из безизходността на окончателното помъртвяване.
И възврат към светлите завети на миналото.
Копнежът към обновление, към пречистване, към разведряване, към възкресяване на жизнената енергия у народа се носи през въздуха; чувства се във всяка вещ – изпълва всички души. Небето тъмнее в предчувствие на очакваното знамение.
Но кой ще донесе желаното обновление? Нима тия, които са управлявали България, българския народ до днес? Дали от тях българският народ очаква своето обновление? От апостолите на демагогията, на лъжата, на кражбата? От сеячите на разтление? От тия, които носят със себе си мерзостта на запустението! От тия, които носят на челото си знака на безчестието?
Не.
Всички до днес управлявали партии са вече окончателно дискредитирани в очите на народа. Тяхното безчестие ги обединява в една обща гнила купчина слама, която трябва да се изгори, защото те – всички досегашни „политически дейци“ – нямат нищо общо с народа. Настрана от тях стои народът, в недрата на когото дреме енергията на неговото бъдеще. Трябва да се разпечата скривалището на тази енергия.
Един е изходът: обединяване на народните сили. А това обединяване ще се извърши само под знака на един лозунг: труд и честност.
Този нов лозунг – чужд на всички досегашни партии – означава техния разгром и изникването на една нова „партия“, която ще донесе желаното обновление, като обедини народа под единствения възможен в България социално-културен принцип: трудовия принцип. И тази партия ще изникне из недрата на народа и трябва да бъде не партия, а целият български народ. Така народът ще изнесе начело своите истински, най-добри синове: честните свои синове, ония, които досега са били или потулени зад шума на безчестието, или доброволно отлъчващи се от оная обществена гнъсота у нас, която се нарича „политически живот“.
Трябва – време е! – народът да изнесе из своите недра своите чисти и честни – и скрити досега – синове. Само те – тия нови хора – ще донесат неговото обновление. Нови хора! И нов девиз: честност и труд! Само този нов девиз, този нов принцип – трудовият принцип – ще обедини българския народ.
Защото той – българският народ – се състои преди всичко от хора на труда (в селата и градовете).
Бъдещето и спасението на българския народ е прочее в обединението на народа от селото и народа от града; а то е възможно само под принципа на труда – честния културен труд.
С този принцип трябва да се роди из недрата на народа една нова „партия“ – голяма колкото целия народ, – която да сложи гробна плоча над всички досегашни и сегашни партии, чиято дейност е била само злотворна и пагубна за народа; трябва да излязат начело истинските синове на народа – нови честни хора, – а не ония хора без морал, които са управлявали до днес България. Една нова партия – целият народ, – на която невидими духовни шефове са сенките на Раковски, Ботев, Левски и всички ония честни образи на миналото, които се жертваха за възраждането на българския народ.
Това, мисля аз, е всеобщото желание днес, което спи неизразено в душата на народа: нови хора!
И само така – и само тогаз българският народ ще може да разгърне в пълен обем своята жизнена енергия и в пътя на своето културно призвание да създаде онова, което ще бъде пиедестал не само на неговото благоденствие, но и на неговото културно възвеличаване. Обаче едно е нужно преди всичко: пречистване на българския живот. Само тогаз пред българския народ ще се разтворят широко кръгозорите на култура и културно творчество в бъдещето – народа, който в миналото създаде едно от най-силните духовни течения в историята – богомилството.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1080
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Съб Ное 14, 2015 3:19 pm

Покрай случилата се снощи в Париж недопустима трагедия се сетих за една чудесна творба на Патриарха на българската литература, на която той е сложил за мото цитат в оригинал на голям френски автор. Дано дядо Вазов и този път се окаже прав!


КЕРВАНЪТ

II marche! *
V. Hugo

В пустинята керван минува.
Той иде нейде отдалек
и надалеко той пътува:
познал е жажда, труд и пек.
Завчас духна самум ужасен:
керванът сви се, дор минà
талазът удушлив, опасен -
и пак напред тръгнà.

И пак върви напред керванът
из безконечния си път
на пясъка през океанът.
Внезапно екнува ревът
на лева и той сам излезна.
Почнà се бой и кръвнина,
ранений звяр бегà, изчезна -
керванът пак минà.

Върви безстрашно пак кервана.
Но в кръгозора спря се, ням:
от пясък планина навяна
засипваше му пътя там.
И дълго в тая безотрадна
пустиня той лутà се клет,
в посока вярна дор попадна -
и пак тръгнà напред.

Друг път, при жажда зла, лъжливи
оазиси в мираж гонù,
друг път - във битки с шайки диви
влизà и зле се накърни. . .
И сè към нови небосклони
върви, в премеждия безчет,
и трупове из пътя рони -
но сè върви напред.

Върви той бодър, неуморен,
върви години, векове. . .
А тоя чуден, неуморен
керван Н а п р е д ъ к се зове.
Не смята жертви, труд не сеща
човешкий дух из пътя свой,
едни беди след други среща,
но сè пътува той.

И сè напред върви, отива
към правда и към светлина,
през заблужденья друм пробива
и води с мракове война.
Но той назади не погледва,
не се повръща никой път:
фърчи ил пъпли - сè напредва
керванът на духът.


София, 1899


* Той върви!
Виктор Юго
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1080
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Съб Ное 14, 2015 6:10 pm

По същия повод ще пусна пак и шедьовър на един от най-големите български поети Веселин Ханчев:



НЕ, НЕ ТРЯБВА

Не, не трябва да свършват без време
неживелите още неща.
Трябва мислите друг да поеме
и брезата да пусне листа,
трябва кораба, влязъл в морето,
да достигне крайбрежни води,
да не спира в окопа шосето,
нероденото да се роди.

Не, не трябва напразно да стенат
непокритата къща сама,
хляба, който едва е наченат,
недошлите в ръцете писма.

Трябва залеза сам да се спусне,
трябва грозда да бъде прибран,
недокосната още от устни
да не бъде девичата длан,
да не зеят огнищата неми
и поемите с празни листа.

О, не трябва да свършват без време
неживелите още неща.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1080
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Съб Ное 28, 2015 1:31 am

Във връзка с годишнината от подписването на Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.:


ВЕЛИКАТА СКРЪБ
Кирил Христов

Все същия и в охолност, и в нужди,
аз не еднаж безпаметно ридах.
А днес - днес мойте скърби ми са чужди
и нямам вече сълзи аз за тях.

Днес мойте скърби ми са непознати,
затварям им аз своята врата.
На родний край Бог скръб велика прати -
и място във душа ми не оста.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1080
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Пет Дек 04, 2015 7:28 pm

През 2015 г. се навършиха 90 години от рождението и 20 години от смъртта на Георги Джагаров. В тази връзка няколко негови творби:


БЪЛГАРИЯ

Земя, като една човешка длан...
Но по-голяма ти не си ми нужна,
щастлив съм аз, че твойта кръв е южна,
че е от кремък твоят стар Балкан.

Какво, че виха вълци и чакали
из твоите полета и гори?
С онез, които бяха с теб добри,
ти бе добра, но злите не пожали.

Земя, като една човешка длан...
Но счупи се във тази длан сурова
стакана с византийската отрова
и кървавия турски ятaган.

Търговци на тютюн и кръв човешка
продаваха на дребно твойта пръст,
но паднаха под теб с пречупен кръст,
че беше малка ти, но беше тежка.

И стана чудо: смертю смерт поправ,
усмихнаха се чардаклии къщи
и заплющяха знамена могъщи,
и път се ширна – радостен и прав.

Сега цъфтиш! Набъбва чернозема
под ласкавите български ръце,
дъхти на здравец твоето лице
и нова песен вятърът подема.

Земя, като една човешка длан...
Но ти за мен си цяло мироздание,
че аз те меря не на разстояние,
а с обич, от която съм пиян!


***


АКО ИСКАМЕ ДА ПОБЕДИМ

Трябва да сме умни, да сме умни!
Трябва над живота и смъртта
огънят на мисълта да лумне,
за да бъде по-щастлив света.

Трябва да сме умни, казвам, умни!

Трябва умно да горим, да спорим,
умно да мълчим и да говорим,
умно да живеем, да се борим,
умно с умни хора да дружим,
трябва умно път да си избираме
и по пътя умно да вървим.

Трябва дори умно да умираме,
ако искаме да победим.


***


НА ТЕБЕ, СИНЕ...

Животът е труден, понякога лош.
Живеем в такива години…
Но ти не бъди със живота на нож,
обичай го, вярвай му, сине!

Главата си дръж нависоко, дори
свикни пред теглото да пееш
и аз ще ти кажа, а ти разбери –
по-весело тъй ще живееш.

По-сигурно тъй ще вървиш през света,
защото ще видиш навярно
реки без води и гори без листа,
небе равнодушно и черно.

Слепец ще те води по правия друм
и може би тъй ще се случи,
че някой глупак ще те учи на ум,
клеветник на чест ще те учи.

Ти плюй на това и напред отмини.
За нищо не чакай награда.
Труди се без отдих, търси висини
и никога духом не падай!

С народа бъди до последния дъх.
За него мисли, не забравяй
ни долу в калта, ни на светлия връх,
ни в тежки минути, ни в слава.

И утре, когато потрябва на смърт
да идеш, с врага да се биеш –
иди и падни безпощаден и твърд,
тъй както сме падали ние.

Сред този жесток и нерадостен век
бъди едновременно воин,
и верен приятел, и нежен човек.
Тогава ще бъда спокоен.


***


РАЗМИНАВАНЕ
Вл. Соколову

Това е ясно, онова е ясно -
тревата никне и дъждът вали…
Е, да, на тебе всичко ти е ясно.
Но мен не ми е ясно. И боли.

Боли. И облак над очите пада…
Преди да кажа „да” или пък „не”,
ти вече се прозяваш от досада,
презрително присвиваш рамене.

И аз се чувствам стъпкан като стръкче.
Нищожен като пале. Унизен.
Денят ме мъчи. И нощта ме мъчи.
И ти си сам мъчение за мен.

Какво съм аз? И хората какво са?
Насам ли да вървя? Или натам?
В главата ми се блъскат сто въпроса.
А отговор не мога да им дам.

Понякога допра другарско рамо,
надникна в нечии добри очи,
прегърнем се, разминем се и само
остава споменът да ми горчи.

А ти твърдиш, че всичко ти е ясно -
дъждът валял и никнела трева…
На мен дори и то не ми е ясно.
И ти не знам разбираш ли това.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1080
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Пет Дек 04, 2015 7:29 pm

НОЩНА ПЕСЕН

Кой ще каже какво е любов? Кой ще каже какво е?
Дали шум на море или дъх на планинско усое?
Или среща случайна край някоя градска пиаца,
или нежна прегръдка сред бавния ритъм на танца?

Ти не питай, мълчи, както аз ще мълча в полуздрача.
Ще те милвам на сън и в съня си за тебе ще плача.
Може сам да остана, отритнат, забравен, бездомен,
но за мене ти няма, не ще се превърнеш във спомен.

Ти ще бъдеш все същата, с тези очи, с тези длани,
с тези тъмни коси от жарава и сняг изтъкани.
Само аз ще изчезвам в нощта, в тишината, в безкрая,
без да зная защо и какво е любов без да зная.


Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.


***


ЕСЕН

Сбогом, казах.
Щом така си решила –
добре...
И морето реве с пълна сила,
това Черно море.

Мила,
като прелетни чайки
ние с тебе се срещнахме тука
случайно.
И звезди,
колко много звезди
ни обсипваха вечер...

Но светът е изменчив,
виж – по пясъка двете следи
се изгубиха,
няма ги вече.
И последните думи заглъхват далече,
неизказани,
както преди.

Есента,
есента,
тя оттука премина,
хвърли донос от жълти листа.
Аз съм хванат.
Осъден.
Аз знам – ще загина
върху кладата на любовта.

Духа вятър
и храсти в краката ми влачи.
Хоризонтът е свел капишона си
като палач.
Някой плаче.
Защо плаче?
Няма смисъл да плачем.
Аз се сливам с вечерния здрач.

Аз горя.
Аз изчезвам сред дим, както чезне
еретикът, осъден на смърт,
както лодката чезне
в разлюлените бездни,
както в тъмното чезне брегът.

Сбогом, казах.
Щом така си решила –
добре...
Сбогом, сбогом!
И морето реве с пълна сила,
това Черно море.


Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.


***


Още една чудесна песен по текст на Георги Джагаров:

Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.


***


КРАЯ НА ЕСЕНТА

Все дъжд.
Все тия мъртви листи.
Все тоя дотеглив капчук.
А зимата е нейде близко.
На педя може би оттук.

Но тя очаква да притвориш
очи
и после, щом се взреш,
да видиш улицата в бяло,
дърветата да видиш в скреж.

И езерото - заледено,
готово да посрещне пак
навалицата на шейните,
смеха на детския орляк.


***


НА МАМА

Затворя ли очи, аз виждам звездна вечер,
тъмнеят чумеренските балкани,
скали аз виждам в синята далечност,
и зъбери, в небето приковани;

аз виждам валог, къщи, скрити в слама,
коларски път през нивите зелени
и две реки, протегнати към мене,
като ръцете чакащи на мама.


***


ЗАЩО ЧОВЕК СЕ РАЖДА?

Ако е мъртъв камъкът; ако пръстта е няма;
ако небето синьо е измама;
ако звездите светят само в тъмнината;
ако изгасва огънят; ако листата
растат напролет и изгниват есента;
ако до време духа всеки вятър;
ако заглъхва над Земята песента;
ако надолу всичките реки текат;
ако с вода се утолява всяка жажда;
ако до гроба свършва всеки път,
кажи ми ти -
ЗАЩО
ЧОВЕК
СЕ
РАЖДА?!
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1080
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

ПредишнаСледваща

Назад към Интереси

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта