"Литературна продукция"

Назад към Интереси



Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Пон Юни 02, 2014 10:30 am

На днешния 2-ри юни една по-малко известна творба на Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.:


"ТОЙ НЕ УМИРА"

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира...
Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.

На Волът, сред пустинния Балкан,
огласян някога от диви орди,
седях в глогините, де в кръв облян,
паднал певецът горди;

там, де плеснал коварният куршум
в челото вдъхновено и високо,
угаснал огън благороден, светъл ум,
заспал юнак дълбоко.

Аз мислено го виждах на тоз връх,
прострян и тръпен... и от устни бледни
да сфана исках сетния му дъх,
да чуя стон последни.

Балканът ням: ни жалба, ни привет!
И никой знак - че тука е светиня,
че тук умрял герой, умрял поет
за майката робиня.

Привлечени от ненадеен гост,
балкански ме овчари окръжили -
аз слушам с трепет разказа им прост
зарад героя мили.

- Тук паднал беше, господине, той!
- Умря клетника! - Ех, умря за нази...
- А там в скалака бе последний бой.
- Умря! Видях го ази.

"Умря!" "Умря!" - се таз вървеше реч
наоколо, а някакво си лира
изпращаше на мене отдалеч
друг вик: "Той не умира!"


1899
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Съб Юни 28, 2014 11:38 pm

На 27 юни през 1850 г. в Сопот се ражда Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.:


ЖИВА ИСТОРИЯ
На Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.

Аз здрав съм син на здраво поколенье
с желязна воля, с вяра от челик,
упорно в труд, мъжествено в търпенье,
то носи на плещи си твар велик -

твар тежък - дълъг низ години
на бури, на превратности безброй,
свидетел бях на всичките съдбини,
що бодро преживя народа мой.

Душата ми е цяла разорана
от страшний на неволите му плуг,
на всичките трептежи на Балкана
история съм жива тук!
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Вто Юли 01, 2014 3:51 pm

ЮЛИ
Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.
превод Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.

Из къщи броди дух, захвана
да скърца, вдига трополак.
Сноват и сенки по тавана.
Из къщи броди върколак.

Обърква всичко, без почивка
мотае се напред-назад.
Събаря бялата покривка,
в кревата пъха се с халат.

Не се изтрил дори отвънка
и на разтворени врати
завеската — танцьорка тънка —
прихванал, вихром се върти.

И кой е този мил невежа?
Луд призрак и познайник стар?
О, пак е той, пак той, изглежда —
летовникът ни — отпускар.

Това е курортиста Юли,
дойде ни в къщи на нозе
и с бури — вече сте го чули —
под наем всички стаи взе.

Той цял е в лопуш, сякаш дрипав,
цял в репеи, в тополов пух,
през ниските прозорци рипва
и глас надига — като глух.

Раздърпан рошльо, чийто въздъх
кого със свежест не опи;
той — юлският упойващ въздух,
дъхтящ на копър и липи.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Вто Юли 08, 2014 8:17 pm

Преди малко по Канал 1 завърши филм за Иван Вазов, произведен от националната телевизия през 2007 г. Поводът - годишнината от рождението му, което по нов стил е на 9 юли.


СЪЗЕРЦАНИЕ

Кога от родната земя замина,
мен любящите пак ще да ме любят,
кат знаят що, кого във мене губят,
какъв живот с това сърце изстина,
какъв източник на любов пресъхна,
каква хармония с лирата заглъхна!

О, знам, и в гроба - пак ще да живея,
ще млъкна, но в душите пак ще пея.
Живота любях, но го не окрадох:
Българийо, аз всичко тебе дадох:
душа, сърце, любов, зари небесни,
от теб приети - върнах ти ги в песни.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Пет Юли 18, 2014 6:47 pm

Днес се навършват 177 години от рождението на Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.. По този повод две различни произведения - първото от края на ХIХ, а второто от началото на ХХI век.


ЧИСТИЯТ ПЪТ
(Епизод из живота на Васил Левски)
Иван Вазов

В комисията по откриването паметника на Левски в София, в която бях член, ставаше разговор върху великия проповедник на свободата. Понеже всичките членове от тази комисия много или малко лично познаваха Левски, разказваха се анекдоти за неговата безстрашливост и смелост при най-трудни обстоятелства, за неговата съобразителност и хладнокръвие в опасностите, с които беше насеяна всяка стъпка от неговото скиталческо съществувание. Всичките тия разкази, един от други по-невероятни и изумителни, хвърляха ново освещение върху моралната сила на Дякона и прибавяха нови зари на ореола, с който този тайнствен, почти легендарен лик стои окръжен в нашето въображение. От всичките наши първи революционери само един Левски може да печели от всяко ново разчопляне на неговия живот. Другите са една смес от светлини и сенки, всичките имат своята опака страна, тяхното обаяние неминуемо губи от силата си и блясъка си, щом личностите на тия революционери изцяло се покажат на нашия любопитен поглед. Една покровителствена завеса е нужна за известни страни на техния характер, за известни моменти на техния метежен живот. Затова задачата на техния биограф е деликатна, когато той реши да изрисува живота им с фотографическа точност. Ние видяхме колко повреди Захарий Стоянов при подобен един случай (опита за биографията на Христо Ботев).
Само един Левски не се бои от такова фотографисване. Всяка гънка от неговия обществен и частен живот, осветлена от биографа, изважда го по-голям пред нас. Васил Левски е образец на нравствена чистота. Той е не само доблестен — той е добродетелен: победоносно оборване теорията у нас, че честността е елемент, несъвместим с революционерството. Васил Левски наумява подвижниците на първото християнство, народът го наричаше „Апостолът“. Никога прозвище по-вярно не се е давало: апостол по посланието си и по фанатическата вяра в бога си — свободата на България, — той наумява Христовите ученици и по образа на живота си, по трезвостта, по чистотата на нравите си, и, макар скептик, по безукорната си чисто християнска нравственост. Левски не е пил, не е пушил, не е усвоил чуждо нещо; както Карла XII, не е знаял жена; скитник вечен, вагабонтин, голак, често гладен — той е умял да бъде въплощение на идеална честност. Но това е работа на бъдещите му биографи, а аз ще разкажа тука една от многото черти на неговото пословично хладнокръвие и ловкост при опасни минути.
Разказът на един от членовете на комисията г. И. Грозев съдържаше следующето:
На 1870 г. И. Грозев тръгнал по своя работа от Пловдив за Карлово, отде е родом. Още като бил в Пловдив, той чул твърде безпокоителна мълва относително дякона Василя Левски: Васил Левски бил в Карлово, правителството подушило това и изпратило за там страшният кърсердар хаджи Исмал ага с четирийсет и пет души конни войници със заповед да разтършува цялото Карлово и да намери и доведе жив или мъртъв Левски. В същото време дало заповеди на властите по цялата Карловска околия да бдят и бъдат нащрек. Всеки друм, всеки хан, всеки подозрителен пътник бил турен под надзора на заптиетата. Като знаял тия извънредно сериозни мероприятия на турското правителство, за да тури ръка най-после на неуловимия и опасен революционер, Грозев бил твърде угрижен. Когато стигнал Средна гора и минал селото Чукурлии, на срещната рътлина се запрашило шосето и една дружина конници се показала. Веднага познал, че това е потерята на хаджи Исмал ага, която се връща. Грозев потреперал при мисълта, дали не е там и Левски. Той с олекнало сърце видял, когато се доближил, че Дякона няма там. Хаджи Исмаил ага, който се познавал с Грозева, спрял го, изпушили по една цигара в незначителни разговори, пожелал му добър път и отминал с конницата си.
На петдесет разкрача по-нататък Грозев видял, че се подава един конник българин, облечен в потури, с фес, и който държал ниско над главата си една омбрела, за да му пази сянка, понеже силно пекло. Омбрелата му не допущала да види в лицето този пътник, та това и не го интересувало. Когато се пресрещнали с пътника и Грозев си отминувал спокойно, зачул, че пътникът с омбрелата го извикал:
— Бай Грозев, добър час!
Грозев се извърнал и го погледнал. Какво било неговото удивление и ужас, когато познал в този господин Василя Левски!
Здрависали се, па захванал да го съди каква е тая лудост да пътува с потерята, да се излага на всеки миг на ужасна опасност. Хоканията, мъмренията на Грозева, произходящи от топло дружеско съчувствие към обичания на всички апостол, нямали край.
Левски се усмихнал, па казал:
— Не се безпокой: сега пътят е най-чист.
— Сега най-чист пътят? Луд ли си, Дяконе? — сърдел се Грозев, като му посочил потерята.
— Като вървя с потерята, аз съм в пълна безопасност… Кому ще хрумне на ума да ме подозре сега! Целият свят е уверен, че Левски сега се крие в миша дупка… Слез, слез!
И като се смъкнал от коня си, заставил и Грозева, още по-силно втрещен и уплашен, да слезе и седнали под клоните на един бряст край пътя.
Там Левски разправил подробно опасността, в която е бил поставен от вдигнатата от турците тревога в Карлово, всичките къщи, в които го дирили, как и къде се крил и колко пъти на косъм висял животът му.
— Пък бързах за Пловдив. Там ме вика делото. Щом потегли кърсердарят от Карлово, и аз потеглих с него, както видиш… Да пътувам инак всяко заптие щеше да ме изгледа… Сега съм мирен.
— И ти ще влезеш в Пловдив с хаджи Исмаил ага? — попитал Грозев.
— Непременно: даже ще се смеся там със самата потеря. Но сбогом, да вървя и аз, че дружината ми отминува — казал усмихнат Левски и се простил с Грозева, па яхнал здравото си конче.
Подир няколко минути, когато Грозев се изкачил на по-високо бърдо, той се обърнал и погледнал в с. Чукурлии: видял там, че низамите на кърсердаря отседлали и развеждали конете си. При тях и един българин в потури и със свита омбрела в ръка развеждал своя.

София, май 1895


____________________________________________________________________________________________


МИТЪТ ЗА ВАСИЛ ЛЕВСКИ - СВЕТЕЦ ИЛИ НАЙ-УСПЕШНИЯТ БЪЛГАРСКИ ПОЛИТИК
Из Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.
Божидар Димитров

Образът на Васил Левски в съзнанието на българите от вече няколко поколения няма нищо общо с действителността. Изграждането му започна още в XIX век, когато все още обществен идеал бе образът на мъжа-светец от Средновековието. Затова и националната пропаганда изчисти старателно от образа на Левски всички черти на характера му и чрез историография, публицистика, литература, кино — всички житейски стъпки, които не отговаряха на образа на един средновековен светец. Затова за Левски знаем, че като Исус и останалите светци предварително е обрекъл живота си на една свята кауза (е, не е религията, а родината, но то е почти същото), че не е пипвал жена и че е отчитал всяка изядена маслинка, купена с обществени пари. Свети Антоний ряпа да яде в сравнение с така наречения образ на Левски. Средновековният монах е имал катадневни видения-изкушения, Левски — нито едно.
Не бих имал нищо против този умилителен образ, битуващ в масовото съзнание, ако той не скриваше от хората истинските величини и постижения на Левски. Апостолът не е светец, а политик. Български политик, както се изразяват историците от втората половина на XIX век. Българските политици, както е известно, имат главна стратегическа цел, която е различна през различните исторически периоди. В периода 1878–1944 г. главната цел бе обединението на българските земи, останали под чужда власт. Между 1944–1989 г. — победата на комунизма у нас и по цялото земно кълбо. А след 1989 г. — влизането в Европейския съюз и НАТО. Всички те, разбира се, в името на висшата цел — добруване и просперитет на българския народ.
Добруването и просперитетът на българския народ, както и прогресивна перспектива, му бяха отказани в Османската империя, ето защо главната политическа цел на българските политици през 60-те години на XIX век бе възстановяването на българската държава. Собствената държава на всеки народ в тази епоха, а и днес, е най-силната гаранция за прогресивното му развитие.
Васил Левски се зае с постигането на тази главна политическа цел, стояща пред българските политици. И я постигна, създавайки най-точно водещата до реализация на целта теория на политическото действие — масова национална революция. Само такава революция би могла, в зависимост от случая, да постигне или военна победа над чуждата власт, или да предизвика намеса на тогавашната „международна общност“ в полза на българската кауза. Така и стана — въстанието от април 1876 г. бе по освободителната теория на Левски, а не по освободителната теория на Раковски или Гарибалди. То не постигна военна победа над Османската империя, но принуди Европа и Русия да предприемат действия, довели до възстановяването на българската държава. В този смисъл Левски е най-успелият български политик, тъй като е един от малкото, за да не кажа единственият, който, макар и увиснал на бесилото, успя да постигне главната си политическа цел по начертаната от самия него програма. Следващите поколения политици не успяха да реализират главните си политически цели — обединението на българските земи, построяването на комунизма. За ЕС и НАТО ще видим след известно време. Но факт е, че главната политическа цел на Левски бе и най-трудна, и най-тежка за изпълнение, защото му липсваше мощният лост, който имаха следващите поколения български политици — собствена държава. Затова политическият му успех има още по-голяма стойност.
Затова трябва да славим, почитаме, уважаваме и се прекланяме пред Левски. А не за това, че си броял маслинките. Боже, колко ми прилича това на броенето на депутатските кюфтета и воплите за ниската им цена. По петдесет на ден без пари да изяждат, стига да правят свестни закони.
Политиците, особено успелите политици, не са светци. И Левски не е светец в средновековния смисъл на понятието. Около него има и жена, която споделя леглото му, и то монахиня, и расото хвърля (суперсветотатство), и хора трепе в белградската легия и четата на Панайот Хитов (светците не трепят дори неверници), и рекет упражнява над тогавашните български бизнесмени да дават пари за революцията. При опит за наказание над един неподчинил се на рекета бизнесмен сам убива малолетно чираче — българче, опитало се да защити чорбаджията. И се самовъзхвалява в стихове, които пише, т.е. нито капка от смирението на светеца — имал е представа кой е и къде е. Да не говорим, че подготвя масова революция, в която ще загинат десетки хиляди хора. Какъв ти тук светец! И ако Левски е велик в стратегията на националната освободителна революция, в тактиката за реализацията й допуска грешки, не трябва да се правим, че не ги виждаме. Защото, желаейки да го видим без грешка (като светец), хвърлихме вината за залавянето му върху един сериозен и честен труженик на революцията — поп Кръстьо, който беше обвинен, че е предал Васил Левски. Името му днес е синоним на предателство. Не само че няма никакви документи за предателство, но и простата логика показва, че ако наистина имаше предателство от страна на поп Кръстьо, Васил Левски щеше да бъде арестуван още през деня в Ловеч, а полицейският ловешки шеф да получи наградата от 50 000 гроша.
За съжаление, в края на декември Левски нарушава поне четири правила на конспирацията. Първо — отива в обхванат от арести район, където полицията в такива случаи е особено бдителна. Второ — отива да свърши една дребна техническа работа (да прибере архива), която може да свърши всеки куриер. Трето — тръгва си посред бял ден и закономерно среща полицейски патрул, на който дава неубедително обяснение къде отива (да хвърля тор на лозето си на голям християнски празник). И четвърто — отсяда в ханче — крайпътните мотели на епохата, които и тогава, и днес полицията първи проверява, когато търси съмнително лице.
Често ме питат какво щеше да стане с България, ако Левски бе доживял Освобождението. Стефан Стамболов на квадрат щеше да стане Левски и щеше да действа в полза на българската кауза с не по-малка желязна решителност и безпощадност към всички врагове на България, така както той ги определя.
Знам следващия въпрос, който пари на устата на всекиго, задал по-горния. А щеше ли Левски да използва властта, за да натрупа имоти и пари? Така, както правят почти всички значими български политици от Стефан Стамболов до наши дни?
Мисля, че щеше да бъде в малкия списък на изключенията.

2006 г.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Сря Юли 30, 2014 2:06 am

Един от многото впечатляващи текстове на съвременен голям български интелектуалец:



ИСТОРИЯТА - ОБЩА И ЛИЧНА
Проф. Андрей Пантев


Избликът от инциденти с историческа тематика днес ни отправят към съмнението дали наистина има нещо вярно в шегата на Вера Мутафчиева, че за да има мир на Балканите, следва да не се изучава история.

Не, в цивилизовани среди историята не генерира съвременна омраза. „Не празнувайте, а оплаквайте това събитие“ - това призоваха група латиноамерикански интелектуалци по случай 500-годишнината от откриването на Америка. Никой не ги упрекна тогава. Френските туристи се възхищават на колоната на адмирал Нелсън на Трафалгарския площад, въпреки че може би той е удавил техни прадеди. Въпрос на гледна точка.

Какво бедствие е победата!"

- така е записал в дневника си граф Робер дьо Бурболон, главен шамбелан (каквото и да означава това) при дворцовия протокол на княза-царя Фердинанд при новините за нашите славни победи в Балканската война. Не вярвам, че толкова ни е обичал или е бил загрижен за нас. Но потомственият аристократ е имал чувство за пропорция и историческа перспектива. А тогавашните времена са великолепни. България за пръв и последен път е в съюз с всички православни сили на полуострова.

През пролетта на 1913 г. след падането на Одрин величието се вееше като знаме над нас и ние смятахме, че сме най-значимите в Югоизточна Европа. Българската армия бе категоризирана в английски вестник като „най-добрата бойна машина от своя размер в Европа“. После идваше наблюдението за нея - „брилянтни войници брилянтно водени“. Кому е малко това? Още в средата на 1913 г. се появи книга на американския полковник Томас Хауел „Кампанията в Тракия“.

Нашите войничета вървяха на война като на сватба. Няколко месеца след 5 октомври 1912 г., когато в Стара Загора бе обявен освободителният Манифест, те усещаха вече средиземноморския бриз. Какво внезапно чудо! Братовият син на Георги Бенковски, нашият посланик в Лондон Михаил Маджаров бе посрещнат със ставане на крака в лондонския дворец-замък „Сейнт Джордж“.
Сенките на нашите мъченици от турско си отдъхнаха на небето. Появи се романтичен стих към тях: „Кажи на Стефан Караджа, че стигнахме до Чаталджа!“ Когато Пейо Яворов казва на освободените в Неврокоп и Банско: „Братя, свалете фесовете“, това обръщение не се отнасяше само до шапки и дрехи!

Но опиянението водеше до заслепление

Мъдрите уроци на Съединението, когато проявихме сдържана умереност въпреки победата, бяха подминати. Според носталгичния гняв в спомените на тогава младия проф. К. Кацаров в преса, парламент и кафенета се говореше, че България „не може“ без Одрин, не може без Скопие, не може без Ксанти. Патриотарите заплашваха Иван Евстр. Гешов, че ще му падне главата, ако „изпусне“ Солун. Колко тягостно, че французинът граф се оказва зловещо прав за бедствието.
След месец всичко свършва. Идва покруса. България е в състояние на война с всичките си съседи плюс Черна гора, която първа призна нашата независимост през 1908 г. Румънците влязоха във Варна и стояха пред София. Храбреците са победени, а победителят проси мир.

Генералите ни недоумяваха

холерата се настани в траншеите и обозите. Букурещкият мирен договор от същата 1913 г. регламентира края на Втората балканска или Междусъюзническата война, който направи завинаги България териториален инвалид на Балканите. Тя ставаше трудно удовлетворим съюзник. Договорът бе назован от Джеймс Баучър „най-голямото дипломатическо престъпление на нашия век“. Остана ни само утешителния марш „Съюзници разбойници“. Три години след това ще се съюзим бойно с турците. Това е друга история с други герои.

Такава травма остава завинаги. Но само другите ли са виновни? Дали нещо от онова „престъпно безумие“ - израз на Иван Гешов, не е останало и всред нас?
Обвинените в тази лудост показаха патриотична перфектна логика в своите оправдания. Дали всичко е останало в миналото, или завинаги е останало в нас?
Не са ни приятни някои епизоди и характеристики от миналото, но те са реален факт. Затова толкова изтърсаци на тоталитарния режим припяно и старателно говорят за „режима“. Това ми напомня колко туркофили станаха русофили след Освобождението, а после австрофили и пак в обратния кръговрат. А хората на разумния баланс остават в храбра самота.

Когато проповядваш равновесие в историческото осмисляне на минали събития, ти рискуваш не само да бъдеш неразбран. Ти се излагаш на кръстосан огън от двете страни, които представляват две противоречиви крайности. Не си удобен за съвременна употреба. Надяват ти „свенливото було на мълчанието“ - израз на Марк Феро, защото не пасва със „славното минало“. Преклонението пред героите невинаги означава презрение към техните противници.
Историографията не е стерилна наука, тя трябва да маркира едновременно мерзости и величия без задължително да ги поставя в лабораторна изолация. Затова ние често следва да разбираме страдалците от един или друг режим, без непременно да казваме, че той е осъден на провал или е израз на кристална възвишеност.

Изразът „преди Девети и след Десети“

не може да има непоклатима категоризация само на добро или само на зло. Някои са живели добре, други зле. Едни са екзекутирани, други също. Техните кости еднакво достойно лежат в земята или душите им на небето, сами със съвестта си. Не всичко почитано в историята е еднозначно.
Потребно ни е равновесие, което да не омаловажава величието или мъченичеството на нашите деди. Те са герои посвоему. Историята е обща представа, но и много лична. Това, което е величествено за едни, може да не е толкова привлекателно като отминали битови преживявания, за други. Една е официалната история за едни хора, друга е за други. Когато съюзническите войски дебаркират в Нормандия, за да освободят Франция от нацизма при бомбардировките, загиват и френски дечица. За техните родители Освобождението на Франция не е така красива акция като за останалите.

Никой не твърди, че мюсюлманската общност, насилствено настанена у нас още преди Колумб да открие Америка, не е страдала през нашите обединителни войни. Но нашите мъки са повече. Ние не честваме колко турци сме заклали, а колко българи сме избавили. И при най-справедливите войни страдат невинни хора. Лев Толстой твърди, че във войната има само поражения. Иван Вазов също съжали за част от войнствените си стихове. На тържествените зари, когато гърмят фойерверки, изкуствени картечници, бойците ги няма. В повечето случаи парадът се приема от личности, неизстреляли нито един патрон в бойни условия. Затова следва да обсъдим какви уроци е усвоила България от своето минало. Колкото и условни и противоречиви да са те, едно е ясно - България не може да си позволи риска да има повече от един неприятел на Балканите.

Ние сме агресивно резервирани

към влизането на Македония, Сърбия и Турция в Европейския съюз. Може да имаме основание, но се досещаме и за анекдота за коминджията и негов орган. А се ласкаем от чужди похвали и инвестиции.
Изкуственият идол на съвременните русофоби Стефан Стамболов бе инструктирал тогавашните ни стопански институции да не сключват стопански сделки с чужда държава, ако техните оферти не са под 30 процента от нашите. Той беше наредил войската да пази горите. Неговият опонент Константин Стоилов беше наредил всички държавни чиновници у нас да носят дрехи от български платове и производство. Но платовете не са били лоши. Това са „български интереси“ дори и тогава, когато не принадлежахме към съюзнически коалиции.

Лесно е днес да установиш какво е било грешка, глупост или престъпление в миналото. Много по-трудно е да се каже или напише какво от днешния ни свят ще бъде окачествено в бъдеще като глупост, грешка или престъпление. „От миналото ще вземем огъня, не пепелта“ - такава мъдрост е произнесъл мислител на ХХ век. Но и пепелта не следва да бъде забравена. Тя е също урок. Иначе ще излезе, че малко нещо сме разбрали от посланията на нашите поражения. С победите е по-лесно.



Източник: Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки. ... 0%9D%D0%90
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Съб Авг 02, 2014 3:06 am

Днес се навършват 111 години от началото на Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.. По този повод две творби на Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки. - едно прочуто стихотворение и една неизвестна статия:



ХАЙДУШКИ ПЕСНИ

На Гоце Делчев


Ден денувам — кътища потайни
нощ нощувам — пътища незнайни;
нямам тато, нито мама —
тато да ругае,
мама да ридае…
Леле моя
ти Пирин планино!
Море черно
цариградско вино.

С враг врагувам — мяра според мяра,
с благ благувам — вяра зарад вяра;
нямам братец, ни сестрица —
братец да ме хвали,
а сестра да жали…
Леле моя
сабя халосия!
Море люта
одринска ракия.

Бог богува — нека си богува,
цар царува — века ли царува?
Нямам либе, първа обич —
мене да очаква
и да ме оплаква…
Леле моя
пушка огнебойка!
Море тънка
солунска девойка.


II

Да бяха, либе, да бяха,
да бяха злато ковано
твоите руси косици…
Мяна бих сторил мило за драго
хранена коня,
мяна за благо,
турци да гоня!

Да бяха, либе, да бяха,
да бяха огън елмази
твоите черни очици…
Мяна бих сторил мило за драго
пушка бойлия,
мяна за благо,
турци да бия!

Да бяха, либе, да бяха,
да бяха маргар мъниста
твоите бели зъбици…
Мяна бих сторил мило за драго
сабя по воля,
мяна за благо,
турци да коля!


III

— Хубава горо — пусия,
де гиди пушка бойлия.
Връщат се хора от пазар,
мина ще Лазо чифлигар;
ей бука листи отрони —
куршум ще Лаза догони,
войводо.

— „Връщат с хора от пазар,
мина ще Лазо чифлигар;
бре бука листи отрони —
прокоба,
куршум ще Лаза догони
за в гроба…
А пламък ми пали главата,
мъка ми мъчи душата,
дружино.“

— Пръте за крушка трънушка,
де гиди клетва хайдушка.
Знаен е Лазо по света,
черен изедник и в кръвта;
ей зло на злия въздава
юнак, що шета за слава,
войводо.

— „Знаен е Лазо по света,
черен изедник и в кръвта;
бре зло на злия въздава —
и нека! —
Юнак, що шета за слава
навека…
А жал ми е жалост-умора,
Лазова щерка изгора,
дружино.“


IV

Сън сънувах, ой нерадост,
опустяла младост,
гроб в усоя, гроб сирашки
под шумата гъста.
И на гроба, ой нерадост,
опустяла младост,
кръстоклоне — кръст юнашки,
и пиле на кръста.

Заран пиле, ой нерадост,
опустяла младост,
пей, нарежда как сирака
сирашки е минал.

Вечер пиле, ой нерадост,
опустяла младост,
пей, нарежда как юнака
юнак е загинал.

Сън сънувах, ой нерадост,
опустяла младост,
сън сънувах, сън прокоба —
сънувах си гроба…

1903 г.


Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.



НАШАТА НАРОДНОСТ Е ОБГРАДЕНА ОТ ВСИЧКИ СТРАНИ

Когато легионите на императора Тита щурмуваха ерусалимските стени, еврейските първенци спореха в Синедриона мъжки ли са ангелите, или женски. Когато свещеният град бе превзет и запален от четири страни, спорът бе взел вече твърде остър край: „славните израилски мъже“ се налагаха един друг с юмруци. И римските легионери, които ги намериха накуп, можаха да въдворят мир помежду им само като им изсекоха главите…
Може би никога нашите македонски работи не са правили на външния наблюдател по-жалко впечатление — никога, като днес. Защото кога други път Македония е преживявала наглед по-безизходно усложнение на положението?
Българското общество всеки ден е изненадвано от по-нови и по-нови вести за съкрушителни катастрофи в братската страна. Те не престават — напротив, те идват с измерена редовност, тия гръмотевични вести — днес от север, утре от юг, за да ги очакваме на третия ден от изток и запад. Нашата народност поради своето нещастие, че се нарича българска, е обсадена в Македония от всички страни. Ние се борехме срещу турци. Нашата бъдеща автономия уплаши гърци и сърби — и те се явиха на помощ за изтребването ни от лицето на земята. Ние се борим срещу три врага. Нашата освободителна кауза поради растящите симпатии на хуманния свят клони към решителен край. Това уплаши и Австрия, тая ненаситна ламя на Балканите. Днес ние вече чуваме за шпионската роля на австрийския консул в Битоля. А утре ще чуем и за албански чети, който австрийското злато ще изпрати да помогнат на турци, гърци и сърби. Това вижда и знае българското общество.
И то — което е целият свободен български народ — с трепетно внимание следи реформения въпрос, Ревелската среща, която може би ще излъже всички надежди, го кара да се оглежда тревожно: кои са ония, които ще водят по-нататък македонското население към самоотбрана и свобода? И тук именно българското общество, което въпреки своята близост си остава външен наблюдател, ще получи едно впечатление — жалко като никога досега. Когато легионите на императора Тита щурмуваха ерусалимските стени, еврейските първенци спореха в Синедриона мъжки ли са ангелите, или женски…
Това е между тия, които до вчера задружно водеха народа — между същите, които се считат призвани да го водят и занапред. Това е отклонението на някои революционни групи от непосредствените задачи, които ни задава действителността. В тия критически времена пустозвонката фраза замести трезвата мисъл, куршумът из засада се въздигна в принцип, изтребването на ония, от чието име работим, се тръби и подчертава като незапятнимо светъл идеал. Липсата на най-елементарно съзнание за патриотически и човешки дълг — ето кое потвърхдава „израждането“, констатирано тъкмо от хората, които излязоха да го засвидетелствуват чрез делата си.
И организацията биде принудена да направи една ампутация, колкото необходима, толкова и навременна: тя отряза на момент от себе си няколко района, за да уедини в тях заблудените свои довчерашни работници. Само така ще се опомнят Те — и сами ще произнесат своята най-справедлива присъда. Организацията не спря на полумярка. Тя се озърна в своите собствени редове и намери пречистването им належаще. Лица, развратени от неуредиците в миналото и негодни за работа, дето е нужна най-голяма дисциплина и порядък, се озоваха вън от революционния кадър. И те се групираха като обикновени наемници, които чакат на пазара някой господар. Но организацията е здрава скала и който ги наеме, може да бъде отнапред сигурен, че ще си строши главата заедно с тях. Нам едно е мъчно: мъчно ни е за лошото впечатление, което получава от всичко това българското общество. От едно се боим ние: боим се от оная апатия, която неминуемо следва разочарованието на българския народ в революционните сили, неговите дълбоки симпатии към еднокръвния народ зад Рила са несъмнени, но той трябва да се проникне още и от съзнанието, че неговата помощ е необходима.
Организацията трябаше да се лекува от много вътрешни недъзи, фатален резултат на миналото; тя се лекува. Организацията същевременно тряба да отблъсне толкова съкрушителни атаки, идящи от четири страни, и да отвърне на ударите с удари; тя се приготовлява. Организацията, значи, тряба да носи целия надмощен товар на освободителното дело без колебание и отдих — и тя е в право да се обърне към обществото за признание и съдействие.
Нека българският народ заговори като праведен съдия между ония, които вечно спорят и може би твърде малко работят. Нека той се постави още между националните интереси и хамлетовщината на официална България. И преди всичко нека повярва, че ако съумее да се постави на висотата на своите интереси и длъжности, той може да изиграе една велика роля в разрешението на македонския въпрос.

София, в. „Илинден“, 16 юни 1908 г.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Съб Авг 02, 2014 3:46 am

Във връзка с годишнината на Илинденско - Преображенското въстание и темата "Македония" - една красноречива творба от 1862 г. на големия български възрожденец от Велес Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.:


ГУСЛЯР В СОБОР

„O, гърци, гърци, чуйте нас,
чуйте наш народен глас!
Знайме ми, разбираме ми
злобна цел, коя криете ви.
Досега не погърчихте нас,
занапред храбро чекаме вас.
Време ет дошло, не ет далеч,
с остро ли перо, с остър ли меч
ке делим, ке ся караме ми
в сегашни дни и в подирни дни,
в широко поле, в планина
за народност и за правина,
за бащина, за майчин язик…
Охрид и Търнов веч дали вик.
Македония, чудна страна,
нема да бидит гърчка она!
Шума и гора, и планина,
самий камен на тая страна,
птица и риба в Вардар река,
живо, мъртво на свои крака
ке станат и ке дадат ответ
на цела Европа, на цел свет:

Я българка сум, българин сум я,
българе живеят в тая страна!“
Так ся кълнат, гласи вишат
сложно, дружно старци, момци.
И казаха да запишат
тие думи за потомци.
А невинните девойки
заиграха си народно,
накитени глави с вейки,
с цвете полско, домородно.
Из них една македонка,
хубавица милолика,
светлокоса, чърноока,
с снага стройна, белолика,
запеяла, загукала —
— исто славей, малка птица,
запрусала, заиграла
како полска яребица.

„Я сум млада бугарка,
име ми ет Милкана,
я сум чиста славянка,
в Бугария родена
от бугарски род
и бугарски плод.

Майка ми ет бугарка,
керка на чист бугарин,
имам кума бугарка.
вуйко им ет бугарин
от бугарски род
и бугарски плод.

Любам я бугарина,
юнака я милувам,
свършена за Драгана
и ке да ся омажам.
Гърк за мене враг
а бугарин — драг.

На мой род ке придадам
неколку си синчиня,
ке кърстам, ке израстам
вси чисти славянчиня.
от бугарски род
и бугарски плод.

Тежко се закълнувам,
ке ги кърстам бугарски,
с иминя ке назовам
не гърчки, не немечки.
Гърк за мене враг.
а бугарин — драг.

Име нека ет Боян.
Здраве, Драган ил’ Стоян.
а не гърчко Ксенофон
или друго — Демофон.
Чуждо за чужд род,
свое за свой род.

При моя умирачка
клетва я ке оставам,
при земна ми отлъчка
сину си ке зарачам
от бугарски род
да оставит плод.“

А млади не мълчат и младите пеят
и нихното сърдце се распламенило,
и нихните чувства веч не немеят,
българско слово в них мисли оживило.
И гледаят они, че безплодна ет нива,
пълна сос троскот, она със търнйе расла,
при диво оранйе, при работа дива
зърно мъртвеяло и сила му гасла.
И видеха на дедови им слепенйе
и нихно страданье, глупаво търпенйе,
че стари години, златното време
мина с съдни мъки и с тежко бреме.
Пак сос гуслярът заедно грмогласно
песън запеаха, та песня последна,
и ръци ои дали сложно, согласно
ся кълнат с душа за свобода жедна.

„С руйно вино домородно
нек наполним до три чаши,
братя редом, братя, сложно
нек ги земим в ръци наши.

Сме славяне как московци,
сърби, чехи и поляци,
чърногорци, ерцеговци
и хървати, и бощняци.

Братя, вече дошла доба,
да испием първа чаша
не за завист, не за злоба,
но за братство, дружба наша.

Треба вера, твърда клетва.
да сме верни ми до гроба,
да сме чисти като жертва.
като в майчина утроба.

Нек испием втора чаша,
че време ет пак наново
да загърмит в земля наша
матерно ни, живо слово.

Нек ся ширит, ся раздава
в България горна, долна.
от Вардара до Дунава
дума свободна, народна.

Айде сега трета чаша
нек испием ми до капка,
нрави ни, народност наша
да не газит нога вражска.

Гологлави! В ръци шапки!
Обърнете дно на чаши!
Как що капат тие капки.
так да капнат врази наши!“


Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Сря Авг 27, 2014 6:44 pm

Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки. :(


Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.



СУЕТА СУЕТ

Тази жажда за слава! До въздишката сетна
човек си остава със душица суетна.
Днес
трима читатели
със чувствителност висша
(тоест
почитатели
на каквото напиша )
на гости ми дойдоха и вместо букет
във дар ми поднесоха един слънчоглед.
Беше толкова хубав – със главата му жълта
неочаквана радост във дома ми нахълта!
Но гостите почнаха: какъв майстор съм бил
и как неподправено при мен бликало чувството,
и как бил съм пробил
свой нов път във изкуството,
модерно по същност, но без отказ от римата,
като формоподдържаща… И тъй дълго и тримата
продължиха с възхвалите в същия дух,
че аз най-накрая съвсем се надух,
тъй че после, останал със подаръка сам,
дълго крачих из стаята, преизпълнен със срам,
и понеже се движех насам и натам,
а жълтата пита
дори не опита
да ме следва със поглед, го обърнах на смях:
нещо може би струвах, но чак слънце не бях…


______________________________________________



ФОРМУЛЯРЧЕТО

„Зачеркнете ненужното!“ – тези думи, познати
от безброй формуляри, днес ти идат наум,
когато поеме назад мисълта ти
по извървения през годините друм.

Колко много ненужни малки случки, които,
остарял, си припомняш с леко чувство за срам.
Формулярчето с тях е за другите скрито,
но нали си ги знаеш, че те още са там,

и не само „ненужни“, а и смешни, и грешни:
оназ глупава дума, оня пуяшки жест,
онуй стихче, което пред четците ти днешни
не би ти направило особена чест.

А пък тез твои грешки, те не са нито много,
нито тежки, сравнени с този подъл наш свят,
но и туй ти сравнение те осъжда тъй строго,
че поглеждаш към себе си с допълнителен яд.

И те, тъй или иначе, ти развалят покоя:
– Каква глупост! – си казваш. – Где съм бил? С кой акъл? -
Пък акълът ти бил е тоя същия, твоя,
с който сигур отново да сглупиш би могъл.

„Зачеркнете ненужното!“ – много лесно се казва,
а и може наистина да е лесно за друг,
но ти свойто „ненужно“ ще го носиш във пазва,
докогато инфарктчето теб зачеркне от тук.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Пет Авг 29, 2014 2:08 pm

Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.

Eдно от последните му интервюта - поредно доказателство за изумително бистрия ум на този надхвърлил 90 години човек:
Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.



МЪЖЕ

Мое мъничко внуче, вън небето се мръщи
и е време да вкараме двете люлки във къщи.

Облечи си палтенцето и със мене ела.
Ух, какви са прогизнали в тази влажна мъгла

и станали твърди, и станали тежки!
А помниш ли техният полет лудешки,

и как се боричкахме двамата в тях
под бялата ябълка със вик и със смях?

Но лятото мина и какво да се прави,
кой друг ще разтегне тези възли корави

и кой ще навие това мокро въже?
В този дом освен нас няма други мъже,

а ний сме мъже, нали внученце малко,
и макар да е тъжно, и макар да е жалко,

да си внасяме люлките, вече краен е срок,
в тесен смисъл за тебе, а за мен – и в широк.


___________________________________________



ТОЗ ЖИВОТ

Не че ми е леко на душата
в този час пред есенния здрач,
но ми радва някак сетивата
пъргавия тенисен играч,

който като праскова откършва
топката, вгнездила се в телта…
Ах, не искам тоз живот да свършва
през еднопосочната врата

и да знаех фаустовско слово,
бих започнал още в този миг
не от младост, а съвсем отново,
от първодихателния вик!

Но си мисля: ако бях туй бебе
или там едно от тез деца,
то нали не бих те имал тебе,
мой живот, изпълнен със лица,

с гласове, с приятели, с играча,
с Витоша във синкава мъгла,
с тролейбуса, който там закача
своите пияни пипала…

Не, да се разменям не желая,
моя си живот аз искам тук.
Бил към края, нека е към края!
Тъжен, весел – тоз и никой друг!
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Пет Авг 29, 2014 2:54 pm

ЛИЧНА МОЛБА

Загледан на ТВ-то във екрана,
към теб вълна от нежност ме обхвана
и питам те сега, Родино моя:
- К'во стана, мила, та си още в тоя
ужасен кръг, от който път не води,
к'во стана, че сред другите народи
ти най закъса, и кога най-сетне
ще се оправиш и над теб ще светне,
след толкоз мъки, слънцето, Родино!
Да, туй съм ти го казвал и преди, но
сега съм остарял и в мен старика,
- Побързай, миличка! - със страх ти вика.
Когато дойде за раздяла време,
възможно е друг страх да ме обземе,
но днеска, щом в екрана те погледна,
- Оправяй се, - ти казвам, - моя бедна!
Не много да живея ми остава,
не ща да се простя със теб, такава!


__________________________________________



НА “ПОПА”

И все пак беше хубаво, че точно на тая
моя спирка се сбира сега младежта,
тъй че можех да слушам, уж чакам трамвая,
как дърдорят си весело разни празни неща,

как открито целуват се, как дрънчат на китари,
как се смеят на смешки, явно смешни за тях,
и как явно ни чувстват отчайващо стари,
допотопни животни, достойни за смях.

Но в тъмното снощи ми се стори гранитът
на Патриарха с куп венци ограден.
А то били те. Уморени да скитат,
седяха на цокъла, на пет крачки от мен.

Осветил ги бе блясъкът от трамвайната жица
и при тяхната хубост нещо в мен затрептя:
А не са ли наистина тези - всъщност - дечица
мил венец от страната ни, свеж букет от цветя?

Умни, будни, такива, със каквито едва ли
би могъл да се хвали друг някой народ,
а ний какъв избор срещу туй сме им дали?
Безработица вкъщи или чужд небосвод.

Не че няма сред тях доста с бръснато теме
и че много от тях не се боцкат с игли,
но и много ги лъже това, нашето, време
и добре е, че само ни се смеят, нали,

както биха могли... А те, виж как, красиви,
под неона в целувка сливат млади лица,
виж как дръзко се мятат момчешките гриви
и как женствено в мрака блясва в миг обеца -

очевидно нехаят или просто не знаят,
че светът им могъл би да е друг, не такъв...
Сбогом, скъпи дечица! За нас иде трамваят.
Дано сте щастливи, наша плът, наша кръв!
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Пет Авг 29, 2014 4:14 pm

ПОЕТ И ПРАСЕ

Един Поет, минавайки край кочина*,
чу таз молба, към хората насочена:
- Любезни хора, тоз ден “Коледа”
навярно празник ваш любим е,

но свинският ни род ви моли да
го назовете с друго име,
понеже коренът му "коле"
сред нас отколе

поражда мисли - кви-кви-кви! -
сами се сещате какви! -
Поетът, чул я, трогнат беше,
ала пържола му се ядеше...


* За биографите ще разкрия, че случката се разви през коледната ваканция на 1992 г. край село Пасарел, близо до радиоантената... Там именно, минавайки край една селска кочина (която скоро щеше да бъде приватизирана), чух грухтенето на затвореното в нея ядивно домашно животно и ето, като мълния...


______________________________________



СЛОН ПОД ТРОПИЧЕСКИ ДЪЖД

Самотен африкански Слон,
загубил се в дъждовно време,

нахлул с надежда за подслон
във селото на местно племе

със няколко колибки примитивни.
Хобот и бивни

във първата успял да вмъкне той,
но при гигантския си бой,

като натикал тяло,
тя рухнала изцяло,

за ужас на стопаните!...
Поети, напразно вие храните

надежда да живеете в контакт
със смъртните - разказаният факт

доказва без съмнение,
че с тях тоз, който гений е,

не може близост да намери
поради своите размери!


______________________________________



ПЕВЕЦ И КУЧЕ

Тенорът Пласидо Доминго
си купил диво куче Динго,
отвел го в своята квартира,
но щом решил да репетира,
при солото на Радамес
кротувал новият му пес,
но щом запял и Дон Хосе,
завило дивото му псе,
така че целият квартал
да оглушее замечтал.
Морал:
Дори да те е поласкала
мечта да пееш във "Ла Скала",
едно е да си диво Динго,
а друго - Пласидо Доминго.


______________________________________



ЧАРШАФ И ЩИПКА ЗА ПРАНЕ

- Ах, как боли! Недей ме стиска!
Защо тъй злобна си по нрав? -
към Щипката изписка
простреният Чаршаф.

Дочула неговата вопла,
смили се Щипката и - хоп-ла! -
по своя стар адет,
от вятъра подет,

Чаршафът литна от въже и прът...
Сега ще трябва пак да го перат!
Четецо, тъй е: съвестта ни щипе,
но всеки, който има малко пипе,

разбира, че, макар да ни боли,
тя прави го, нали,
за да не литнем - фъррр! - във ветрен час
към локвата, очакваща сал нас!
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Сря Сеп 10, 2014 7:40 pm

Нещо от добруджанката Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.:


ЛЕС

На древен храм недвижими колони
са твойте дънери, о, лес. От векове
във запустение, под оголели клони
градиш си гробница от мъртви листове.

Сърцето си в сърцето на земята впиваш
и смучиш тайните дълбоки на света
и с вечно ги мълчание покриваш,
заслушан в шепота неясен на нощта.

Вземи ме, нека твойта вечност ме обвие,
притискам гръд о теб, усещам твойта плът
и чувам пулса ти дълбоко в теб да бие.
Тук свършва моя ден и спира моя път.

А горе, в клоните ти, пролет млада
се къпе в светлина и грее, и цъфти,
разметнала снага връз твоите плещи.
Оттамо лист отронен дълго, дълго пада...


_____________________________________



ПЕСЕН

Земята е от твойто слънце уморена,
иди си, летен ден, иди си, дълъг ден!
И стария ни дъб, и той е уморен,
безпомощно отпуснат, дъх едва поема.

О, топла лятна вечер! Още е небето
прозрачно и на запад кърваво, а ето,
видение ли, сън ли, грее в светлината
със друга светлина и нова, и позната

вечерница-звезда. Отварят чашки бели
към нея цвят до цвят,
в молитва къщите стоят, глави привели,
и сякаш божи дъх прегърна тоя свят.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Чет Сеп 11, 2014 12:42 am

Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки. е другия голям български творец, свързан с Добруджа, поради което в Добрич е изграден Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки., Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.. Без да го назовава поименно, в един от най-стойностните си разкази Йовков описва Добрич така: "...тоя град, който беше в средата на безкрайна равнина, от който излизаха пътища по всички посоки, като лучите на звезда...". Ако погледнем географската карта ще видим, че и днес, почти 90 години по-късно, това описание е все така актуално...



ПЕСЕНТА НА КОЛЕЛЕТАТА

Славата на Сали Яшар, прочутия майстор на каруци от Али Анифе, стигаше вече твърде далеч. Такъв майстор като него никога по-рано не беше имало в Али Анифе, кой знае дали щеше да има и отпосле. За околните села и дума не можеше да става, там такъв майстор нямаше, но нямаше дори и в града, и то тъкмо в тоя град, който беше в средата на безкрайна равнина, от който излизаха пътища по всички посоки, като лучите на звезда, и където, открай време още, най-първите майстори са били майсторите на каруци. Но това понякога се случва. Сали Яшар беше се издигнал над всички по божа дарба, появил се беше случайно, както случайно се появяват по селата ония прочути знахари, които лекуват най-тежки болести и често пъти с някоя билка, с върха на нагорещено желязо или само с няколко думи връщат живота на много умиращи.
Сали Яшар наистина имаше нещо, което го оприличаваше на тия хора. Като всеки ковач, той беше здрав и силен човек, но инак беше благ, тих, вдълбочен в себе си. Той приказваше малко, но и малкото, което кажеше, беше ясно, умно, отмерено, а на ония, които го слушаха, винаги се струваше, че в очите на Сали Яшар остава още много нещо недоречено, премълчано и скрито. Като че вътре в душата на Сали Яшар имаше и друг ковач, който също работеше, също ковеше, а не се виждаше, и само искрите и отблясъците от това вътрешно огнище грееха в замислените очи на Сали Яшар. Така Сали Яшар беше прост човек, с изцапани ръце, ковеше желязото и правеше каруци, но имаше вид на мъдрец и неволно вдъхваше уважение дори и на ония, които не го познаваха и нищо не знаеха за изкуството на ръката му.
Той имаше и друг един навик, който също тъй беше добре познат на хората от неговото село: всяка вечер, малко преди да залезе слънце, в един час, който за всички други би бил твърде ранен, Сали Яшар прекратяваше отведнъж всяка работа и затваряше работилницата си. Чираци и калфи набързо измиваха изцапаните си от кюмюра лица и се разотиваха. Никакви увещания, никакви молби не можеха да накарат Сали Яшар да остане до по-късно и да довърши някоя работа, колкото и бърза да беше тя. "Ще я направим - говореше той, - и утре има време, и утре е божи ден." И той казваше това кротко, но твърдо - и сякаш беше вече далеч някъде, откъснат от всичко, забравил за всичко, потънал в тая странна замисленост, която пълнеше очите му, скрити под гъстите му вежди. И наметнал някоя дреха на изпотените си плещи, той тръгваше за дома си, прегърбен малко, спокоен и загледан в земята, а хората, които го срещаха, след като почтително го поздравяваха, гледаха го учудено и си мислеха, че някаква болка трябва да гложди сърцето на Сали Яшар и че ако той бърза да си отиде, не е, за да си почине, а за да остане сам със себе си и с мислите си.
А всъщност никой не усещаше сладостта на почивката тъй, както Сали Яшар. Като си отидеше вкъщи, той сядаше отвън на пейката, седеше си сам и гледаше към полето. Донасяха му кафе, пушеше цигара подир цигара, почиваше си. Умората на приятни тръпки се свличаше от снагата му и без да мисли за каквото и да е, Сали Яшар се радваше само на това, което виждаха очите му. По зелените поляни, наполовина в сянка, наполовина залени със слънце, пасяха овце, бели върволици от гъски идеха към село, между едно стадо коне и друго млади жребци се отделяха, препускаха с развени гриви един срещу друг и цвилеха. И светлините, които залезът хвърляше в небето, опияняваха сякаш ластовичките и докато хвърчаха ниско до земята, те изведнъж като стрели се въземаха нагоре. Спокойни и важни, щъркелите се прибираха по салплъците, Сали Яшар ги гледаше как нахранваха малките си, след туй се оттегляха настрана, продумваха си сякаш нещо и, като отхвърляха главите си назад, като че за да погледнат към небето и към бога, гръмко и тържествено започваха да тракат с дългите си клюнове. В същия миг, отвъд потъмнелите овошки, над които се чупеха лучите на вечерницата, проечаваше викът на ходжата и Сали Яшар ставаше да направи и той молитвата си.
Малко по-късно Сали Яшар седеше пак на пейката, изненадан от промяната, която беше се извършила: полето беше почерняло, там нищо вече не се виждаше, а зад хоризонта, сред раздиплените мъгли от прах, беше се показал месецът, голям и червен, като нагорещено желязо. Идеха часовете, когато Сали Яшар преставаше да гледа навън и обръщаше мислите си към самия себе си. И прави бяха хората от Али Анифе: имаше нещо, което мъчеше Сали Яшар, и всяка вечер по това време той си мислеше за него.
Работите му отиваха добре. Беден и прост ковач някога, сега той беше прочут майстор, при когото идеха поръчки от най-далечни краища. Работа имаше повече, отколкото му трябваше. Сали Яшар не обичаше да връща никого, пък и колкото повече работа имаше, колкото повече трябваше да бърза, толкоз по-добре работеше. Идеха му неподозирани и от него самия сили, разпалваше се, работеше със страст, с увлечение, ръката му ставаше сигурна, погледът - точен и желязото под неговия чук добиваше неочаквано такива съвършени форми, каквито той не би могъл да направи и при най-бавната и внимателна работа. А тъкмо такава работа беше по сърце на Сали Яшар и от неговите ръце излизаха каруци, които бяха същинско чудо: леки, като че сами щяха да тръгнат, напети и гиздави като невести, с шарила и бои, които грееха по тях като цъфнали цветя. Но най-чудното в тия каруци бяха звуковете, които те издаваха, когато вървяха. Като че в железните им оси беше скрита някаква музика. Как ги правеше Сали Яшар, един господ знаеше, но неговите каруци не дрънчаха, не хлопаха като другите коля, а пееха по пътищата.
Каруците пееха по пътищата и сякаш разказваха как един човек може да бъде много богат, но и много злочест. Защото за какво му беше това богатство на Сали Яшар? То дойде много късно. На баира, отдясно на царския път, където каруците, които се връщат от града, разсипват най-мелодичните си звуци, лежат в гробищата двамата му сина, два сокола. Високи грубо одялани камъни се издигат над тях, земята е обрасла с трева, като че никога не е била разравяна, и люляката, която цъфти там всяка пролет, сякаш сам бог беше я посадил отвеки. "Няма да им занеса нищо от моите жълтици - мислеше си Сали Яшар, - нито ще взема нещо за себе си, когато и аз отида при тях." Тъмнината скриваше очите на Сали Яшар и не можеше да се види какво има в тях, но той гледаше в земята като изтръпнал и мислеше, че по-хубаво би било да беше беден, но да бяха живи двамата юнака, които и сега му се усмихваха със сините си очи, румени, широкоплещести.
Достигнал дотук, Сали Яшар започваше да мисли, че е длъжен да направи някакво голямо благодеяние, истинско безкористно благодеяние, което да засегне повече хора, да надживее много поколения. Това, което мъдрите побелели старци, които той някога беше слушал да приказват, наричаха себап. И идеше му на ум тогава за Мурад бея от Сърнено, който беше направил прочутата Каралезка чешма. Каква чешма и на какво място! Деветнайсет каменни корита, отпред калдъръм, като двора на хан, три чучура, които бълболят и сипят студена и бистра като сълза вода. А наоколо е посърнало поле, суха и напукана земя, пек и горещина, като в пустиня. И идат стада, идат хора, вървят към чешмата и очите им горят от задуха и от жега. От едната и от другата страна на чешмата е бяло шосе и всеки, който мине по него, отива ли, или се връща, отбива се на чешмата да пие вода. И може би рядко някой ще го каже, но в душата на всекиго е благодарност към бога и хвала към онзи, който беше направил тая чешма и чието име сякаш вечно шепнеха струите на трите чучура.
Ето какво благодеяние искаше да направи и Сали Яшар. Но чешма не навсякъде можеше да се направи, нямаше къде. Идеше му на ум да направи някъде кладенец, мост на някое лошо място, хан, където замръкват пътници. Но всичко това му се виждаше или недостатъчно, или не твърде почтено. И той се биеше с мислите си, не знаеше какво да предприеме, безсилен като пред някоя мъчна задача, която не може да реши. Най-после той се досещаше, че трябва да се прибере вкъщи, и ставаше да си ходи. Месецът беше се издигнал и побледнял. Наблизо минава човек и наедно с него напреки по земята върви сянката му. Светло е, Сали Яшар вижда, че човекът носи пушка, и познава, че е Джапар, нощният пазач.
- Добър вечер, Сали уста - казва Джапар, като се спира и цигарата светва в устата му.
- Добър вечер, Джапар.
- Какво хубаво време!
- Хубаво. Затуй и аз се застоях.
- Каква месечина - шегува се Джапар, - таман бели коне да крадеш...
Джапар отминава нататък. Сали Яшар тръгва към къщи, гледа светлите петна, които трептят като жълтици в сянката на салкъмите, и мисли за това, което всяка вечер му иде наум, защото всяка вечер Джапар минава оттук и му се обажда. Джапар е беден, но добър момък; преди години той поиска дъщеря му, но тя не го рачи. Оттогава се мина много време, Джапар обичаше да говори със Сали Яшар, но старецът чувствуваше, че под това приятелство се крие друга болка и други мисли се таят под думите, които говореше Джапар. И тая вечер, като го виждаше как отминава в тъмнината и как свети цигарата му, той си мислеше, че у него все е останало нещо от миналото, че в душата му още гори рана, както гори цигарата му в мрака.

*

По обичая си, Сали Яшар продължаваше да седи всяка вечер вън на пейката. Но измамлив беше хладният вятър, който духаше откъм морето. Сали Яшар се простуди веднъж и легна болен. Отначало той мислеше, че е дребна работа, вярваше, че ще се поправи скоро, калфите му продължиха да работят и чуковете все се чуваха да звънят, както по-рано. Но ето че болестта на Сали Яшар се влоши, калфите не можеха да работят вече сами и чуковете изведнъж замлъкнаха. Това мълчание уплаши Сали Яшар и едвам сега той разбра, че е болен тежко и че може да умре. Той не се боеше от смъртта, защото беше мислил за всичко през живота си и беше се приготвил за нея. Но както всеки човек, той беше слаб и мислите му с неотразима сила се връщаха сега към всичко онова, което му беше най-скъпо и най-мило. И той не чакаше нищо друго, не желаеше нищо друго, освен час по-скоро да види единствената си дъщеря. Той я обичаше, както беше обичал всичките си деца, но тя беше хубава и нейният образ се сливаше с образа на първата му жена, на която тя приличаше. А това му спомняше времето, когато той беше беден, когато залъкът му беше корав, но беше млад и беше щастлив.
Нарочен човек беше отишел да стори хабер на дъщеря му и да я доведе. Сали Яшар пресмяташе точно времето, което й трябваше, за да дойде, но тя не идеше. Трябваше да дойде още вчера, а не дойде и днес, нямаше я и досега, макар че беше вече късна нощ. Сали Яшар беше благ човек и мъчно можеше да направи укор на когото и да било, но сега не можа да се удържи, сърдеше се, викаше, обвиняваше дъщеря си в неблагодарност и непризнателност. От вълнение и безпокойство на два пъти през деня му става зле и трябваше да го пръскат със студена вода, за да го свестяват. Отпаднал, изгубил сили вече да чака и да се надява, той лежеше възнак на леглото си, превързан на главата с бяла кърпа, изпод която се издуваха двете половини на разрязан лимон, турен на слепите му очи. Долу на земята, също тъй капнала от умора, беше задрямала жена му.
Повърнаха се отново топлите нощи. Прозорците бяха отворени, вън се чернееха салкъмите и между листата им течеше бялата светлина на месеца. В селото беше тихо, не лаяха дори кучетата. От време на време само преминаваше геджекуш и плачливият писък на тая птица зловещо пронизваше нощта, сякаш беше зовът на самата смърт. После пак утихваше всичко, чернееха се само клоните на салкъмите, увиснали в сребърната мрежа на месечината, и Сали Яшар, колкото и да напрягаше слуха си, не чуваше нищо друго освен някакъв смътен шум и скоро разбираше, че е от кръвта, която биеше в ушите му.
Изведнъж той трепна: вървеше някъде каруца. Подрънкваше тежко, глухо, навярно възлизаше някоя баирчинка. Но ето, тя прогърмява надолу по нанадолнището, млъква пак за малко и най-после, излязла на равното, тръгва бързо и запява! Сърцето на Сали Яшар забива, той се изправя на леглото си и се вслушва. "Това е Шакире - мисли си той, - тя е!" И той не се съмнява, защото същото нещо говорят и тия челичени звуци, които звънят в нощта, разхвърчават се изпод колелата, летят като бели птици, провират се измежду листата на салкъмите, идат наедно с лучите на месеца, спират се на прозореца, носят блясъка на познати очи, носят позната усмивка и казват: "Иде!"
Нещо топло и сладко се повдига в гърдите на Сали Яшар, той прави усилие да стане и одърът изпращява. Старата се събужда.
- Какво има? - пита тя и гледа плахо.
- Стани. Иде Шакире.
- Шакире? Тя ли иде? Де е?
- Чуй! Каруца...
- Ех, каруца... Колко каруци додоха...
Но очите на Сали Яшар горят и повелителният знак, който той направи с ръка, я накара да замлъкне.
- Чуй! - повтаря той и сочи към прозореца.
Затрептяват листата на салкъмите, разнищят се между тях като паяжина лучите на месеца и през прозорците, като роса на топъл дъжд, нахлуват звънливите звуци на колелетата. Каруцата е вече съвсем близо, ясно личи как се насочва към техния двор и спира. Пръхтят уморени коне, прогълчават мъжки гласове, между които и гласът на Джапара, и ето стъпки вън, стъпки под самите салкъми, и гласа на Шакире. Старата тича навън. Две сълзи се отронват от очите на Сали Яшар, чертаят топли вадички по лицето му и капват на земята...

*

Мина се месец и повече. Отдавна Сали Яшар беше здрав и работеше в ковачницата си. Той не умря, защото, както сам казваше, смъртта не дохожда, когато я чакаме, а когато най-малко и се надяваме. Но за всичко това той повече не мислеше. Страданията и болките се забравят лесно, щом здравето се повърне.
Преди няколко дни дъщеря му беше си отишла и сега Сали Яшар, седнал, както по-рано, на пейката, мислеше най-вече за нея. Колко радост донесе тя в къщата му! Дотогаз пространната и голяма къща, която Сали Яшар беше правил със сметка, че в нея ще живеят много хора, и за да спре овреме любопитните погледи, беше я оградил с висок затрънен плет, приличаше на гробница. Навред беше тихо, напуснато, мъртво. Една само немощна и болнава стара жена се мяркаше насам-нататък като привидение и сам той - гостенин от време на време вкъщи. Но ето млада и хубава жена ходеше сега из стаите, слизаше по стълбите тичешката, минаваше под салкъмите и огряна от слънцето и затова още по-хубава, влизаше в градината и се спираше между гюловете. Чу се песен, чу се смях, къщата оживя. Не, с много неща може да надари бог някого, но няма по-голям дар от хубостта. Каквото кажеше Шакире, беше хубаво, каквото направеше, беше добро. Той сам, можеше да се каже, оздравя, защото Шакире искаше. А поискаше ли нещо тя, то се виждаше възможно и ставаше.
Като дете беше Шакире, на нея й трябваха игри, развлечения. Когато цялата къща беше пречистена и наредена, тя започна да отваря и да бърка из старите брашовски сандъци, гдето бяха скрити дрехите на майка й, на първата му жена, тежки и скъпи едновремешни премени. И всеки ден тя започна да се облича и труфи, ту с едни, ту с други дрехи, палава, луда, и докато всичко това за нея беше само шега, Сали Яшар я гледаше със свито сърце, защото пред очите му се събуждаха спомени и видения от друго време и от други дни.
Веднъж, натруфена тъй, с пъстри прежди и сноп златен тел в ръце, тя влезе при него и седна до прозореца да шие чевре. На корави, широки гънки лъщеше аленият атлаз на шалварите й, по сърмата на синия й елек, който стягаше гърдите й, горяха и се разсипваха ситни искри. И никога сякаш тя не е бивала тъй хубава, веждите й тънко изписани като пиявици, лицето, кръгло и бяло, очите й обкръжени с тънки ресници, като осил на чернокласо жито. Тя работеше своето чевре, мълчеше, но ясно беше, че си мисли нещо, защото се усмихваше сама. И ето, тя се заглежда за минута през прозореца, откъсва една жица с уста, след това се навежда пак над работата си, усмихва се повече и без да погледне Сали Яшар, казва:
- А какво стана с Джапар, какво прави?...
Сали Яшар трепна. Стори му се да вижда цигарата на Джапара да свети вечер около къщата му.
- Какво ще прави Джапар - каза той след малко. - Добре е, тук е...
Нямаше усмивка вече на хубавото лице на Шакире, къносаните й пръсти по-чевръсто работеха, тя нисичко запя нещо и такава ли беше песента, или тъй се стори на Сали Яшар, но той сякаш виждаше зелено поле, нови каруци, които вървят и пеят, отиват далеч, далеч някъде...
Много случки още си спомняше Сали Яшар, все свързани с Шакире. Той се разчувствуваше, изпадаше в умиление и неволно си спомняше за оня тежък час, когато беше болен, когато мислеше, че ще умре, и когато чу, че дрънка каруца и че иде Шакире. Оная каруца, която пееше сред месечината и която той никога не можеше да забрави! И Сали Яшар тъй силно преживява и мъката, и радостта на тоя час, че също като тогава усеща, че очите му овлажняват и се премрежват от сълзи.
Един есенен ден, един от ония дни, когато слънцето пече меко, когато небето е много синьо и във въздуха, като сребърни жици, се носят паяжини, Сали Яшар стоеше на пейката си и забеляза, че към него се приближаваше Джапар с преметната на рамо пушка. Някаква промяна имаше в него и Сали Яшар веднага я забеляза. Джапар беше избръснат, тънките му руси мустаци бяха засукани и изтънени на края, фесът му беше делийски накривен. И снажен и широкоплещест, какъвто си беше, той крачеше гордо, с нависоко разкопчани пачи. Сали Яшар не обичаше фудулите, сви вежди и когато Джапар стигна до него и поздрави, той отвърна на поздрава му, но не го погледна. "Струва ми се - мислеше си през това време Сали Яшар, - че една вечер видях цигарата на тоя хаирсъзин да свети под салкъмите при плета; видях и Шакире да се връща през двора оттам. Дали не е приказвал той скрито с дъщеря ми?"
- Какво има, Джапар? - попита след малко Сали Яшар, престорено спокоен. - Какво ново?
- Новото е туй - каза Джапар, като подпираше пушката си до стената и се канеше да седне, - новото е туй, че снощи си доде Чауш Ибриям.
- Хайде холан! - учуди се Сали Яшар - че нали казаха, че го били бастисали по пътя, че го убили?
- Тъй казваха, ама доде си човека. Аз сам го видях.
Явно беше, че Джапар се готви да разкаже цялата случка, но най-напред той си направи цигара, запали я и след туй почна да разказва бавно и с тия подробности, с които хората от селата обичат да пъстрят речта си.
- Бях отишел снощи - започна той - към Касап Османовия харман. Лаеха кучетата там, рекох да видя какво има. Нямаше нищо, седнах на камъка под бъза да си почина. Трябва да е било късно - керванджийката беше изгряла. По едно време чувам: джан, джан... върви каруца. Давам ухо, слушам - далече е, отвъд гробищата е, ама тъй хубаво се чува, пее, пее...
Джапар позамълча и замислено се загледа пред себе си.
- Да ти кажа ли, Сали уста, такъв ми е занаятът, трябва да се седи цяла нощ, а пък нощ дълга, не се минава лесно. Гледам, залисвам се, колкото време да мине. Понякога седя и слушам каруците, като се връщат. И знаеш ли, Сали уста, твойте каруци, както ти ги правиш, ги няма нийде: всяка си има свой глас, всяка си пее на свой макам. И седя аз, слушам ги и си казвам: ей тази е на Мурада, таз на Халиолу Ешреф, таз на Карани... Та да си дода на думата, снощи, като чух каруцата, слушах, слушах, па тозчас си рекох: "Туй е каруцата на Чауша, не може да бъде да е друга!" И наистина, подир малко затупкаха боси крака, гледам, чернее се фередже, върви жена и около нея деца скимучат като прасенца, плачат. Познах я - жената на Чауша. "Татко ви си иде, мама." - дума им. И каруцата дрънчи, дрънчи, иде... Право да ти кажа, Сали уста - каза Джапар и въздъхна, - дожаля ми и си поплаках. Ах, голяма радост, голяма дунанма беше снощи в къщата на Чауша!
Цял изтръпнал, Сали Яшар гледаше в земята, мълчеше и мислеше. Той вече не се обади и Джапар, като постоя още малко, взе си пушката и тръгна да си ходи.
- Сали уста - каза той, - каруците, дето ги правиш, себап са. Все е хубаво, като се връщаш, да те познаят вкъщи и да излязат да те посрещнат!
Чу ли, или не тия думи, не се знаеше, но Сали Яшар не продума и си остана все тъй замислен, обгърнат с гъстия дим на цигарата си.
На другия ден Сали Яшар беше в ковачницата си и - което рядко се случваше с него, когато работеше - той три пъти подред слага чука си на наковалнята и, като скръстеше ръце и се подпреше на него, оставаше тъй дълго време замислен, докато духалото работеше. Първия път той си спомни онова, което Джапар беше му разказвал за връщането на Чауша. Втория път той си спомни как сам беше чул каруцата, когато идеше Шакире, и, както винаги в тия случаи, се просълзи. Третия път, когато Сали Яшар се подпря на чука и се замисли, той сякаш като насън видя хиляди и хиляди каруци, които се връщат, които пеят по пътищата, а от ниските къщурки, над които се носи вечерен дим и прах, излизат жени с деца на ръце, други по-големи деца тичат наоколо им и всички вървят срещу каруците, за да ги посрещнат...
Никога Сали Яшар не беше изпитвал такова вълнение и такава радост. "Аллах! - пошепна той и се улови за челото. - Аз съм бил сляп, аз съм бил глупав! Каква чешма и какви мостове искам да правя? Себап! Има ли по-голям себап от тоя, който правя? Каруци трябва да правя аз, каруци!"
- Момчета - извика той, - хайде, по-живо!
И чуковете зазвънтяха по вьорса, искри заизхвърчаха от червеното желязо и макар калфите и чираците на Сали Яшар да бяха навикнали да виждат такава трескава разпаленост у него, все пак го поглеждаха учудени и усмихнати.
Същия ден следобед Сали Яшар излезе от къщи и с широки крачки и с устремен в земята поглед, както му беше обичай, тръгна към къщурката на края на селото, гдето живееше Джапар. Той го свари със запретнати ръкави и изцапани с масло ръце да разглобява и чисти пушката си. Джапар немалко се зачуди, като видя Сали Яшара да иде у дома му, но още повече се обърка и слиса майка му, стара грохнала жена.
Пиха кафе, говориха за туй, за онуй. Най-после, когато останаха сами, Сали Яшар нерешително и с мъка, като избираше и търсеше думите си, каза:
- Джапар, много пъти съм мислил за тебе, чоджум. Трудиш се ти, имаш, не си останал на пътя... право е. Но от занаят до занаят има разлика, все по-хубаво е да си имаш и ти парче земя и да си я работиш, както всички хора. Ето, аз имам...искам да ти помогна...за мене не е мъчно. Вземи! - каза той решително, за да се отърве от затруднението си, и подаде на Джапара една кесия.
Но Джапар не посегна и не я взе. Още като заговори Сали Яшар, той само гледаше, мълчеше, но нещо се смееше в сините му очи.
- Вземи - повтори Сали Яшар. - Ще ми ги върнеш, когато можеш. Ще си купиш някое парче нива, ще работиш.
Джапар взе кесията, но не изглеждаше да е убеден, а направи това, колкото да не скърши хатъра на Сали Яшар. Преброиха парите, за да се знае, че са взети в заем.
- Хайде, че като се ожениш - каза с облекчение Сали Яшар, - ще ти направя една каруца. Само да се задомиш.
- Аз няма да се женя - мрачно каза Джапар. - А парите ще взема, щом искаш. Хм... чудно нещо... че нали щеше да правиш, Сали уста, чешма...
- Остави! - прекъсна го Сали Яшар, като стана да си ходи. - Никаква чешма няма да правя. Каруци ще правя аз, туй стига.
Сали Яшар се върна в работилницата си доволен. Защо направи това, той не искаше и не можеше да си даде ясна сметка. Но както беше навикнал през времето, когато лежа болен, да се подчинява на дъщеря си, тъй и сега му се струваше, че изпълнява нейно желание, виждаше одобрителния й поглед, усмивката й.
Сали Яшар продължи да работи своите каруци. Те пееха сега много по-хубаво, отколкото по-рано и Сали Яшар ги правеше тъй не само да задоволи мющериите си, но защото беше вече убеден, че наедно с това той върши онова голямо благодеяние, за което толкоз много беше мислил.
И когато месец-два по-късно го сполетя ново едно нещастие, то не го засегна много дълбоко. Помина се зет му и Шакире остана вдовица. Тя се върна при Сали Яшар и никой не се учуди, и никой не осъди прибързаността й, когато още наскоро след смъртта на мъжа си, тя се ожени за Джапара.
Сали Яшар работеше сега каруцата, която беше обещал на новия си зет. Всичко беше готово, дойде ред да се опитат звуковете, които щеше да издава тая каруца, песента, която щяха да пеят колелетата й. Тайната на пеещите каруци, които правеше Сали Яшар, беше в това, че отвътре, между колелото и основанието на оста, той туряше по един челичен диск и тъй като колелото оставаше малко хлабаво, тоя диск се удряше ту в него, ту в оста и издаваше звукове, които, преплетени със звуковете на другите колелета, даваха цяла мелодия. Всичко това беше много просто и ако имаше някаква тайна, тя беше в сплава, в размерите и формата на дисковете, а това знаеше вече само Сали Яшар.
Тия дискове се канеше да изпита сега Сали Яшар на каруцата, която правеше за Джапара. С чук в ръка той се спря пред тях и се замисли. Мъдрец наистина беше Сали Яшар, много нещо беше видял, много нещо беше преживял, но едно беше ясно за него: с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго - любовта между хората. С тая каруца щеше да се връща Джапар и Шакире щеше да го чака. Тя трябва да пее! И Сали Яшар започна да почуква по дисковете с чука, даваше ухо, внимаваше, ловеше всеки звук, проверяваше всяко съзвучие.


___ ___ ___ ___ ___ ___



Интересен и показателен факт е, че участникът в Балканската война, майсторът-белетрист е направил българските турци герои на един от най-хубавите разкази в българската литература. Ето едно изследване в тази връзка:


СИСТЕМАТА НА ТУРСКИТЕ ИМЕНА В РАЗКАЗА НА ЙОРДАН ЙОВКОВ
„ПЕСЕНТА НА КОЛЕЛЕТАТА”
Десислава Тихолова
Фолклористично общество – гр. Русе

Настоящата работа представя наблюдения върху идеята за двойната мотивираност на
имената в разказа. От една страна, те определят характеристиката и поведението на
героите, а от друга, разгледани като съвкупност от значения, предоставят на читателя
ключ за тълкуването на разказа.
Преводът на името Сали Яшар от арабското „Салих” – ‘този, който прави добро’ и
глаголната форма „яшар” в турския език – със значението ‘да живее’ – представя
главния герой и, едновременно с това, задава основния проблем на разказа: мотива за
севапа1, за добротворчеството. С труда на ръцете си майсторът прави добро, но тъй
като то няма обичайната външна форма на севап, той не може да го проумее.
Необходима му е светлина, която да проясни вътрешния му свят, да го доведе до
истината за абсолютното добро и безкрайните възможности за неговото проявление.
Проводник на Божествената мъдрост става другият герой от разказа, селският пазач
Джапар. Името е форма на арабското „Ел Джаббар” със значение ‘велик, всемогъщ’ и,
според исляма, е едно от деветдесетте и девет имена на Аллах. Семантиката на името
може да бъде разглеждана в рамките на опозицията „земно” – „Божествено”. От едната
страна стои старият майстор на каруци със „земно” име, богатство и слава, която се
носи по хоризонтала на пространството, а от другата – младият мъж с „божествено”
име, най-бедният в селото, носител на Божествената мъдрост. Бедността на Джапар е
още едно доказателство за спецификата на името. В контекста на фолклорната ни
култура Господ се явява на Земята в образа на просяк, на най-беден, откъдето идва и
названието на просяците „божеци” или „Божи люде”. Джапар произнася на глас това,
което се крие в душата на майстора, прояснява мисълта му с истината за севапа.
Доброто се ражда не от суетата на човешките помисли, а от всекидневния труд на
ръцете. Той и Божествената искра на творчеството оставят диря след смъртта на един
човек. Познал истината за доброто, подтиснал своята суета, Сали Яшар дава парите за
чешмата на Джапар, т.е. според семантиката на името, ги дарява на Аллах.
Връзката между двамата герои е дъщерята на майстора – Шакире. В основата на името
й стои арабската дума „шукр”, която означава ‘благодарност’. Шакире е „благият дар”,
който Аллах праща на добрия майстор – това, което му дава сили да оцелее сред хаоса
на земната суета. Едновременно с това, тя е и благодарността на просветления човек,
която той връща на Аллах в образа на Джапар, като свързва съдбите на двамата млади.
Този жест „затваря” системата от семантични кодове в разказа. Сали Яшар осъзнава
истината за абсолютното добро, а с нея и своята предопределеност чрез „Божествената”
мъдрост на Джапар, преживява я посредством „благия дар” Шакире, отказва се от
суетата на земните желания, дарявайки парите за чешмата на Джапар и като последна
благодарност му дава дъщеря си за жена, т.е. символично връща доброто на Аллах.

БЕЛЕЖКИ
1. Севап (араб. ез.) – категория в ислямската религия, обозначаваща правенето на добро.


Източник: Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки. ... lova95.pdf
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Чет Сеп 25, 2014 3:20 pm

Споменах за присъствието на българските турци в българската литература и се сетих за един отличен разказ на Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки. по действителен случай от сборника му Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.:


РЕШЕНИЕ №1424

Още с влизането си Желез Чернев измърмори едно „Добър ден на всички!“ и веднага изпъшка високо:
— Господ да ме порази с гръм, ако помня такава жега!… То сякаш не е нашият си Сливен, ами пещта, в която дяволите пекат хляба на Сатанаил, горгорбашията им…
Другите в стаята се позасмяха, а Панайот Върбанов най-възрастният, подметна шеговито:
— Че как го искаш бе, Желязко? Осмият ден на август е днеска, не е Богоявление… Ама ти нали си свикнал на хладовина горе по „Барите“, че тук взе фурната Сатанаилова да ти се привижда.
Желез Чернев беше по занаят тепавичар, а в общинския съвет бе попаднал като пръв майстор в занаята и дългогодишен църковен настоятел на клуцохорския храм „Свети Никола“. Тепавицата му наистина се намираше високо в Балкана, в споменатата местност „Барите“.
— Абе свикнал-несвикнал, ама стига господин председателят да не се засегне, с благодарност ще хвърля елека… — От целия състав на съвета само тепавичарят ходеше в потури и елек, всички други се носеха в сюртуци до коленете или най-малкото в алафранга сетрета. — А? Какво ще речете, господин Минков?
Добри П. Минков побутна с пръст очилата си — поради потта златните им рамки се хлъзгаха по носа му — и отговори сговорчиво:
— Не само, че няма да се засегна, ами приканвам и другите да се поразсъблекат. Чакат ни един бьолюк[1] въпроси — колкото по-рахат се чувствуваме, толкова по-мъдро ще ги решим…
Член-секретарят Михаил П. Икономов подхвърли многозначително:
— Ако господин председателят ни даде пример…
Господин председателят им даде пример, като съблече черния си сукнен сюртук и го окачи на облегалката на стола. Всички с нескрито облекчение го последваха, а Димитър Карабойчев дори поразпусна и тежкия възел на вратовръзката си и подметна едно:
— Е, сега комай е друг господ… Тъй съм каил и до довечера да чакаме.
— Всъщност не чакаме никого — каза Върбанов. — Хаджи Динко ме предупреди, че отива някъде Орловец[2] по свои търговски дела и навярно няма да сполучи да се върне до свечеряване.
— А ще признае ли решенията ни? — осведоми се председателят.
— Даде ми пълномощно аз да гласувам от негово име и дори да го подпиша, гдето това е наложително.
— Тогава да започваме, а? Е, заповядайте господа.
Не беше необходимо да ги насочва повече — в стаята на общинския съвет имаше всичко на всичко няколко стола и една поразкривена маса без покривка с желязна мастилница гарафа вода в средата й, а цялата украса се състоеше от два несръчно нарисувани портрета на стената — на царя-Освободител Александър ІІ и, кой знае защо — на княз Церетелев; зли езици разправяха, че нескопосаният зограф искал да издокара майор Л. Кардашевски, освободителя на Сливен, ама не сполучил с приликата, та образът замязал повече на пловдивския вицеконсул…
— Готови ли сте за протокола, господин Икономов? — продължи председателят. — И тъй, запишете, както си му е редът: председател Добри П. Минков, членове господата Панайот Върбанов — за себе си и като пълномощник на хаджи Господин Данчов, — Желез Чернев, Димитър Карабойчев и член-секретар Михаил Икономов. — Той отвори папката пред себе си и отново побутна очилата на мястото им. — Първа точка за днес е молбата на вдовицата Кера Стаматова за…
… И се подхвана заседанието на Сливенския общински съвет за 8 август 1878 година. За да продължи, както обикновено, часове. Не защото общинарите бяха многословни или дребнави в разискванията, а защото самото време го налагаше; в още неустановения ред през Окупацията какви ли не въпроси бяха все под разпореждането на съвета: да се издават поименни „билети“ (те бяха нещо като турските тезкерета[3]) за пътуване извън околията, разглеждане жалби за заграбен имот или добитък, разпоредби по прехраната, произнасяне по разни молби на руските власти, разпределяне на зърно за посев, даване разрешение за нова „фабрика“, грижи по имотите на побягнали турци, назначения, уволнения, просби и прочие и прочие, — не беше никак случайно, че само за няколко месеца откакто губернаторът Иван С. Иванов бе съставил общинския съвет, броят на взетите и оформени от него решения вече надхвърляше хиляда и четиристотин…
Някъде към шест следобед си разрешиха почивка петнадесетина минути (Желез Чернев: „То за едно кафе не давате човеку отдих бе!“) и после отново продължиха, чак докато подписаха и решение № 1423 — даряване изоставени черкезки къщи в Турсунлии[4] на двама заслужили опълченци заедно с малко земя за препитание[5]. Като мина и това, председателят се умълча някак особено, та господа съветниците го изтълкуваха като приключване на работата за днес: Добри П. Минков обаче не само не разпусна съвета, но запали двете газени лампи, облече сюртука си и седна пак на мястото си; по-късно щеше да се разбере, че не му е станало хладно, а със закопчания от горе до долу сюртук е искал да подчертае важността на последната точка от заседанието. Нямаше нужда човек да е Бог знае колко наблюдателен, за да усети напрежението му, когато извади и последния лист от папката си. Вероятно знаеше отлично съдържанието му, но пак го изчете от край до край, преди да вдигне глава и поред да изучи погледите на мъжете срещу себе си.
— Получена е една интересна, хм, просба, подписана лично от господин губернатора — започна. Гласът му, обикновено ясен и напорист, сега звучеше някак приглушено. — Да, интересна просба — повтори без нужда. — Негово превъзходителство очевидно има, хм, голямо доверие в нашата мъдрост и, хм, в чувството ни за справедливост.
— Защо толкова предъвкване и толкова хъмкане, господин Минков? — поощри го Димитър Карабойчев. — Хайде да си я караме „право куме в очи“, както е изобщо тук между нас…
— Негово превъзходителство господин Иванов ни обръща внимание, че в Сливен има, хм, значителен брой турци, които следва да се ползуват от нашето внимание — някои стари и бедни въобще, други загубили имот, брашно и друга храна по смутните дни на освобождението. И просбата му е ние, общинският съвет, да не си затворим очите пред злата им участ и… и, хм, с една дума да им се притечем на помощ.
— Помощ за турчулята!? — не каза, а извика Желез Чернев със смес от удивление, недоверие и съвсем неприкрита съпротива.
— Допущам, че мнозина не се нуждаят от помощ — не му отговори, а продължи Добри П. Минков. — Имат си скътано, оцеляло… Но за останалите… Да, господа, пожеланието на губернатора Иванов е за тези, останалите, които направо гладуват.
Смълчаването, което последва това съобщение, продължи само няколко секунди. После тепавичарят заяви с глас, в който всяка дума беше като добре наточен нож:
— Нека да сме наясно, господа съветници, за да не излезе сетне, че е имало усуквания и неразумявания. Гласува ли се тук едно-едничко зърно пшеница за гъжвалия-катилин[6], мен в тази стая няма да ме видите повече, пък ако ще не губернаторът, а царят-Освободител на бял кон да дойде до „Барите“ да ме калесва. Точка!
Михаил П. Икономов се изкашля без нужда, и забил поглед в пода, произнесе тихо:
— Страх ме е, господин председателю, че повечето сливналии ще разсъждават като бай Желязко. И ако им наложим едно подобно решение, може да се стигне до открити несъгласия, че и до размирици… Разбирате ли ме? Сливналията не е човек, за когото важи Христо̀вата повеля „ако те ударят по едната страна ти обърни и другата“. А почти не зная човек от нашия град, който да е останал с неударена страна — пострадал сам той или негов близък… Да, да, ще повторя — може да се стигне до размирици…
— Дори и ако внимателно разясним на населението нашия човешки дълг? — предпазливо попита Добри П. Минков.
— Дори! — припряно отговори Димитър Карабойчев, преварвайки секретаря. — Ако руснаците искат да правят политика, нека сами си хрантутят гаджалите. От нас да не го искат, зер… няма и да го получат…
— Дължа да напомня — миролюбиво възрази председателят, — че Негово превъзходителство губернаторът е руски поданик, но чистокръвен българин като всеки един от нас петимата[7].
— Чистокръвен българин! — кисело повтори Панайот Върбанов, като по този начин се присъедини към противниците на губернаторовото предложение. — Какъв българин е този, дето от петдесет години не е помирисвал Българско? На такъв ако му разправиш за изклания Бояджик или как през декември бесеха по двайсет и повече християни ката ден в Сливен[8], ще ти рече че са масали това от „Хиляда и една нощ“… А то бесеха не някои янкеседжии[9], дошли от гората, а най-доверените чалмалии на падишаха — главнокомандуващият Сюлейман паша[10] и Садък бей, председателят на военния съвет в града и санджака[11].
— Това е вярно, господин Минков — потвърди Икономов. — Когато да напусне Сливен, Сюлейман паша заповядал на всяко дърво по пътя му — от конака до Татар Мезар[12] — да виси по един българин. И когато посвършиха затворниците от зандана, захванаха да бесят напълно невинни люде или ей така, най-случайно хванати на улицата…
— Щом първенците им бяха такива — допълни Желез Чернев, — съдете каква стока са били долните чинове. Пък за башибозука — хич и да не говорим!
— А що грабежи бяха, що пожари! — добави на свой ред Димитър Карабойчев. — Знае ли например господин Иванов, че два мои дюкяна, пращящи от стока, отидоха? Единият го разграбиха анадолските низами[13], другият се превърна в пепел, когато последният аскер подпали Аба пазар…
Михаил П. Икономов рязко и с нескрит гняв се извърна към него:
— Как имате сърце да отваряте дума за стока и дюкяни, господин Карабойчев! В ужасиите се затриха до крак цели семейства, даже кърмачетата бяха изклани, пък вие сте се закахърили за… Да не беше уважението ми към вашата възраст, щях да ви…
Не се разбра какво е щял да стори член-секретарят на съвета. Докато Димитър Карабойчев — посрамен, но „за да не остане отдолу“ — промърморваше нещо от рода на „Лесно е на оногова дето винаги е чакал на една плата“, Желез Чернев превари начеващата препирня:
— Абе няма какво да умуваме! — рече. — Нека председателят да уведоми господина Иван Иванова, че българско жито на турчин няма да се даде и толкоз! Ако на братушките много е домиляло за тях, нека те да им берат гайлето — и завърши със своето обичайно: — Точка!
— Съгласен съм с бай Желязко — подкрепи го Панайот Върбанов. — Гаджалите не ще получат нито зърно жито от общинския хамбар, нито педя аба от моята фабрика. — Всъщност той имаше — поне все още — само една по-голяма работилница с двайсетина стана, но обичаше да я възвеличава във фабрика и себе си във фабрикантин. — За онуй, дето няма да го бъде, не си струва да си хабим приказките. Я кое време е — август, пък вече нощта хемен-хемен дошла.
Димитър Карабойчев издърпа провисналия си сребърен ланец, отвори капаците на часовника, измънка едно „Бре, и тази вечер се пропиля“ и се приготви да стане, но зърна нещо, та се отпусна пак на стола.
— Ама вие… Какво правите вие, господин Минков?
— Накъсвам пет еднакви листчета и ще помоля всеки един от нас да напише своето „да“ или „не“.
— Аха, тайно гласуване — позасмя се фабрикантинът. — И защо, ако смея да попитам? Такваз сложна церемония за пръв път бива в нашите заседания. Ще обясните ли, господин Минков?
Добри Минков нагласи с привичен жест очилата си и отговори наглед спокойно, без да повиши глас:
— Откак сме учредени като общински съвет на Сливен, цялата ни работа досега е била бошлаф: ще върнем ли кравата на Иван, ще издадем ли билет за пътуване на Драган, ще разрешим ли да открие кафене Петкан… И така е с всичките ни… — той погледна в протоколната книга. — Всичките ни хиляда четиристотин двадесет и три решения. За пръв път, господа, разбирате ли, за пръв път, от нас се иска да покажем узрели ли сме за свободата си, или не сме узрели. Не, не на губернатора — той, като българин, ще ни преглътне такива, каквито сме. Трябва да покажем на света. Това е отговорност, господа, изключителна отговорност: само след четвърт час ние няма да сме Минков, Карабойчев, Чернев и така нататък, а ще бъдем пробният камък на просветена Европа, за да даде тя отговор на собствения си въпрос — изобщо има ли там нейде си на Балканите българска нация, или то е само сбирщина от полудиваци, които не си ръководят даже от чувството за мъст, а от най-обикновено и най-низко човеконенавистничество…
— Е, хайде де, голям залък… — опита се да прекъсне Панайот Върбанов, но председателят продължи. Без да си дава сметка, той бе изоставил равния тон и сега говореше все по-разгорещено:
— Не се увличам в риторика, господа. Изнасям истината и приканвам да имаме доблестта да я погледнем в очите. Одеве един измежду нас рече, че не вървяло да прилагаме евангелското „ако те ударят по едната страна…“. Аз ще добавя, че нам даже не приляга по-старото правило библейското „око за око“. Защото „око за око, зъб за зъб“ все пак предполага някакъв съд и възмездие — ще се извади окото и зъба не на кого да е, а на виновника лично. Нас ни търсете дълбоко, дълбоко по̀ в низините, господа. Там, където се мрази и се предава на казън не виновникът, не извършителят на дадено злодеяние лично, не дори семейството му, а просто цяла една народност. Не ми възразявайте, че нашето решение не е предаване на казън, господа. Да лишиш някого от залък хляб, то е всъщност да го обречеш на бавна гибел… само гдето по Пилатовски ще се покажеш пред света, като че си настрана от умъртвяването му.
— Ама това стана наистина много… — за втори път се опита да го пресече Върбанов и за втори път не успя.
— И то обричане на гибел невинни — продължи Добри П. Минков. — Не ме питайте за имената им, не мога да ви спомена нито едно. Но че са невинни, в това съм непоклатимо уверен. Защо ли? Ами по простата причина, че тези хора не са побягнали заедно с виновните за изстъпленията, а са се доверили на своята чиста съвест и на нашата справедливост и са останали по домовете си. А други дори, като са се увлекли по гузните и нацапаните с кръв, сега са се върнали по родните си места, изразявайки готовност да се подчинят на нас и нашия закон. Разбирате ли? Да се подчинят на закона на довчерашната рая…
Председателят пое дъх.
— Обясних ли защо предлагам тайно гласуване, господа? Когато от нас се иска да се признаем или да се самоотречем като нация, всеки трябва да допита разума и сърцето си и без страх от чуждо порицание да изрази мнението си. На губернатора ще отговорим само тогава, когато сме в пълно единодушие. Има ли на листчетата ни пет „не“-та, туй ще значи, че няма да раздаваме храна на, хм, „гаджалите“, но и че сме такива първобитни и варвари, каквито някъде в Европа ни представят. Кажем ли обаче „да“…
— Хитростта ти е твърде плитка, момчето ми — присмя се в лицето му Желез Чернев. Този беше първият случай, когато някой от съвета се обръщаше на „ти“ и на „момчето ми“ към председателя. — От думите ти стана белли[14], че на твоето листче ще пише „да“. И тъй като трябвало да сме в пълно единодушие, ето как само едно „да“ ще се превърне в решение номер хиляда четиристотин двадесет и четири. Не така, не така, момчето ми, нямаш сополанковци насреща си…
Неприятно поразен Добри П. Минков попита хрипливо:
— Има ли и друг да мисли по същия начин?
— Не точно по същия начин, но… — Панайот Върбанов сякаш претегляше думите си. — Вие сте много млад господин Минков, повече от два пъти по-млад от мене. Нямате двайсет и пет, нали? Нищо, това не пречи най-искрено да ви уважавам. И навярно ще си помислите, че то е защото сте толкова млад, пък вече сте пръв измежду сливналии по ученост?
Не беше нито преувеличение, нито опит за ласкателство. Добри П. Минков най-напред бе завършил с отличие Цариградския Роберт колеж, където му бе присвоено званието бакалавър на изкуствата. После замина за Брюксел и — нещо може би незапомнено във вековните традиции на белгийските университети — само за две години завърши юридическия факултет и защити докторска теза; защитата му бе така бляскава, че — също рядко явление — към оценката на дипломата му бе вписано още „avec la plus grande distinction, par acclamation[15]“. Ако към това се добави, че младият човек владееше английски, френски, немски, италиански, руски и латински, щеше да се види, че похвалното мнение на фабрикантина не е било „по хатър[16]“.
— Да, аз ви уважавам и за учеността ви, господине — продължи по същия начин най-старият от Общинските съветници. — Но първом ви забелязах и ви оцених много по-отдавна. Още на митинга през 72-ра в защита на нашите първосвещеници и светци[17]. Видях ви тогава, че именно вие и един момък, също така голобрад като вас, пишехте възванията, които вдигнаха на крак целия Сливен[18]. Още в този ден уважението ми към вас, господин Минков, и с годините то разрасна, но в случая се присъединявам към бай Желязко. Ще рече — отивам срещу вашето предложение. Другояче казано, на моето листче ще пише „не“. И държа да обясня това мое „не“, господине, защото иначе се получава някаква бъркотия: хем уважение, хем противостоене. Причината е проста и няма да отнеме много време, за да я изясня. Вие напуснахте Сливен и Българско в същата онази 72-ра година и се върнахте преди няколко месеца, когато вече над конака се вееше бяло-синьо-червеното знаме на освободителката Русия. Какво излиза? Че вие също сте видели робията, но по времето на нейните, най-страшни, най-диви и кървави прояви — през въстанието в 76-та и през цялата изминала есен — сте били в цивилизована Белгия…
Върбанов взе гарафата, наля си чаша вода, изпи я на големи глътки и продължи:
— В момента чета една крайно интересна повест, по заглавие „Турски паша“. Авторът й господин Любен Каравелов казва в нея така: „Който живее в Турция, той не може да мисли по французки“. Тази Каравелова мисъл аз ще обърна наопаки: не може човек да е бил в Брюксел и да съди зверствата, които Сливен позна в последните две години. Помислете за всичко това, господин Минков, когато с вашето „да“ искате да нарушите единството нашето „не“.
— Разбирам и ви благодаря за всяка изречена дума, господин Върбанов — поклони му се през масата председателят. — И за ласкавите оценки на скромните ми дарби, и за доверието в моята доблест при вземането на това важно решение. Ще се опитам да се покажа достоен и за двете. — Той обходи с поглед мъжете в стаята. — Приемам възраженията и лично аз няма да гласувам. Но ако между вашите четири бюлетини има само една „да“, в такъв случай решение 1424 ще бъде да се даде храна и друга помощ на съгражданите ни турци, които се нуждаят от тях. Съгласни?
— Съгласни сме, разбира се — избърза тепавичарят. — Ама има ли изобщо смисъл това тайно гласоподаване, господа съветници? Мигар не се знае какъв е нашият отговор? И като думам „нашият“, говоря не за нас четиримата, а за всички сливналии и всички българи… А?
Не приеха възражението му и Добри П. Минков им раздаде по едно листче. Натопиха перата, позакриха с една ръка хартийките и надраскаха двете букви на отговора си. После сгънаха листчетата и ги пуснаха във филцовата шапка на Димитър Карабойчев. Председателят ги разбърка, сетне бавно и тържествено ги заразгъва едно по едно, прочиташе ги и ги поставяше посред масата пред очите на всички.
При третото листче ахнаха: на него бе записано „да“!
— Господ да ме порази с гръм, ако не ме лъжат зъркелите! — възкликна, слисан, Желез Чернев, като грабна хартийките и заби поглед в тях. Нямаше грешка — една от четирите гласеше „да“. — Коя ли беше тази скверна душа — изсъска тепавичарят, — която ни предаде?
Беше гласувано тайно и никой не бе длъжен да дава обяснения за становището си. Въпреки това обаче един отчетлив глас се обади в отговор. Той принадлежеше на член-секретаря Михаил П. Икономов.
— Скверната душа съм аз, бай Желязко. Аз написах това „да“.
— И защо, по дяволите, се отметна? А?
Преди да отговори, Михаил Икономов извади кърпа и избърса лицето си. Августовският пек бе преминал отдавна, пък по челото му лъщяха ситни капчици пот.
— Ще изясня моето „да“, господа — рече. — Вие знаете, аз съм учител. Когато одеве слушах господина Минкова, а сетне застанах с перо в ръка над листчето, аз мислено се изправих пред моите ученици. И си представих какво бих им отговорил, ако се случеше не губернаторът, а те да поискат съвет от мене: да отделят ли по залък от трапезата си, за да нахранят турчетата от своята махала, или да ги оставят да измрат от глад. И като учител, господа, като български народен учител не се колебах дълго. Защото няма български учител, който да възпитава децата в човекомразие или ненавист към другоплеменниците.
— А минавахте за учител-патриот, господин Икономов — с нещо като присмех подхвърли Върбанов, — който не се задоволява да отвори очите на децата за знанието и мъдростта, а и изгражда от тях истински родолюбци…
— Бих добавил и свободолюбци — прие нападката учителят. — Винаги съм учил децата на Сливен да обичат отечеството и свободата и да са готови да положат костите си в бран против тираните и насилниците. Но аз ви питам, господа: що за тирани и насилници са тези наши съграждани-мюсюлмани, които не са пожелали да офейкат към своята дива Азия, а са решили да останат и да се подчинят нам, на довчерашните си роби? Учил съм ги и друго, господа. Че стига да добием свободата си, ние ще скъсаме навеки със средновековните нрави на турчулята и с първобитното им ислямско делене на роби и господари, и на тяхно място ще изградим една държава на равенство пред закона и Бога, на просветеност, на търпимост, на християнско човеколюбие. Е, кажете, господа: след онова, което години съм проповядвал, мога ли сега, когато победените разчитат на милостта на победителите, да подуча децата да обърнат гръб на равенството, на просветеността, на търпимостта, на човеколюбието? И така, щом аз българският народен учител, бих посъветвал азбукарчетата да кажат „да“ за нещо като това решение 1424, почувствувах моралния дълг пръв да надмогна спомена за ужасите от декември и да впиша моето „да“.
За малко се възцари мълчание, после Димитър Карабойчев подметна:
— Пък ми се стори, че пак вие пръв предупреждавахте за смутовете, които това решение 1424 може да предизвика?
— Следователно именно нам, общинските съветници, се пада дългът чрез разяснение и убеждение да покажем на нашите съграждани, че ние всявга сме се стремили към свободата си, а не към физическото унищожение на турската нация.
Михаил П. Икономов повторно избърса потта от лицето и врата си.
— Не го казвам за хвалба, но вие сигурно знаете, господа, че член-секретарството е нещо като моя съдба. Когато по Коледа на 1870-та година Апостола основа революционния комитет в нашия град, аз пак бях избран за член-секретар.
Беше вярно. По времето на описваното бурно събрание на общинския съвет Михаил Икономов, кореняк-сливналия, беше тридесет и две годишен. Точно десет години преди това той не само бе учител в родния си град, но и главен учител — това по право се полагаше на един възпитаник на Сава Доброплодни и Добри Чинтулов, а после и на цариградския Collège Franҫais[19]. Когато още при първата си апостолска обиколка на поробеното отечество (1869 г.) Левски дойде в Сливен, той неслучайно потърси най-напред именно него — Икономов беше известен с безрезервното си родолюбие. По-късно, когато се създаде частният революционен комитет, негов председател стана Сава Райнов, но за член-деловодител, който отговаряше за цялата тайна архива и за пощата, единодушно бе избран главният учител[20].
— Защо споменавате това, господин Икономов? — тихо запита Добри Минков.
— За да напомня думите на българския светец Левски. Той, Апостола на нашата свобода, многократно е повтарял на събранията на революционния комитет, че ние не се борим срещу турския народ, а само срещу насилниците измежду турците. Тъй беше казано по-късно и в Програмата на БРЦК: „Ние не въставаме против турския народ, но против турското правителство и ония турци, които го подкрепят бранят.“[21] И тогава, в онези страшни години, ние не се подчинявахме на Левски и Централния комитет, господа, не проявявахме послушание, а споделяхме и приемахме като свое тяхното програмно решение. Защо ли? Ами че ясно защо — защото Левски и БРЦК бяха съумели да ни убедят в правотата си.
— Започвам да разбирам — кимна председателят и побутна с пръст очилата си. — Когато ще убеждаваме гражданството на Сливен, всеки от нас трябва да стане като един Левски, а решението на нашия общински съвет да има стойността на Програмата на Българския революционен централен комитет. Напълно се солидаризирам с вас, господин Икономов.
Като рече това, председателят стана и се залови да оправи пламъчетата на лампите. В същото време Икономов грабна перодръжката и бързо-бързо задращи в протоколната книга. Старият Панайот Върбанов проточи врат да види написаното, но като не успя, попита:
— Какво толкова записвате, господин Икономов?
— Как какво? — непресторено се почуди член-секретарят. — Вписвам решението за раздаване храна и помощ на турците, разбира се. Нали така казахме: председателят не гласува, а има ли дори само едно „да“…
— Що? — подскочи на стола си тепавичарят. — Един писал „да“ и… Охо, тия да ги нямаме, драги. — Той се приведе и силом изтръгна перото от пръстите на секретаря. — Тия да ги нямаме! — повтори. — Трима срещу един и — хайде! — решение 1424… Дума да не става! Точка!
Настъпи кратко объркване. Михаил Икономов премигваше и не знаеше какво да предприеме срещу тази проява на насилие. Останалите трима, смутени и стреснати като него от незапомнената случка, също стояха безпомощни и се гледаха един-друг с почуда — мигар те, избраниците в съвета, бяха стигнали до там, да се изпокарат и хванат за гушите?
Пръв се окопити най-младият — председателят Добри П. Минков.
— Наистина имахме спогодба, както го каза одеве господин Икономов — рече, — ама хайде да не бъдем придирчиви. И да видим кой измежду нас е действително „за“ и кой „против“. — Той притегли към себе си протоколната книга и прочете наум написаното. — Добре сте го изразили, господин Икономов. Точно така трябваше — да се подчертае, че само половин година след петвековното робство и декемврийските вандалщини ние, българите от Сливен, в името на човещината протягаме ръка за помощ на съгражданите си турци. Моля, господин Чернев, подайте ми писалката.
Тепавичарят изпълни молбата му с механични движения, все едно че действуваше като на сън. Добри П. Минков потопи перото в мастилницата и с подчертано с по̀казно спокойствие се подписа в книгата.
— Така! — произнесе доволно. — Гордея се с подписа, който поставих, господа. С него аз дадох моя дан за приобщаването на възродената от пепелищата България към кръжеца на онези цивилизовани държави, които имат за свое ръководно начало не жалката злоба и мъст, а справедливостта, човещината и състраданието…
— Няма да сте сам! — избърза след него Михаил Икономов. — В протокола пред съда на непримиримите аз ще бъда до вас.
И припряно, сякаш се боеше от ново насилие, драсна името си под подписа на председателя.
Последва минута на бездействие, не, на общо вцепенение. Беше от онези минути, които се изживяват като цяла вечност.
— И все пак болшинството издиша — пресилено се изкиска Желез Чернев. — Два гласа срещу три. Пък ако броим и хаджи господин Данчов, който се представлява от тук присъствуващия бай Панайот… Е-хе-хе!…
— Аз също ще подпиша — прекъсна смеха му Димитър Карабойчев, като придърпа перодръжката и протоколната книга. — И със срам ще се изповядам, братя, че се червя за предишното ми отрицание. Зажалил съм за що? За дюкяни и стока. Загуба е, вярно. Загуба на има̀не, трупано не с кражба ба и далавери, а с труд и акъл. — Говорейки, той подписа и остави перодръжката в сгъвката между листовете на разтворената книга. — Но туй все пак е нищо, някакви си там имот и стока. Ще даде Бог отново да ги придобия. Ала заради имот и стока да се лепне петно върху челото на България — това аз няма да кръстя с името си. Синът ми ще се отрече от мене и баща ми ще ме прокълне от гроба.
Възцари се такава оглушителна тишина, че в нея съскането на фитила в лампите прозвуча като пукот от трошене на сухи клони. Панайот Върбанов се изправи бавно и с ръце в джобовете застана до отворения прозорец. Проследиха го с очи и едва сега забелязаха покрай раменете му, че лятната нощ отдавна бе прихлупила града под Сините камъни.
— Ще ви разкажа нещо — поде фабрикантът, без да се обръща, — което никой от вас не знае. Случи се то отдавна, в началото на Кримската[22]. Тогава господин Минков не ще да е бил роден, господин Икономов не е ходел на училище, а господин Карабойчев и бай Желязко и да са чували случката, отдавна да се е изтрила от паметта им — то една и две ли подобни биваха тогава, че и в последните години.
Бяхме близнаци — продължи Върбанов. — Аз по-големият, брат ми Харалампи с четвърт час по-малък. Приличахме си; дори и майка ни сегиз-тогиз ни бъркаше. Пък по еднакъв нрав, по взаимна обич и привързаност — все едно един човек в две тела. Бяхме двайсет и пет-трийсетгодишни, таман бяхме захванали да стъпваме на краката си. Имахме посъбрано нещо, роднини ни помогнаха, та се хванахме с караабаджилък[23]; купувахме вълна, много вълна и я раздавахме за предене и тъкане срещу пла̀та, сетне събирахме готовата аба и по панаир я продавахме топтан на големите търговци от Стамбул и Измир, че и на купците от войската. Не си пестяхме труда и късметът захвана да ни спохожда. Позамогнахме се. И точно тогава…
Възрастният човек се отлепи от прозореца, седна на мястото си и сплете пръсти върху масата. От време на време така яростно, с толкова горест стисваше ръцете, че ставите му пропукваха.
— Една пролет — поде отново той — бяхме отишли нагоре в Балкана за вълна. Знаете къде: Медвен, Градец, Ичера, Жеравна, Катунище… Добра година за добитъка беше, добра и за нас — хубава вълна и евтина. Накупихме, накупихме — чудехме се как ще я сместим, когато ни я докарат в града. А като се връщахме… Да, като се връщахме някъде над „Джендемите“ налетяхме на шайка качаци[24]. Направили пусия[25] и ние — право в ръцете им. Съблякоха ни до голо, ала парите малко — бяха отишли по суватчиите[26] в Балкана Ядосаха се обирниците, та бой, бой, не е за описване. И накрая дойде най-страшното. Катилите решиха, че на света не били нужни двама такива еднакви като нас и замислиха да вземат душата на единия. Молби, клетви, сълзи — нищо не помогна. И както бяхме вързани на две съседни дървета, захванаха да ни броят с техни някакви си щури думи, все едно нашите деца, когато се делят за игра: „Адикала — гвадикала…“. Страшният жребий се падна на Харалампи.
— И после? — попита Икономов. — Мигар те…?
Шумно пропукване на ставите.
— Ами да. Направиха го. Даже не ми разрешиха да отместя очи и ме принудиха да гледам, когато бавно и тертиплийски му отрязаха главата. Отрязаха я и я ритнаха надолу в пропастта. Като парцалена топка… И в този час, господа, в тази минута аз се врекох да отмъстя. Защото те не убиха човек пред очите ми, даже мой брат не убиха, а половината от мене самия. И аз се заклех, в името на Бога да върна същото на гаджалите…
Панайот Върбанов спря за малко, сякаш набираше сили:
— Няма да ви разправям как сполучих да се развържа, как гол-голеничък се върнах до Ичера и как добри хора ми помогнаха да намеря главата на брат си, за да я погреба по християнски заедно с тялото. После… Да, едва не полудях, сетне месец-два лежах болен. И реших да зарежа всичко, да хвана гората и като хайдутин да мъстя. Не успях, времената се бяха обърнали срещу народните закрилници. Точно тогаз беше краят на последните от големите вехти войводи — на Димитър Калъчлията, на Бойчо Цеперански, Пею Буюклията. Тъй попреминаха годините, лека-полека душата ми се съвзе от болестта. И се отказах от хайдутуването, ала… ала от клетвата за мъст нивга не съм се отказвал.
— Разбирам ви — кимна съчувствено Добри Минков. — Кръвнина. Тъй е било и в най-старо, още в библейско време.
— Не ми се удаде сгода да изпълня клетвата си. И толкоз по-зле за мене. А вие… какво? Вие искате на туй отгоре да храня същите тези кеседжии[27], които взеха живота на Харалампи…
Тишина, по-тягостна от предишната, отново се настани ни между петимата мъже. И пръв я наруши Димитър Карабойчев:
— Страхотия, истинска страхотия! Да имаше колай да намерим онези зверове, качаците де, аз също бих дошъл да спомогна за отмъщението ви.
Той помълча секунда-две. После, наглед ни в клин, ни в ръкав, отмести разговора:
— Вие имате хубав син, господин Върбанов. Гледам го из града и му се радвам — комай няма още двайсет, пък какъв левент. И не едно моминско сърце се разтуптява при вида му…
— А, млад е за моми! — рече в отговор фабрикантинът. Пролича си, че похвалата бе сгряла сърцето му. — Само на шестнайсет е. Затуй и го върнаха от войскосъбирането. Искаше да се пише двайсетгодишен, ама не мина[28]…
— Вярно ли ми се върти из паметта, че той, бабаджанка още в майчината си утроба, твърде трудно дошъл на белия свят?
— Какво ти трудно! Бяхме го вече отписали… че и майка му барабар с него. Чудо на чудесата е, че оцеляха и двамата.
— Някой опитен лекар ли подпомогна това чудо, господин Върбанов?
— Откъде опитен лекар? Тогаз доктор Миркович беше вече напуснал Сливен, пък доктор Планински не беше още дошъл… Една веща баба помогна, Садифе ханъм. Господ да я поживи! Когато всички други жени се отказаха, тя, вряла и кипяла в бабуването, не се предаде и… До ден-днешен два пъти в годината я даряваме — на Бабинден и в деня на рождението на моя Харалампи, когато правим курбан.
— Зная я Садифе ханъм — кимна търговецът. — Мъжът й, Едхем ага, беше почтен сарач, държеше дюкян в Хаджи Махмуд махала. И него го помня.
— Защо „беше“, „помня го“, господин Карабойчев?
— Защото техният аллах го прибра още преди две години. Не, може три да има. Пък комай и Садифе ханъм е поела нататък. Виждали ли сте я наскоро? Влачи крак, устата й малко изкривена — трябва да е изкарала някоя дамла̀.
— О, Боже! Още утре ще проводя Жейна и Харалампи… Трябва да я нагледат, у дома даже да я приберем…
— А, защо, господин Върбанов? Като ви слушах одеве си рекох, че невям и Садифе ханъм е от кеседжиите, дето не заслужават хляб и друга подкрепа. А, виждам, стреснахте се, господин Върбанов. Що, да не би и вие внезапно да се просветлихте, че такива като онези качаци от „Джендемите“ отдавна са вдигнали праха накъде Анадола, а тук са останали хора като Садифе ханъм и покойният Ерхам ага? Разбирате ли ме, господин Върбанов, хора! Човеци!
Фабрикантинът видимо се разколеба — майсторската клопка на Карабойчев го бе разпънала на кръст. Някои зачакаха да видят ще последва ли той примера на онези, които сложиха подписа си под решение № 1424, или ще държи докрай на ината си. Не се случи нито едното, нито другото — намесата на бай Желязко го извади от това трудно „или-или“.
— Господ да ме порази с гръм, ако не сме с обща орисия, господин Панайоте! — не каза, а изпъшка тепавичарят. — Само че моята е комай по-страшна. И по-страшна, и по-прясна, та затуй и повече кърви… — Грабна гарафата и трескаво отпи направо от гърлото й. — Което си говорим тук, тук си остава, нали, господа?
Господата потвърдиха едногласно.
— То, ако помислите, нечестивостта на хорската приказка невям може да вкара човека в гроба, ала не и да го изкара оттам, пък… Абе с едно слово, не ми се ще една голяма злочестина, моя и на фамилията ми, да стане сладка лакърдия[29] по кръчми и кафенета. — Погледът му, тежък и мрачен, един по един обходи събраните мъже. — Да сте чували що сполетя дъщеря ми Райна?
— Есенес май говореха за някаква злополука — отговори Михаил П. Икономов. — Не се ли бе удавила в придошлата Новоселска река?
— Аз посях този слух — навъсено призна Желез Чернев. — Нарочно. За същото — да не се отваря мръсна приказка. Пък иначе… Да, иначе… — Той очевидно не знаеше как да започне. — Миналото лято, когато руските юнаци стигнаха до Железник[30] и поеха назад, аз, нали помнех 76-та, прозрях накъде ще избие работата. И още тогаз горе между „Куминя“ и „Мочурите“, на едно място, което само аз зная, направих скривалище за челядта. Ей така да минеш досами него и да не го забележиш. А там — всичко: и сушина, и кюмюр за огрев, и брашънце, и каче сирене, и сушено месо… И като захванаха зулумите през ноември, аз — от спокоен по-спокоен; тъй или иначе, казвах си, дори аз да пострадам от онези бесни кучета с фесовете и чалмите, моите поне ще са на сигурно. Пък то какво излезе? Прави са агаларите, като думат: писано ли, е… Зер то наистина се оказа, че било писано…
Още от средата на септември — продължи тепавичарят — когато Сюлейман дойде и в Сливен се отвори работа на бесилките, аз изведох моите горе. Там преживяха първата вълна на беснеенето и съсипиите, сетне и втората през октомври, вече Садъкбейовата. Просто чуха за тях като за нещо далечно, все едно че в Индия станал земетръс. После, ако помните, в началото на ноември Господ ни дарува кратък отдих — турците си имаха други кахъри, не се чуваше за бастисвания, бесилки и кланета. И точно тогаз моята Райничка… Колко му е акълът на едно единайсетгодишно момиченце? Домъчняло му за мене, загрижило се било има ли на трапезата ми крайщник хляб и бучка сирене, жив и здрав ли съм подир онези ми ти тежки дъждове. И слезе на тепавицата точно навреме, за да попадне в гнусните лапи на тайфа башибозук. Тъдявашни ли бяха или довеяни Бог знае от кои краища — тъй и не се разбра. Ама нравът им — какъвто си го знаете. Сетне… сетне като с тебе бай Панайоте. Вързаха ме като пашкул, а те… те пред очите ми се заизреждаха на Райна. На първите двама детето се бореше. На вторите двама пищеше и ме молеше за помощ. На третите двама само плачеше. Седмият катил май си свърши работата на бездиханен труп… Ще попитате защо, аджеба, пощадиха мене. Знам ли? Навярно се досетиха, че жив ще страдам повече, отколкото, ако за минута ме надупчат с ханджарите си. Със собствените си ръце свърших останалото — измих детето, сковах му ковчег, изкопах му гробчето. А после слязох в града, за да изведа до „Барите“ поп Георги Шишята да я опее и да пусне слуха за удавянето. Това е, точка! — завърши той някак си изведнъж. — Не съм се клел да мъстя като бай Панайота, не съм се вричал да коля наред. Нито искам да живея вечно с омраза в сърцето. Но и не мога да забравя как онези животни в човешки образ един подир друг върху Райна… Хайде де, господа! Вие всички сте по-учени от мене. Узнахте болката ми, както досега я знаеше само поп Георги. Говорете сега вие, акъл ми дайте.
— Чудя се на двоумението ти, Желязко! — Панайот Върбанов толкова бързо се нае да отговори на тежките въпроси на тепавичаря, сякаш ги е знаел и премислял отнапред. — Ти лъжеш сам себе си, приятелю, когато се обявяваш против отмъщението и против омразата. За онова, което си преживял (признавам, то е по-страшно от моето), има само един лек — „око за око…“, както го спомни от Библията господин Минков.
— Аз пък се чудя как възрастта и белите коси ви позволиха да дадете такъв… такъв срамен съвет! — наежи се насреща му Икономов. — „Око за око“! Представяте ли си какво ще представлява скъпата ни майка България, ако се управлява „око за око“ след всичко преживяно през петстотингодишното робство!? Какъв хаос, какви диващини ще царят тук?
— Ами ако бай Панайот е прав? — замислено рече тепавичарят. — Ако душата ми е жадувала анджък за отплата, без дори аз да го съзнавам?
— Отплата и „око за око“ ли? — намеси се председателят. — Ако наистина го вярвате, господин Чернев, мога да ви предложа нещичко тъкмо за случая. Знаете, живея точно до Ески Намазгях[31]. Срещу прозорците ми всеки ден се вижда едно кадънче; дори когато не ме забелязва, зървал съм го и без яшмак[32]. Чудно хубаво момиче — коса като свила, вежди пиявици, уста нар… И на години ще да е като вашата злочеста Райна — десет, най-много единайсетгодишна. Хайде да скроим някакъв кюлаф, да го подмамим някъде и вие да го… Какво настръхнахте, господин Чернев? Ще рече човек, че аха-аха да се нахвърлите върху мене…
— Как можа да изречеш такава гнусотия, момче!? На мен, дето като погледна назад в живота си, не виждам нито едно петънце, заради което да се червя пред хората и пред света? Аз, простият тепавичар от Балкана, цял живот съм се борил и се боря само за едно — за правото да живея с вдигната глава!…
— Тогаз защо изобщо давате ухо на нелепи съвети? — не му остана длъжен Добри П. Минков. — „Око за око“, нали? Ами че във вашия случай то означава насилено момиче срещу насилено момиче. Гнусотия, казахте, и аз съм напълно съгласен с вас. Гнусотия ще бъде също, ако пролеете кръвта на някой невинен — или, все едно го оставите да умре от глад, — уж като кръвнина за сполетялата ви зла беда. — Младият човек побутна очилата си; този път го направи без нужда, просто за да си даде време за размисъл. — Пък това за кадънчето (както, вярвам, се досетихте) го измислих. Сложих си за цел да ви набия в очи немислеността на съвета, който ви даваха преди малко… Друг, съвсем друг е пътят, ако наистина се борите за правото да живеете с вдигната глава.
— И кой е той?
— Опрощението — ясно произнесе председателят. — Прошката облекчава опростения и възвисява опростителя.
— Опрощението… — помръдна масивните си рамене тепавичарят. — Как си го представяте, господин Минков?
— Като действие точно обратно на онова, което сте вършили до днес. Подпишете решението и ни разрешете от ваше име да дадем глас на жестоката орис на нещастната Райна. Кълна се в името на майка си: няма да се намери низка и презряна душа в Сливен, която да превърне тази орис в кръчмарска подметка. Кълна се и за обратното: Сливен, България и Европа ще оценят какво достойнство трябва да притежава българинът, за да е преживял кошмара на онзи час на „Барите“ и само шест месеца след това да подаде ръка за помощ на довчерашните си поробители.
Настани се отново минута колебание. И после:
— Господ да ме порази с гръм, ако не сте прав. — Човекът грабна перодръжката, подписа с решителен замах, после не я подаде, а силом я натика в десницата на Панайот Върбанов: — Твой ред е, бай Панайоте — рече му. — И помни ми думата, няма да съжаляваш. Нито аз, нито ти. Има една сладост, която е по-велика от сладостта на отмъщението — през изпитните и нещастията да пренесеш с чест достойнството си на човек и българин.
Фабрикантинът повъртя писалката между пръстите си, после се приведе над масата и постави и своя подпис в протоколната книга.
— Нека бъде вашето — каза. — В този миг ставам клетвопрестъпник, зная. Но дори ако поради този грях остана до края на вековете в катрана на пъкъла, поне ще имам утехата, че България е спечелила. За нея сега е повторно раждане. Нека доброто име и честта да я съпровождат в новия й живот…
Подир малко някак тромаво и уморено петимата мъже се надигнаха да си ходят. Михаил П. Икономов духна едната лампа и докато се отправяше към другата, подхвърли шеговито и с повече облекчение, отколкото задоволство:
— Светлината на решение 1424 май е достатъчна, а?


Бележки:

[1] Бьолюк — рота (прен. — множество) ↑
[2] Възрожденското име на Айтос. ↑
[3] Тезкере, тескере — документ за самоличност ↑
[4] Днес с. Самуилово, Сливенско. ↑
[5] Малко отклонение от истината: точно такова решение фигурира в протоколите на Сливенския общински съвет, но то е от друго заседание — от м. юни с.г. ↑
[6] Гъжва — чалма; гъжвалия — чалмалия (ирон.) ↑
[7] Автентично. Първият губернатор на Сливен по време на окупацията Иван С. Иванов, назначен през март 1878 г., е бил българин по произход. ↑
[8] Всички сведения в новелата относно турските изстъпления по време на отстъплението им от Сливен през Освободителната война — автентични. ↑
[9] Янкеседжия — пладнешки разбойник ↑
[10] Паша — висш турски военен (генерал) или административен началник ↑
[11] Санджак — окръг, поделение на вилает ↑
[12] Махала в стария Сливен. ↑
[13] Низам — редовно войска; войник от редовната войска ↑
[14] Белли — явно, ясно; открито ↑
[15] С най-високо отличие и с приветствие (фр.). ↑
[16] Хатър — угода, приятност; пристрастие, снизхождение ↑
[17] Думата е за митинга — по повод на него тази дума за пръв път влиза в българския речник, — организиран в Сливен на 23 януари 1872 г. в защита на низвергнатите от Фенерската патриаршия и заточени български владици Иларион Макариополски, Панарет Пловдивски и Иларион Ловчански. ↑
[18] Биографичните данни за Добри П. Минков — автентични. По-късно той е станал един от видните български магистрати. ↑
[19] Френски колеж — заедно с американския Роберт колеж едно от най-реномираните учебни заведения в Османска Турция. ↑
[20] Биографичните данни за Михаил П. Икономов — автентични. ↑
[21] Автентично. ↑
[22] Думата е за тъй наречената Кримска война 1853–1856 г. ↑
[23] Караабаджия — производител на аба, който същевременно използува чужд труд, като дава вълна за тъкане на аба срещу заплащане ↑
[24] Качак — дезертьор от войската ↑
[25] Пусия — засада ↑
[26] Суватчия — който отглежда добитък за клане ↑
[27] Кеседжия — кръвник, разбойник; човек, който убива хората и ги ограбва ↑
[28] Първият набор — или „войскосъбиране“, както са го нарекли тогаз — за младата българска войска е извършен през април 1878 година и на преглед за него са били допущани „20-летните“. Това събитие също е отразено в протоколната книга на Сливенския общински съвет. ↑
[29] Лакърдия — дума, приказка ↑
[30] Възрожденското име на Стара Загора. ↑
[31] Турска махала в стария Сливен. ↑
[32] Яшмак — кърпа, с която мохамеданките си покриват лицата; було ↑



А ето и обясненията на автора за този разказ:

... По действителен случай е написан и разказът РЕШЕНИЕ № 1424 — исторически факт е, че само няколко месеца след Освобождението, когато още е бил напълно свеж споменът за нечуваните издевателства през април 1876 и есента на 1877-ма, на посочената дата Общинският съвет на Сливен е взел решение (казано мимоходом — напълно одобрено и подкрепено и от цялото население на града) за раздаване на храна и оказване различна помощ от друг характер на турското население. Протоколът и решението се пазят в Държавния архив — Сливен.
Но уговорката за пълна откровеност дори в подробностите налага едно уточнение. Документално известен е точният състав на тогавашния Общински съвет — почтени и достойни за уважение сливенци, които днес имат многобройно потомство в града и страната. От всички тях оставих истинските имена и биографии само на председателя Добри П. Минков и на член-секретаря Михаил П. Икономов. Тъй като в разказа се съдържат тягостни сведения — убийства, изнасилвания и пр. — за другите членове на съвета, които надали ще бъдат приятни за потомците, съзнателно промених техните имена и професии. ...
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Чет Окт 02, 2014 11:23 pm

На днешния 2 октомври през 1916 г. в сражение в Серското поле, едва на 29 години и половина загива Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.. Участник в Балканската война, през Първата световна той вече не е подлежал на мобилизация, но въпреки това в края на януари 1916 г. най-нежният ни поет заминава като доброволец на Македонския фронт, където е убит след около осем месеца.


СЪНЯТ НА ГЕРОЯ

Врагът отстъпи, млъкнаха гърмежи,
димът вечерний ветрец разпиле,
очите морни сладък сън замрежи
и пак утихна бойното поле.

И той задряма в миг и засънува,
на свойта пушка наклонил глава,
и стори му се, майка си че чува,
че му нашепва сладостни слова:

— Не бой се, сине мой, от враговете,
макар и в боя ти да паднеш пръв —
за отмъщенье роден край зове те
пет века ръсен със невинна кръв.

Ако загинеш — загини достоен,
ако се върнеш, знай, че цял народ
ще слави вечно своя верен воин,
за него сложил своя млад живот!

Тя пак замлъкна. Той простря десница
да я прегърне — но за миг откри
очи — в небето грееше денница
и сипваха се румени зари.

Тръбите пак тревога затръбиха…
И стана бодър, и в ужасний бой
падна на устни със усмивка тиха,
тъй както пада всеки смел герой.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Пет Окт 10, 2014 5:10 pm

Вече 5 дена след изборите се чудя дали да пусна нещо в тази връзка - темата изобщо не се връзва със СЪНЯТ НА ГЕРОЯ и Дебелянов... Все пак реших, че може пък да не е зле да се видят един до друг двата полюса в българската действителност. Вторият ще бъде представен от Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки. (по-големия брат на Христо Смирненски) с няколко творби, писани през периода 1920 - 1931 г.:


ДЕПУТАТ

Депутат! Депутат!
То е чудо занаят!
Спиш и дремеш си рахат,
а омръзне ли ти, брат,
станеш - взимаш важна поза,
понапсуваш този-онзи
и си дремнеш, пак благат,
верен на дълга си свят...

Депутат! Депутат!
Мил и сладък занаят -
чест, пари, имунитет,
в трена - без пари билет,
а на всичко туй отгоре,
щом от скука се умориш,
хайде, братко, във Париж
на държавен гръб вървиш...

Депутат! Депутат!
Щом закъсаш, мили брат,
сам приготвяш си проект,
с някой подпис за ефект,
и след тоя жест велик
гюндулукът ти за миг
ето го увеличен
с двеста левчета на ден!

Депутат! Депутат!
Туй е божа благодат!
Без усилия и мъка
сам нареждаш си айлъка!
Не ти трябват мини златни,
нито сделки неприятни,
цялата хазна пред теб
чака като топъл хлеб!


_________________________



ДЪРЖАВЕН МЪЖ

Аз заемам важни постове
във държавния живот;
всяка вечер вдигам тостове
за любимия народ.

Акуратно пия с „нашите”
бира, вино и вермут,
аз юнашки празня чашите,
сметката ми плаща друг.

В мойта тиха канцелария
на голям държавен мъж
за доброто на България
стъпвам в месеца веднъж.

Но избягвам най-старателно
да използвам свойта власт:
само в две-три раздавателни
книги фигурирам аз.

Член на няколко комисии,
ходатай с безспорен дар,
изпълнявам тънки мисии
срещу скромен хонорар!

Честно пазя интересите
на народа чрез властта –
през деня проучвам пресата,
механите – през нощта.

Верен син на свойта нация,
партизан с морал съм аз –
пръв подавам декларация,
щом докопат други власт!

Гръмко ми лети мен славата
цял живот нашир и длъж
и бозая от държавата –
нали съм държавен мъж!


__________________________________



ГРИЖИ ЗА НАРОДА
Заплатите на депутатите и министрите се увеличават.
Пресата


Дяволски бушува кризата парична,
хиляди се скитат в джеба без петак,
таз беда велика мачка безразлично
бедни и богати, гражданин, селяк.

Големците вземат мерки чудновати
да премахнат някак тоз проклет хомот,
но, кажете, моля, триста депутати
могат ли да хранят цял един народ?

Все пак те полагат мъки непосилни,
колкото се може да го облекчат,
и затуй навярно няколко разсилни
те и таз година пак ще съкратят.

Вижда сам народът, искрено затрогнат,
тези нежни грижи, тоз голям мерак -
ала щом не могат те да му помогнат,
той ще им помогне в тази криза пак.

И спокойно гледа - гледа и не шава:
от любов и грижи към народа клет
големците честни как увеличават
своите заплати с всеки нов бюджет.

Няколко министри, триста депутати,
мъчно ще нахранят цял един народ,
но народът може - с тлъстички заплати
славно тях да храни, даже цял живот...


___________________________________________



ЩАСТЛИВА ДЪРЖАВА

Закъсала държава! Продънена хазна!
И кой ли ще оправи таз глупава страна,
щом всеки смахнат правник - ерзац специалист
минава за държавник, дори за финансист?

Разпъната държава - ограбена страна,
с закони, ред и право - без никаква цена.
И куц, и сляп, и блъснат - известно е това -
се учи тук да бръсне народната глава.

В Дермен дере* завършил с успех университет,
във София се връща велик капацитет,
и само тъй, от скромност, не става президент,
а само прост министър в критичния момент.

Един учил финанси при някой дърт лихвар,
но се родил със шанс и изскача секретар,
а друг видял на кино Париж или Берлин
и ето го - заминал за дипломат във Рим!

Закъсала държава, затънал параход
и никой грош не дава за своя "мил" народ -
министрите в чужбина, избраниците спят,
а вълчите дружини спокойно си крадат!

Но в тези дни размирни един достоен мъж -
държавният ни бирник - се шляе в шир и длъж
и толкова обича народа обеднял,
че щедро му съблича и сетния парцал!...


* Дермен дере е старото име на с. Гавраилово, община Сливен и на основаните от българи - изселници от него едноименни села в Бесарабия и Крим.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Сря Окт 29, 2014 2:22 am

Днес се навършват 100 години от смъртта на Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки. - геният, чийто драматичен живот сякаш символизира драматичната национална съдба на българския народ:


ЗЛОВЕЩО МРЪЩИ СЕ НЕБЕТО...

Зловещо мръщи се небето,
лудува хала над морето,
сърдито кипнали вълни
огласят нощни тъмнини.

Живот прекършен от бедата,
скръбта немирствува в душата,
безсилен яд кипи в гърди,
език проклятия реди…

Ще грейне слънце от небето,
ще млъкне хала — и в морето,
надлъж и шир по далнини,
ще дремнат яростни вълни.

Кога ще грейне и в душата
на примирение лучата?
Съдбата ще ли отреди
покой за болните гърди?


_______________________________



СЪРЦЕ, СЪРЦЕ, СМИРИ СЕ КЛЕТО...

Сърце, сърце, смири се клето —
от зло предчувствие обзето,
защо тревожно биеш ти?
Съдбата даде ли ти нещо,
че днес, настръхнала зловещо,
да може да го похити?

Животът ли? Ах, той един е —
и ти не искаш да премине
без диря някаква в света;
но колко пъти си, унило,
изстивало към всичко мило
и пожелавало смъртта?
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Нед Ное 02, 2014 2:18 pm

Във връзка с току-що отминалия Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки. ето как един от тях е гледал на своето дело, когато е бил на 62 години:


Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.
Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.

И аз на своя ред ще си замина,
трева и мен ще расне над прахът.
Един ще жали, друг ще ме проклина,
но мойте песни все ще се четат.

И много имена и лесна слава
годините без жал ще изметат
ил ще покрие плесен на забрава,
но мойте песни все ще се четат.

В тях зов се чуй за правда, за свобода,
любов и благи чувства ги красят
и светлий лик на нашата природа,
та мойте песни все ще се четат.

В тях вее на Балкана лъхът здрави
и тайните хармоний му звучат,
и гръмът на народните ни слави,
та мойте песни все ще се четат.

Във тях душата ми изля се цяла
с най-скъпите си бисери, цветя,
в тях всичко светло, ценно си е дала,
във тях живей, звънти и тръпне тя.

Не ме смущава див вой от омрази,
не стряска ме на завистта гневът –
спокойно гледам в бъдещето ази:
там мойте песни все ще се четат.

Те жив са отклик на духа народни,
а той не мре, и дор сърца туптят
от скръб и радост в наший край свободни,
и мойте песни все ще се четат.

Януари 1913
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Сря Ное 05, 2014 2:01 am

На 04.11.1966 г., само на 47 години умира Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки. - един от големите поети на България, чиито стихове са измежду най-добрите в нашата литература:


ПОСВЕЩЕНИЕ

За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
Пресътвори ги ти като лозата,
затворила пространствата в зърна,
като дървото в плод, като пчелата,
създала мед от пръст и светлина;
като жената стенеща, в която
по-траен образ дири любовта,
като земята връщаща богато
и облаци, и птици, и листа.
О, трябва всяка вещ да се изстрада,
повторно всяка вещ да се роди
и всеки образ, който в теб попада,
да свети с блясък непознат преди,
и мислите да правят в тебе рани,
мъчително и дълго да тежат
и всяка мисъл в тебе да остане
като зараснал белег в твойта плът.
Как иначе това, което вземаш,
стократно оплодено ще дадеш
в горещи багри, в щик или поема,
в космичен полет и в чугунна пещ?
Как то ще стане дирене сурово
и кратък залез, и другарска реч,
и падане, и ставане отново,
и тръгване отново надалеч,
и ласка по косата и засада,
и хоризонти с мамещи звезди?
О, трябва този свят да се изстрада,
повторно трябва в теб да се роди
и всяка вещ и образ покрай тебе
сърцето твое да пресътвори,
за да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори.



Мнозина от поколението на/над средна възраст си спомнят песента на Георги Кордов Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки., чиято литературна основа е друга чудесна творба на Веселин Ханчев:


ПРИКАЗКА

Под дъжда, който чука невидим в листата,
двама крачим без път и сами.
Няма вик на дървар, ни пътека позната.
Само тъмният вятър шуми.

Вземам тихо ръката ти, хладна и бяла
като гълъб, спасен от дъжда.
Отстрани на косата ти свети изгряла
една малка дъждовна звезда.

Стой така, стой така. Нека тя да ни свети.
Нека тя да ни води в леса.
Може би ще намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса.

Ще му кажем тогава: „Недей ни разделя.
Равнодушни недей ни прави.
Ако искаш, вземи ни и хляб, и постеля,
топлинка само в нас остави!“…

Но в косата ти вече звездата не свети.
Мълчаливи вървим из леса.
Ах, къде да намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса?



Някъде прочетох, че следващото стихотворение Веселин Ханчев е написал и подарил на съпругата си вместо пръстен за рождения й ден:


ПРЪСТЕН

За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,

на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.



Още едно хубаво и различно стихотворение за любовта:


ИЗЛИШНИЯТ

Те крачат в тъмнината редом с тебе,
усмихнати, допрели рамена.
А ти си трети. Ти си непотребен...
И с тъжна завист гледаш настрана.

До тях вървиш. Прехапваш нервно устни.
Но не побягваш: тук са той и тя.
Ако побегнеш, ако ги напуснеш,
ще бъде двойна твойта самота.

И ти вървиш. А те са тъй заети.
Дори не виждат, че си още там.
Те двама са. А ти си трети...
А третият навсякъде е сам.



Поетът пише и за съпротивата преди 9.9.1944 г., но не догматично и декларативно, а искрено. Навремето следващата вълнуваща творба стана литературна основа на една чудесна песен, която впоследствие често звучеше по радиото. За съжаление сега я няма в мрежата – аз поне не успях да я намеря (освен един съвременен кавър).


БАЛАДА ЗА ЧОВЕКА

Самичък в студената бяла гора
две нощи човекът се влече.

И каза гората: — Нима не разбра?
Ранен си. Отиваш си вече.

Умираш. Далеч е отрядът сега.
Ни стряха, ни лек, ни пътека.

Но глух бе човека, съборен в снега.
Пълзеше, пълзеше човека.

И каза гората: — Смири се и спри!
Не ще се изтръгнеш от мене.

Виж — бързият гълъб е паднал дори
до тебе с крила укротени.

Къде ще отидеш с такива нозе,
крилете щом в мен са сковани?

И спря се човекът. И гълъбът взе,
и скри го до своите рани.

И гълъбът, сбрал топлина от кръвта,
под пазвата трепна полека,

удари с криле и натам полетя,
където не стигна човека.


Съвременният кавър на песента: Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.



Във връзка с участието си в Отечествената война 1944-45 г. Веселин Ханчев пише "Стихове в паласките". Ето №11 и №14 от тях:


11

Русокоса моя, чипоноса,
синеока моя дъщеря,
спиш си ти. Не знаеш ти какво са
залповете, грозното ура.

Спи, далечна, ненагледна моя!
Спи си в тишината. Нани-на!
Аз вървя сред грохота на боя,
за да пазя твойта тишина.



14

Не, не мога да спя. Ще изляза навън, под небето
дето светят звезди и тревожния вятър тръби.
Искам там да съм с теб, да ти кажа това, за което
не успях, не посмях, може би...

Недолюбих те аз, ненагалих те, моя любима.
Раздели ни дългът. Затова не плачи, не кори!
За да има любов и мечти занапред за да има,
аз отивам на бой призори.

Ако падна убит сред степта, под звездите студени,
запомни ме с добро, но на гроба ми ти не ридай.
Посрещни радостта, отвоювана с мъка от мене,
долюби вместо мен, домечтай!

Аз не ще се гневя, а ще бъда щастлив и спокоен.
Не за скръб съм се бил, не за сълзи вървя на война.
Вече съмва над мен. Вече влизат другарите в боя.
Лека нощ, моя мила жена!



След 9.9.1944 г. поетът пише и критични стихове:


СТИХЧЕ С ФЛАГЧЕ

Сладичко, изгладено,
с римички встрани,
стихче лимонадено
той си съчини.

Как вълничка кротичка
край брега шепти,
как с прибрана котвичка
корабче лети…

Где е тук идеята? -
срязаха го вред. -
В стихчето ти нея там
няма я, поет.

Няма ли я? Дадено!
Ей сега! Постой!
Стихче лимонадено
пак заджарка той.

Как вълничка кротичка
край брега шепти,
как с прибрана котвичка
корабче лети…

Но сега на реята
флаг се вей червен!
Заедно с идеята
вей се… прикачен…



Следват два истински шедьовъра на Веселин Ханчев:


ЗЕМЯ И НЕБЕ

Върху земя човек роден е.
Но той на нея е роден,
небе да вижда и да стене,
загуби ли го някой ден,
да чува в нежностите къси,
в делата,в болката дошла
не удрите на кръвта си,
а ударите на крила.

Върху земя човек роден е.

Но той на нея се роди
над себе си непокорени
да дири винаги звезди,
да ги достига и когато
до тях е стигнал,да скърби,
пак взрян в небето непознато
и смъртоностно може би.

Върху земя човек роден е.

Но той роден на нея бе
дори в пръстта и на колене
да има пак едно небе,
небе да има и тогава,
когато няма и очи,
сам в себе си да го създава,
когато то се заличи.


__________________________



НЕ, НЕ ТРЯБВА

Не, не трябва да свършват без време
неживелите още неща.
Трябва мислите друг да поеме
и брезата да пусне листа,
трябва кораба, влязъл в морето,
да достигне крайбрежни води,
да не спира в окопа шосето,
нероденото да се роди.

Не, не трябва напразно да стенат
непокритата къща сама,
хляба, който едва е наченат,
недошлите в ръцете писма.

Трябва залеза сам да се спусне,
трябва грозда да бъде прибран,
недокосната още от устни
да не бъде девичата длан,
да не зеят огнищата неми
и поемите с празни листа.

О, не трябва да свършват без време
неживелите още неща.



В края на живота си – едва на 47 години, болен от рак и в болница - Веселин Ханчев пише цикъла "Жив съм". В един стих от него той обобщава своята драма и драмата на много други големи български творци, отишли си твърде рано от този свят: "в мен крещи недороден света". Ето последните две творби от този цикъл:


ПРИСЪДА

За да живея,
трябва непрестанно
по нещо да умира в мен самия.

Осъждам ви на смърт
чрез неприязън
приятелства,
в бедата уязвими,
познанства,
край душата ми събрани,
неканени на нейната трапеза.

Осъждам ви на смърт
чрез равнодушие,
измамни
и примамливи желания,
създадени от мен
големи робства
пред малки хора
и пред малки цели.

Осъждам ви на смърт
чрез недоверие,
лъжи,
в които вярвам доверчиво,
слънца от станиол,
които вземам
за истински слънца на хоризонта.

Осъждам ви на смърт,
за да живея.


__________________________



ЖИВ СЪМ

Жив съм.

Нажежено е до бяло
всичко в мен.
Жив съм.
Падам и крещя от болка.
Жив съм.
Не от болестта боли.
Боли ме, че съм повален.

Жив съм.

Като тетива треперя цял.
Жив съм.
Цял горя и в треска викам.
Жив съм.
Не от треската треперя,
а от гняв,
че съм се спрял.

Жив съм.

Хора, спрелите минути ме болят.
Жив съм.
По загубените пътеща крещя.
Жив съм.
Хора,
искам рождества,
не искам смърт.

Жив съм.

В мен крещи недороден света.
Жив съм.
Мъртъв ще съм,
ако не крещя от болка.
Жив съм.
Хора, чуйте диагнозата на болестта:

Жив съм.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 1050
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

ПредишнаСледваща

Назад към Интереси

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 2 госта