"Литературна продукция"

Назад към Интереси



Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Съб Ное 05, 2016 1:40 pm

По повод Деня на народните будители, макар и със закъснение:


БАЩИН СЪВЕТ
Стефан Стамболов

Денят не убивай,
денят не губи,
синко, прилежавай,
труди се, учи!
Времето е злато,
времето й пари,
но то й крилато,
добре го пази.
Празно не минувай
ни час, нито ден.
Без работа минат,
е загубен ден.
Работи, труди се,
трудът е имот,
слабите подкрепяй
с помощ, със съвет.
Общото обичай,
то е твой живот,
добре ще преминеш
сред добър народ.
Дор народа й болен
как ще бъдеш здрав?
Сред народ поробен
кажи - кой е прав?
Общото обичай,
общото пази,
от него очаквай
чест и добрини.
Общо не изядай,
чуждо не граби.
Общият изедник
чакат го злини.
Да не мъчиш, биеш
никого в тоз свят,
брата си кат биеш,
то себе си биеш.
Утре ще по-силен
да смаже и теб -
правото да пазиш
на всеки човек.
Хората са равни,
всякога помни -
те трябва да имат
равни правдини.
Тъй ме татко учи,
кат бях още млад.
И аз го послушах -
не станах богат.
Всичкото си дадох
за общо добро,
жертвувах, помагах,
дор имах със що.
Борих се със злото,
падах и ставах,
и от нищо мене
не беше ме страх.
Сега съм останал
сетен сиромах.
Ази, братя, дадох
всичко, що имах.
Смейте се над мене,
бягайте от мен,
като че съм чумав,
бесен и без ум.
Но ще дойде скоро
праведния час,
че тогаз ще видим
кой е прав от нас.
Ще да видим ние
сред тоя народ
кой е бил от назе
човек, а не скот.


________________

Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 920
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Пон Яну 30, 2017 1:06 am

Макар и със закъснение нещо по повод годишнината от рождението на Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.:

Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.


Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.

Здесь вам не равнина - здесь климат иной.
Идут лавины одна за одной,
И здесь за камнепадом ревет камнепад.
И можно свернуть, обрыв обогнуть, -
Но мы выбираем трудный путь,
Опасный, как военная тропа.

Кто здесь не бывал, кто не рисковал -
Тот сам себя не испытал,
Пусть даже внизу он звёзды хватал с небес.
Внизу не встретишь, как ни тянись,
За всю свою счастливую жизнь
Десятой доли таких красот и чудес.

Нет алых роз и траурных лент,
И не похож на монумент
Тот камень, что покой тебе подарил.
Как Вечным огнем, сверкает днём
Вершина изумрудным льдом,
Которую ты так и не покорил.

И пусть говорят - да, пусть говорят!
Но нет - никто не гибнет зря,
Так - лучше, чем от водки и от простуд.
Другие придут, сменив уют
На риск и непомерный труд, -
Пройдут тобой не пройденый маршрут.

Отвесные стены - а ну, не зевай!
Ты здесь на везенье не уповай.
В горах не надежны ни камень, ни лед, ни скала.
Надеемся только на крепость рук,
На руки друга и вбитый крюк,
И молимся, чтобы страховка не подвела.

Мы рубим ступени. Ни шагу назад!
И от напряженья колени дрожат,
И сердце готово к вершине бежать из груди.
Весь мир на ладони - ты счастлив и нем
И только немного завидуешь тем,
Другим - у которых вершина еще впереди.



***


ВРЪХ
Превод Росен Калоферов

Тук климатът друг е, тук не е поле -
лавини разперват тук снежни криле
и каменопади по хребета глухо реват.
И може да свърнеш, да минеш встрани,
но ние избираме стръмни стени
опасни и страшни подобно на боен път.

Не си ли рискувал, не си ли бил там -
то значи не си се изпитал сам,
пък нека си свалял звезди от небето в нощта.
Не ще видиш долу, под ниския свод,
за целия свой разумен живот
и мъничка част от всички чудесни неща.

Ни рози ще има, ни траурен креп
и паметник няма да стане за теб
там камъкът, който веднъж покой ти е дал.
Като вечен огън в прозрачния ден
ще бляска само върхът оснежен,
до който да стигнеш така и не си успял.

И нека говорят, да, нека твърдят,
че няма в света по-безсмислена смърт
от тази да паднеш замръзнал в алпийския студ.
Но други ще дойдат - и дом, и уют
сменили за риск и безпримерен труд,
за да извървят докрай твоя последен маршрут!

Гранитни отвеси! - Е, брат, не се май.
Ти своята слабост пред тях обуздай.
По хребета са ненадеждни и лед, и скали.
Надявай се само на свойте ръце,
на братското рамо по общо въже
и клинът, и куките да издържат се моли.

Сечем стъпалата - ни крачка назад!
И от напрежение завива се свят.
Но ти към върха приближаваш задъхан и блед.
...Светът е под тебе. Щастлив си и ням.
И мъничко само завиждаш оттам
на другите, чийто връх е все още напред...
Аватар

MishoM
 
Мнения: 920
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Съб Фев 11, 2017 2:48 pm

Днес юбилей има голямата поетеса Миряна Башева. :icon_pray:


ЧЕРНОВА ЗА ПИСМО ДО ЛЮБИМИЯ

Отдавна подозирам принца
от приказките -
в демагогия.
Не се преструвай на единствен.
Отдавна зная, че сте много.
Поединично и погрупово
илюзиите
лягат ничком.
Сбогувам се и с тях.
От упор.
Аз мога да прежаля всичко.
Кажи, че няма вече Истина.
Не бой се.
Няма и да охна.
Отдавна не кърви неистово
сърцето,
голо като охлюв.
От любовта
ще вържа фабула.
От истините -
митология.

Аз вярвам в тях,
понеже трябва.
Обичам те,
защото мога.

Хей,
аз съм протеже на музи,
с които в тъмно съзаклятие
са най-добрите ми илюзии
за принца
и за свободата.


***


А БЯХМЕ ЛУДИ

На Христо Ганев

А бяхме луди, млади, убедени -
на пъпа на Земята сме родени.
Заплитахме се в пъпната си нишка.
С Едит Пиаф не жалехме за нищо.
Под нас Земята беше още плоска,
но вече се въртеше като плоча.
Над стихващите духови оркестри
вилнееше духът на Елвис Пресли.
Растяхме. И Земята се закръгли,
но щръкнаха най-острите й ъгли.
По прави линии вървяхме денем,
Висоцки беше нощният ни гений.
Растяхме - малки мислещи растения...
В нас никнеха и вери, и съмнения.
Растеше с нас светът като след болест.
Растеше и противният ни полюс:
запретнаха ръкавите на ринга
Джон Ленън, Пол Макартни, Джордж и Ринго.
А ние - все на София във скута,
в средата между Лондон и Калкута...
Земята се въртеше ли, въртеше.
Ах, бяхме луди, млади! Бяхме. Беше.
Под нас Земята беше до колене...
Деца, простете, за да сте простени.
Сега е ред на вас да превъртите
Земите, от бащите неоткрити.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 920
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Нед Фев 19, 2017 5:23 pm

Из "НЕМИЛИ-НЕДРАГИ"
Иван Вазов


XI.

Едничкият фотографически портрет, който имаме от Васил Левски, по злочестие, не дава ни най-малка идея за един человек, надарен с такава силна воля и характер. Изкуството не е могло да представи изразителното му лице, осветлено от величието на една идея, която го вдъхновяваше и гореше.
Левски имаше ръст среден, тънък и строен; очи сиви, почти сини; мустаци червеникави, коса руса, лице бяло, околчесто и изпито от непрестанната мисъл и бдение, но което се оживяваше от една постоянна и естествена веселост! Странно! Тоя момък, който проповядваше опасната мисъл за свобода, за смърт, който се излагаше всеки ден на опасности; тоя син на нощта, на пустинята, на премеждията имаше весел нрав! Той беше като Тотя войвода голям песнопоец; и не един път букаците на Стара планина са еквали от гласа му1. Когато посещаваше Букурещ, той заедно с известията за устрояване комитетите донасяше Каравелову в дар шарени, криви, читашки чибучки. Това щастливо настроение беше нужно негли да крепи бодростта му сред всегдашната борба с апатията и подозрителността на роба.
Но когато беше потребно, ставаше друг. Ясността му изчезваше от лицето, погледът му добиваше сериозно изражение, гласът му беше глас, който налага, който заповядва; словото му, просто и безизкуствено, вълнуваше, смущаваше, убеждаваше. Отдето помина (а той мина навсякъде), по дирята си остави нови ламтения, повдигнати въпроси, разбудени жажди. Известността му бързо порасна, влезна в хижата, развълнува градовете, изпълни планините. Словото му будеше человеците, името му будеше населенията. Една нощ той в Пазарджик говори: резултат беше записванието на един милион гроша самоволни пожертвувания! Той често беше груб, не гъделичкаше никого, защото проповядваше една длъжност, а не едно учение. Недостатъкът на знанията му се изкупуваше с напредничавостта на понятията му. Огорчен еднаж от дивотията и суеверието на някои селяни, той им каза гневно:
- Вие ще станете хора само когато проядете месо в сряда и в петък!
Попитаха го един път селяните от Софийско, дето той устройваше трескаво комитети:
- Бай Василе! Когато се освободи България, кого ще си турим цар?
- Ако се бием с турците само за цар, то сме глупци. И сега си имаме султан. Нам трябва не господар, а свобода и човешко равенство - отговори Левски навъсено.
- Ами ти каква служба ще вземеш тогава?... Зер, пада ти се най-първа служба.
- Никаква. Ще ида у други поробени народи, да правя това, което правя тук сега.
И той говореше искрено.
Дяконът беше безстрашлив, до явно рискуване живота си. Всекичасните опасности, в които няколко години се намираше, бяха му станали като свой елемент, в който се чувствуваше по-бодър и черпеше нова самоувереност, както един генерал, привикнал да слуша безсилните пищения на куршумите край ухото му. В Сопот, в стаята на учителя, имаше комитетско тайно събрание. Ненадейно се озова един гост, познат като турски шпионин, и сяда. Всичките мълчат, но гостът не си отива. Левски кипи, става и залепя плесница на това досадително лице, като му изрева:
- Навън! Подлец!
- Как? С кое право удряш? - попита зашеметеният господин.
- Навън! Иди ни предай на турците. Аз съм Левски!
Цялото събрание потрепера от ужас при тия думи.
- Не се бойте! - каза той спокойно, когато гостът се излезе: - Аз съм уверен, че тоя мазник нищо не ще смее да направи.
И продължиха разискванията си.
Никой не дойде да ги безпокои.
Всички жители от същото село помнят каква невероятна дързост и риск показа. Палтото му падна в ръцете на полицията и в пазвата се намериха няколко бунтовнически прокламации, печати от восък, преправяни тескерета, отрова и портофелчето му. Властта го търсеше под камък, жандарите сновяха въоръжени из улиците. А Левски, предрешен като селянин, с една лисича кожа, провисната въз лявото око, зяпаше простодушно пред самата полиция и питаше минувачите: "Дека стои хекимина?"
Левски обладаваше по нещичко от ентусиазма на Каблешкова, от твърдостта на Бенковски и от силата на Караджата. Но той имаше и друго, което отсъствуваше у тях: непобедимо търпение и постоянство. Първите бяха като внезапни метеори в мърчината на нашето небе, които блеснаха, смутиха душите и изгаснаха. Би казал человек, че тия хора дойдоха само да турят по едно голямо име в историята и да си отидат. Попрището на Левски беше по-дълго и по-плодотворно. Своеволието на съдбата искà, щото един прост турски кятипин, едно полуграмотно дяконче да покаже на света какво може да извърши ентусиазмът на една велика идея, каквато беше идеята, що създаде тоя грамаден лик пред нас. Защото, каквото и да казват някои скептици, Левски е изражение на една сила, излязла из цели векове страдания, из цял океан унижения. Седем години той обикаля България, посети стотина села и градове, устрои им комитети, учи, насърчава, плаши богаташите, наддумвà учените, сърди турците, постоян до невъзможност, упорит до безумство; властите се умориха да го преследват - той се не умори да им се изпречва; противостоя на препятствията, убеди неверующите, разпали заспалите. Само против измяната остана безсилен; един поп, поп Кръстьо от Ловеч, го издаде коварно. Паднал веднъж в ръцете на тираните, той, наранен с два куршума, както казват, изял отрова, за да остане верен на клетвата си; но като ядът не подействувал, той си блъснал главата о тъмничния зид в София, но тя излязла по-твърда от камъка и той полумъртъв бе провесен на въжето.
Такъв беше човекът, познат под имената Дяконът, Васил Левски, Апостолът, който беше пратен от съдбата начело на цял рой проповедници и мъченици на свободата да разклати масите, да предизвика събитията, да създаде бъдещето!...
Един мъничък Хус, който не стана гигант, защото нямаше простор къде да се развърти; и който в Юдея би бил разпнат, в средните векове би бил жив изгорен, както в деветнайсетия биде обесен... Три мъчила, три символа: разпятие, Торквемадов огън, бесило - три смърти, които вековете измислиха, да наказват безчестните и безсмъртните...


________________________
1 В едно свое писмо Ботев казва следующето за Левски, с когото намира подслон в една ветрена мелница накрай Букурещ: "Приятелят ми Левски е нечут характер. Когато ний се намираме в най-критическо положение, той и тогава си е тъй весел, както и кога се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два-три дена, а той пее и все весел. Вечер, дордето ще легнем, той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш всичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности!"
Аватар

MishoM
 
Мнения: 920
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Пет Фев 24, 2017 12:18 am

ИЗМОРИХ СЕ
Таня Симеонова

Изморих се от болни амбиции,
някой все да ми рови в душата…
Завистта някак стана традиция…
Подлостта е до болка позната…

Постоянно се взираме в другите,
а не виждаме своите грешки!
В тъпи спорове времето губим...
Не говорим със никой човешки…

Все опитваме друг да очерним,
все злословим и все се оплакваме…
С някой друг все живота си мерим…
Своят някак за утре отлагаме…

А не виждаме как остаряваме…
Даже няма какво да си спомним…
Май от злоба дори оглупяваме…
И така и не ще се опомним…
Аватар

MishoM
 
Мнения: 920
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Пон Фев 27, 2017 11:27 am

СЕДЕМ ДНИ
Михаил Белчев

Седем дни са пред мен...
Като седем куршума.
Подредени добре
пред невинния спусък.

Седем дни са пред мен...
Само шест са на зара.
А до седмия ден
някой ще ме закара.

Седем дни са пред мен...
Като седем пътеки.
По едната вървя,
другите са по-леки.

Седем дни са пред мен...
Седем виещи вълци.
Шест от тях повалих -
седмият в мен възкръсна.

Седем дни са пред мен...
Седем огнени стълба.
Шест от тях изгорих,
а на седмия се завързвам.

Седем дни са пред мен...
Като седем юмрука.
Пет от тях са пред мен.
Двата стискам. Наслука!



Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 920
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Пет Мар 03, 2017 10:08 pm

ИЗПЪДЕНИЯТ МАРШ
(Възпоминание от Русия)
Иван Вазов

Току-що влязнахме във външния коридор на театъра, г. Кривцов ни посрещна и каза бързо:
— Господа, едно неприятно нещо!
— Какво? — попитаха неколцина заедно.
— Но това трябва да е някакво недоразумение! — каза той. По лицето му, осветлено от стенните ламби, се четеше безпокойство и недоумение.
— Как, отлагат концерта може би?
— Не, идете вижте! — каза Кривцов и ни посочи червената афиша на стената.
Приближихме и взехме да четем афишата. Там беше програмата на музикалната вечеринка. Тя състоеше от маршове и химни на всички славянски народи, които щеше да пее капелата на Славянски. Най-напред беше руският химн „Боже, царя храни“, а после идеха останалите. Нашата „Шуми Марица“ стоеше по средата им.
Но една дебела черта със син молив беше теглена въз словата, тя беше заличена.
Ние останахме втрещени.

Тая сценка произлизаше вечерта на 18 юли 1888 година в коридора на „Русский театър“ в Киев. Него ден се сключваха седмодневните празненства в Киев в памет на деветстотната годишнина (15 юли) от покръщението на руския народ в тоя град. Този юбилей беше събрал голямо множество народ; бяха надошли представители от цяла Русия, от страна на официалния свят, висшето духовенство и интелигенцията; бяха се явили депутации от цял славянски мир, представени в лицето на отборните си граждани, публицисти, политически деятели, писатели, поети; народите или правителствата на славянските земи бяха поискали да вземат живо участие в братския празник и по тоя случай да засвидетелствуват още по-тържествено своята кръвна и духовна връзка с велика Русия, да я почетат и да подигнат блясъка на юбилея на едно от величайшите събития в живота на руския народ. Имаше депутации и от православните неславянски страни: Румъния, Гърция, Абисиния.
Имаше от Англия — от страна на англиканската църква.
Имаше от Япония — от православните японци.
Само от България, от православната и освободена с руска кръв България, не се очакваше никой.
Увлечено от антируската си политика, тогавашното българско правителство не беше сторило нищо. Нито то взе почин да бъде представена България тука, нито допусна да се вземе. Отсъствието само на България от това братско, всеруско, почти всеславянско тържество беше едно грозно нещо, една съблазън за другите славяни, един срам за нас.
Обтегнатите отношения с Русия не трябваше да попречат на България да изпълни един дълг на вежливост и на човещина; политиката на минутата не можеше да послужи за извинение на това невнимание, което в случая добиваше вид на едно ново, дръзко и ненужно оскръбление, прибавено при другите…
Когато в самото надвечерие на юбилея емиграцията в Цариград и в Одеса се научи, че от България нищо няма да има, че тя ще се умълчи, че и Екзархията няма да изпрати представители, то реши тя да изпълни тоя дълг. Веднага една депутация, съставена от по-видните емигранти в горните два града, тръгна начело с дядо Цанкова за Киев. Тая депутация, в която имах чест да бъда и аз[1], неупълномощена ни от правителството българско, ни от народа, се яви като българска депутация на руския юбилей. Скандалът бе избягнат.
С неописуем блясък и великолепие, с небивала тържественост се отпразнува юбилеят. Киев, окичен със знамена, а вечер илюминован, беше добил необикновено празничен вид; в улиците гъмжеше гъсто множество народ, сред което групите на славянските депутации, отличени със златни жетони на гърдите, минаваха, поздравявани с почит и умиление от добрия руски народ. Богослужения, водосвети, шествия до Днепър, до мястото, дето се е бил кръстил светият княз Владимир с народа си, военни паради, обеди, речи, тържества, разходки с музики на параходи по реката, гърмеж на топове и камбани, посещение на манастири и скитове, скрити в гористите околности на Киев, приеми официални изпълниха тая знаменита юбилейна неделя. Нас ни посрещаха с любов навсякъде. Руското пословично гостолюбие се надмина в усилията си да задоволи милите славянски братя, да ги изгали с внимание и топло съчувствие, да им изкаже уважение, да остави в душите им неизгладимо впечатление за кратковременното им гостуване в стените на „майката на руските градове“ и за тържеството, що ги бе привлякло в нея.
Аз няма да забравя никога тия дни.
Имаше обаче за нас, българската депутация, мигове на малки огорчения. Една струйка от хладина се забелязваше към България, особено в средата на влиятелните руски кръгове. При всичката изключителност и извънредност на часа очевидно беше, че в душата на русите не може да се спотаи съвсем горчивото чувство на обида и мъка, които те изпитваха от поведението на България, от „неблагодарността“ на освободения народ към освободителите му; в ума на русите непобедимо се сливаха понятията за народ и правителство, те отождестяваха едното с другото, пристигнали да се усъмнят подир върволицата прискръбни събития и разочарования в предаността на българския народ. Нам се даваше особено да почувствуваме това при отношението им спрямо нас и сръбската депутация, състояща се от двайсетина души сърби, повечето дошли от Белград, имайки в редовете си митрополита Михаила, генерала Груича и Пашича, отношения, запечатани към последните с особена топлина и благоразположение. Това беше отражение на новото течение в руското общество. В това време симпатиите към Сърбия растяха, колкото повече България ги губеше; това личеше и в печата, и в руската политика, и в интелигентните среди, та и в народа… Охлаждането беше проникнало навсякъде и разклатило съвестта на най-убедените ни приятели. България беше престанала да бъде галеното дете на Русия — такова изглеждаше да става сега Сърбия.

Прочее вечерта на 18 юли се даваше в Киев музикална вечеринка, епилогът на празнуванията. Тая вечеринка се даваше в чест на славянските гости, поканени всички на нея. Знаменитият Славянски щеше да пее националните химни на всички славянски народи. Славянската душа тука щеше да се излее в мелодията на музиката и всичките й жици щяха хармонично да треперят в едно общо упойно чувство на любов, на братство, на взаимност, на идеали: исторически под чаровната сила на славянския звук…
Сега лесно се обяснява нашето слисване, когато видяхме, че българският исторически марш — „Шуми Марица“-един се изгонва из концерта, счита се недостоен да стои при другите славянски песни в тоя всеславянски концерт.
Обидата беше тежка, тя приличаше на презрение, хвърлено въз лицето на България, пред очите на целия славянски свят; ние се гледахме смаяни и се питахме достолепно ли е за нас да присъствуваме на концерта подир това.
Бедният наш Кривцов беше засрамен и от челото му капеше пот. Тоя истински русин, член на Славянското благотворително общество в Одеса, беше пламенен българолюбец и провидение за емигрантите там. Член на руската депутация от тоя град, той се беше самоволно нагърбил със задачата да ни дава всякакво съдействие тук.
Наближаваше да се почне концертът; последните посетители влазяха, поздравявайки ни, и минаваха в залата. Някои се спираха да прочетат афишата и после нам се виждаше — или ни се струваше така, — че по лицата им се изобразяваше някакво недоумение…
Ние стояхме в нерешителност и се разговаряхме тихо.
Дядо Цанков гълчеше сърдит:
— Да не бяха туряли хич тая пущина в програмата, тогава друго… Но туриха „Шуми Марица“, па я задраскаха. Това е цял маскарлък!
— Та они нас, бугарщината, ни чинюет резил на светот — казваше обиденият дебърчанин.
— Разпоредителите, разпоредителите трябва да намеря — извика Кривцов, — трябва да се обясни това… недоразумение. Това е невъзможно.
Не знам дали ние или той беше по-поразен от тая ненадейна случка; неговото пълно, хубаво и открито лице се беше изменило от скръб и негодувание.
— Господа, не мърдайте оттука, моля, чакайте, докато се върна… да видя кому дължим това неприличие. С това се плюе не на вас, а на руското гостоприемство.
И той ни остави.
Ние очаквахме в коридора с нетърпение.
След малко Кривцов се върна.
— Батюшки, — каза той, като си изтриваше пота от лицето, — влезте, влезте, за вас са определени две от първите ложи.
— А „Шуми Марица“?
Той махна с ръка.
Па като сниши гласа си, обясни ни, че махването на българския марш от програмата не станало с цел да ни докачат, а по съображения от друго, деликатно естество, и ни предаде извиненията на разпоредителния комитет. Той ни успокоява доста, но не ни разправи ясно кои бяха тия съображения, очевидно беше му трудно да ни обади истината. Ние настоявахме. Принуди се най-после да ни обясни, че махването на „Шуми Марица“ е станало да се не наранят някои чувства, някои самолюбия тая вечер. Чии бяха тия самолюбия и тия чувства, ние нито за миг не се подвоумихме да се догадим; всички разбрахме, че това се прави в угода на сърбите. Сами ли бяха изявили притезания, виждайки може би в нашия марш, под звуковете на който преди две години и половина българските знамена бяха се развели победоносно на сръбска земя, един наранителен за тяхната чест спомен, разпоредителите ли по свой почин, от чувство на прекалена деликатност към сръбските гости, бяха решили това — не можахме да узнаем. Кривцов ни даде да разберем, че се е намесило и друго влияние, от по-високо място. Нам не ни бе мъчно да повярваме това, като имахме пред вид признаците на хладина и на сръдня към България, за което се спомена по-горе.
Кривцов залягаше по всеки начин да ни успокои и придума да влезем вътре. Той ни представяше на вид лошото впечатление, скандала, който би произвело отсъствието на българската депутация, и че това би турило в трудно положение самите руси, а най-вече него. Той ни заклинаше да се не обиждаме, да влезем в положението молеше, ободряваше.
Подир всичко това ние намерихме, че е най-благоразумно да го послушаме и да влезем.

Едва се настанихме — всички с камък в гърдите — в ложите си, завесата се вдигна и най-напред излезе един русин, професор, мисля, та чете сказка по великото историческо значение за Русия на събитието, що се празнуваше днес. Сказката се свърши сред дружни ръкопляскания от целия театър, чиито три реда ложи и партер бяха препълнени от славяни и руси. Между последните се забелязваха граф Игнатиев, председател на славянското благотворително общество в Петербург, г. Победоносцев, оберпрокурор на Светейшия Синод, г. Саблер, помощникът му г. Витте, проф. Ламански, проф. Антонович, абисинският герой Ашинов, който беше довел на юбилея един абисински владика и една черна абисинска принцеса, девойка, внука на Менелика, като представители на империята му, и други лица с гръмливи или известни имена.
Силни и задушевни ръкопляскания поздравиха появяването на Славянски, облечен в богати староруски болярски одежди, както и жена му, както и дъщеря му.
Най-напред се изпя руският химн, изслушан от публиката на крака. Въодушевени ръкопляскания поздравиха хора, когато свърши. Подир четвъртчасова почивка Славянски пак излезе и изпя ческия марш, поздравен пак от бурни ръкопляскания; а след това — почивка и нов славянски химн или марш. По тоя начин се изредиха всичките песни, означени в програмата, освен осъдения български марш.
Това обстоятелство ни бъркаше да можем да се присъединим към общия ентусиазъм, да се издигнат чувствата ни до диапазона на възторга на останалите гости, силно потресени от вълнение при слушането родни славянски звукове в това интимно, почти семейно славянско събрание. Заедно с другите и ние пляскахме, но в душите ни беше тежко, скръб и мъка имаше там, ние се чувствувахме като убити.
Току-що Славянски се кланяше за последен път, награждаван сега с още по-продължителни и горещи ръкопляскания от публиката, която се размърдваше, за да стане, на предните редове на партера се изправи ненадейно Ашинов, със своята странна, руса, женствена физиономия, с голяма свилена руса брада, облечен в богата черкезка носия, каквато имаше право да носи като кубански казак, с абисински орден на гърдите, и извика на Славянски със своя тьнък и писклив глас:
— Шумит Марица!
Всички очи се обърнаха към него.
Шумът утихна.
Славянски остана на сцената в недоумение.
Един стар генерал от средните чинове на партера извика:
— Шумит Марица!
Викът „Шумит Марица“ се подзе и от други присъствуващи; повтори се доста гъсто и от местата, дето седяха депутациите; особено силно завикаха чехите и руските офицери. Па загьрмя и цялата зала:
— Шумит Марица!
При това общо желание, изразено тъй неочаквано и тъй дружно, Славянски се обърна към хора си, даде му бърз знак с ръка и българският марш се запя сред пълната въдворена тишина.
Всеки може да си представи чувството, което ни облада. Станали прави, разтреперани от неописуемо вълнение и щастие, порасли до небето от гордост, ние слушахме с очи, обърнати към хора, нашия мил и славен марш, като усещахме, че към нашите ложи — особено ложата, дето беше дядо Цанков — бяха устремени множество съчувствени погледи. Хорът пееше стройно, с увлечение; потресающата сила на тая песен въз блудкаво игрив немски мотив, без войнствени удари, но пълна със спомени за дни на славни борби и събития, ехтяла в димовете на битките, в урата на победите и триумфите, покърти до дълбочините нашите изтерзани в изгнанието и унижението български души. Сякаш тая чудна песен беше един силен протест против посягането въз българската чест; сякаш тя сбра в себе, кристализува в звукове всичко високо и добро, каквото имаше у нас, всичките слави на българския народ. При днешните обстоятелства особено, в днешния час, на това място тя имаше страшно за нас обаяние.
Когато хорът свърши първия куплет с припева:
Марш, марш, генералю наш!
— публиката се дигна: един ураган от ръкопляскания. Залата се потресе. Заехтяха „браво!“ и „ура!“… А Кривцов? Пляска и реве като луд… Славянски многократно и ниско се кланяше развълнуван и уморен. Нова гръмовна буря, театърът зафуча цял от стотина „бис“! Очевидно магията на тая песен обхващаше душата и на публиката, чрез други психологически процес вероятно, но със същата сила.
Хорът повтори пак първия куплет:
Шуми Марица
окървавена,
плаче вдовица,
люто ранена,
марш, марш, генералю наш!
Нови ръкопляскания удавиха последните думн на припева, пак гърмовни и безчетни бис. И хорът захващаше трети път — а всички предишни песни се пяха един път! Що беше това! Ние не разбирахме. Сякаш публиката ни даваше едно бляскаво удовлетворение чрез това горещо съчувствие за горчивините, изпитани преди малко, като че е знаела… Това приличаше на един триумф! До мене стоеше Кривцов неподвижен. Аз го погледнах пак. Бедният, бършеше очите си! Всички очи гледаха към нас. Славянски свърши сред ръкопляскания, залата и ложите ни поздравляваха с топли усмивки в погледа. Граф Игнатиев, сияещ, ни поздравляваше с ръка; много руси дойдоха под ложата ни и простряха ръце, като да искаха да хванат нашите; генералът, който беше извикал подир Ашинова Шумит Марица, се втурна при нас и с горещи ръкувания и със сълзи, незасъхнали още на сбръчканите бузи, ни казваше:
— Господа, господа! Това е скъпо за нас, руските люде. Аз чувах тия звукове, когато водех българска дружина под огъня при Стара Загора, и сега оживяха в старешкото сърце могущи спомени…
Но най-радостен, най-щастлив, най-разтъгуван от умиление беше Кривцов. С тържество в погледа, с разтреперан от душевно вълнение глас той ни каза:
— Разбирате ли какво значи всичко това, господа? Това значи: любов. Избухна тя, не се удържа. Сърцата, които бяха затворени за България, се разтвориха, запалиха се при първата психологическа искра. Ние искаме да ви се сърдим, да ви ненавидим, но не можем… И когато имаме вид, че ви мразим, знайте, че ние пак ви обичаме, против волята си… Във ваша полза говори сърцето ни, говори кръвта на руския человек, проляна за вас… Връзката между нас и вас е неразривна, симпатията безсмъртна… Помнете го винаги, кажете го у вас, когато идете!
И тоя русин, който тъй много страда с нас заедно преди вечеринката, сега се радваше повече от нас на нечувания триумф на махнатата из програмата „Шуми Марица“, за победата на изгнаницата.
Истина, той беше направил нещо за тая победа; той беше пошушнал няколко думи на неустрашимия казак, който пръв даде тона. Кривцов познаваше добре руската душа — добра, любеща, лирическа, каквато беше и неговата.
Той се помина преди няколко години. Бог да прости тоя добър русин!


София, 19 декември 1890

Бележки
[1] Бяха още: г. г. М. Маджаров, С, Бобчев, А. Людцканов, Светослав Миларов; по-старият брат на дяда Цанкова, дядо Константин (дошъл с друг един българин от Румъния като делегати от българската колония там), капитан Бахчеванов, Д. Бръчков и още двама-трима други емигранти, чиито имена не помня. Имаше и един македонец от Дебърско в народното си рухо, дошъл по частна работа в Киев, когото сръбската депутация бе прибрала и развождаше с агитационна цел, да представи пред русите, че македонците са сърби, и когото ние грабнахме от нея. А на 16 юли пристигна при нас от Харков и г. проф. Дринов, а от Одеса — г. А. В. Рашеев, делегат от Одеското българско настоятелство.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 920
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Нед Мар 05, 2017 1:17 pm

Като продължение на предния ми пост едно стихотворение, написано в началото на май 1867 г., десет години преди Освободителната война и повече от 20 години преди събитията, описани от Вазов в разказа му "Изпъденият марш":


СЛАВЯНАМ
Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.

Привет вам задушевный, братья,
Со всех Славянщины концов,
Привет наш всем вам, без изъятья!
Для всех семейный пир готов!
Недаром вас звала Россия
На праздник мира и любви;
Но знайте, гости дорогие,
Вы здесь не гости, вы – свои!

Вы дома здесь, и больше дома,
Чем там, на родине своей, –
Здесь, где господство незнакомо
Иноязыческих властей,
Здесь, где у власти и подда́нства
Один язык, один для всех,
И не считается Славянство
За тяжкий первородный грех!

Хотя враждебною судьбиной
И были мы разлучены,
Но всё же мы народ единый,
Единой матери сыны;
Но всё же братья мы родные!
Вот, вот что ненавидят в нас!
Вам не прощается Россия,
России – не прощают вас!

Смущает их, и до испугу,
Что вся славянская семья
В лицо и недругу и другу
Впервые скажет: «Это я!»
При неотступном вспоминанье
О длинной цепи злых обид
Славянское самосознанье,
Как божья кара, их страшит!

Давно на почве европейской,
Где ложь так пышно разрослась,
Давно наукой фарисейской
Двойная правда создалась:
Для них – закон и равноправность,
Для нас – насилье и обман,
И закрепила стародавность
Их как наследие славян.

И то, что длилося веками,
Не истощилось и поднесь
И тяготеет и над нами –
Над нами, собранными здесь...
Еще болит от старых болей
Вся современная пора...
Не тронуто Косово поле,
Не срыта Белая Гора!

А между нас – позор немалый
В славянской, всем родной среде,
Лишь тот ушел от их опалы
И не подвергся их вражде,
Кто для своих всегда и всюду
Злодеем был передовым:
Они лишь нашего Иуду
Честят лобзанием своим.

Опально-мировое племя,
Когда же будешь ты народ?
Когда же упразднится время
Твоей и розни и невзгод,
И грянет клич к объединенью,
И рухнет то, что делит нас?..
Мы ждем и верим провиденью –
Ему известны день и час...

И эта вера в правду бога
Уж в нашей не умрет груди,
Хоть много жертв и горя много
Еще мы видим впереди...
Он жив – верховный промыслитель,
И суд его не оскудел,
И слово Царь-освободитель
За русский выступит предел...


__________________________

За съжаление самият Фьодор Тютчев не доживява да види сбъдването на пророчеството му от последните два стиха на тази творба.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 920
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Сря Мар 08, 2017 12:06 pm

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК на всички дами!


ИНТИМНО
Дамян Дамянов

Не ме допускай толкоз близо ти
до себе си, щом искаш да съм влюбен.
Ех, вярно е, далечното гнети,
но затова пък близкото погубва!

Щом искаш да съм твой, далеч ме дръж —
далечното е всъщност ореола.
Една мечта се срива отведнъж
разбулиш ли я, видиш ли я гола.

Дори една „Мадона“ от Рембранд
погледната от близичко е грозна
и целият ѝ гений и талант
е в нейната далечна грациозност.

Дори земята, таз, околовръст,
която отдалеч е рай вълшебен
отблизо ти се вижда буца пръст —
пръст, във която ний ще легнем с тебе…
Аватар

MishoM
 
Мнения: 920
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Пон Мар 20, 2017 11:28 pm

Вече сме в седмицата на изборите, та в тази връзка:


О, РОДИНО МОЯ!

Ти си земя чудно красна,
о, родино моя!
Дали си затуй злощастна,
о, родино моя?

Твойте сили са заспали
като вцепенени,
твойте светли идеали
днес са престъпленье.

Ти бе права сред теглата,
о, родино моя,
ти бе силна в железата,
о, родино моя!

В теб се раждаха тогава
сърца силни, едри
и стремления за слава,
и надежди ведри.

Днес те не познавам вече,
о, родино моя!
Дали ти кръвта изтече,
о, родино моя?

Уроки ли те сгазиха
или дрямка тежка,
или студове смразиха
твойта кръв лудешка?

Или много ти извърши,
о, родино моя,
та теб кръстът се прекърши,
о, родино моя!

Ти свободна си, но влачиш
истински вериги,
напред вървиш – назад крачиш,
вплетена в интриги.

Я стресни се, дор е време,
о, родино моя,
днес умира, който дреме,
о, родино моя!

Недей казва: слава богу,
но бъди на стража,
твойте врагове са много,
аз ще ти ги кажа.

Не са чужди, а домашни,
о, родино моя,
затова са много страшни,
о, родино моя!

Те на свойте страсти бесни
тебе жертвуваха,
с твойте идеали честни
те се подиграха;

подиграха се със тебе,
о, родино моя,
и фърлиха те на жребий,
о, родино моя!

Днеска подлите са първи
и низостта лиха,
патриоти като чърви
тебе навалиха!

Те са твои, ти роди ги,
о, родино моя,
не жали ги, порази ги,
о, родино моя!

Ако ти останеш няма –
ази ще да гръмна
и ще маската да снема
на тая сган тъмна.

Че в гнева си мойта лира,
о, родино моя,
става огън, бич, секира,
о, родино моя!

И ще тръшна тия хора –
без сърце, без вяра,
и петното на позора
аз ще им удара!

Та дор живи са, да ходат,
о, родино моя,
с тоя белег из народът,
о, родино моя!


____________

Всеки заинтересован може да намери кой е автора, пък и кога е написано стихотворението.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 920
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Пон Мар 27, 2017 9:49 pm

ВОЖДЪТ НА ЧЕРВЕНОКОЖИТЕ
О. Хенри

Добре я бяхме намислили, ама… Но чакайте да ви разкажа отначало. Двамата с Бил Дрискол се бяхме разшетали на юг, в Алабама, и точно тогава ни хрумна тази гениална мисъл — да отвлечем някое дете. Изглежда, както казваше после Бил, това е станало „в момент на временно умоизпарение“, но ние го разбрахме много по-късно.
Имаше там едно градче, равно като тепсия, а му викаха Бърдо. В него живееха едни безобидни и самодоволни селяндури, каквито надали ще се намерят другаде.
Ние с Бил имахме към шестстотин долара общ капитал, а ни трябваха точно още две хиляди, да направим заварка с едни парцели в Западен Илинойс. Обмислихме въпроса пред вратата на хотела. Челядолюбието, разсъждавахме ние, е силно развито в полуселските общини; затова, а и по други причини, планът ни за отвличането може да се осъществи по-лесно тук, отколкото в радиуса на действие на вестниците, които в такива случаи разпращат навред преоблечени репортери, за да вдигат повече шум. Знаехме, че градчето не може да ни подгони с нещо по-страшно от стражари и, да кажем, няколко слабохарактерни хрътки и някоя и друга остра бележка в местния „Фермерски бюджет“. Значи, всичко изглеждаше наред.
Избрахме си за жертва единствения син на един от най-видните граждани на име Ебинизър Дорсит. Бащата беше почтен човек и голяма пинтия, любител на просрочени полици, изряден и неумолим събирач на парса в черквата. Синът беше десетгодишен хлапак с изпъкнали лунички по лицето и коса с такъв цвят, какъвто има корицата на списание, което си купувате от будката, когато бързате да хванете влака. Ние си правехме сметка, че Ебинизър като нищо ще даде две хиляди долара откуп за сина си. Но чакайте да ви разкажа.
На около две мили от градчето имаше едни възвишения, обрасли с гъсти кедрови храсти. На задния склон на тези възвишения имаше пещера. В нея си оставихме продуктите.
Една вечер, след залез слънце, тръгнахме с каручка към къщата на стария Дорсит. Хлапето беше на улицата и замеряше с камъни едно котенце на отсрещната ограда.
— Ей, малкия — вика му Бил, — искаш ли да получиш кесийка бонбони и да се повозиш?
А онова взе, че светна Бил право в окото с парче тухла.
— Това ще струва на стария още пет стотака — казва Бил и прекрачва през колелото.
Хлапето се дърпа и съпротивява като мечка от средна категория, но в края на краищата ние го затиснахме на дъното на каручката и офейкахме. Откарахме го в пещерата и вързахме коня в кедровите храсти. Когато се стъмни, закарах каручката в селцето, отдето я бяхме взели — на три мили от пещерата, — и после се върнах пеша.
Гледам, Бил лепи лейкопласт по изподраната си и изпожулена физиономия. Зад голямата скала до входа на пещерата гори огън и хлапето, затъкнало две ястребови пера в рижата си коса, наглежда кафето на огъня. Пристъпям аз към него, а то се прицелва в мен с една пръчка и казва:
— Виж го ти! Как смееш, проклети бледолики, да влизаш в лагера на Вожда на червенокожите, Ужаса на прерията?
— А, сега той се укроти — казва Бил и запретва крачоли, да разгледа ожулените си пищяли. — Играем на индианци. Циркът на Бъфало Бил е нищо в сравнение с нас — все едно да гледаш изгледи от Палестина в магическия фенер в общината. Аз съм старият трапер Хенк, пленник на Вожда на червенокожите, и на разсъмване ще бъда скалпиран. Боже помози, това хлапе рита като бясно!
Да, сър, момчето очевидно се забавляваше много добре. Този живот в пещерата дотолкова му харесваше, щото беше забравило, че то самото е пленник. Веднага ме кръсти Змийското око, разузнавача, и обяви, че когато неговите храбри воини се върнат от бойния си път, яз ще бъда изгорен на кладата при изгрев слънце.
После седнахме да вечеряме. Детето си натъпка устата с хляб и бекон, че като се разприказва. Дръпна една реч горе-долу от тоя род:
— Тука страшно ми харесва. Никога досега не съм живял на открито; но по-рано имах питомна сарига, а на последния си рожден ден навърших девет години. Много мразя да ходя на училище. Плъховете изядоха шестнайсет яйца от шарените кокошки на лелята на Джими Талбът. В тази гора има ли истински индианци? Дайте ми още сос. Вятърът от какво става? Нали от това, че дърветата се люлеят? Ние имахме пет кутрета. Хенк, защо носът ти е толкова червен? Баща ми е пълен с пари. Звездите парят ли? В събота натупах два пъти Ед Уокър. Не обичам момичетата. Жаби се ловят само с връв. Биковете могат ли да реват? Защо портокалите са кръгли? А има ли кревати в пещерата? Еймъс Мъри има шест пръста на крака. Папагалът може да говори, но маймуната и рибата не могат. Колко и колко прави дванайсет?
Всеки пет минути малчуганът се сещаше, че е страшен червенокож, грабваше пушката си, тоест пръчката, и се прокрадваше на пръсти до входа на пещерата да дебне разузнавачите на омразните бледолики. От време на време надаваше боен вик, който караше стария трапер Хенк да потреперва. Хлапето беше взело страха на Бил още от самото начало.
— Вожде — казвам му аз, — не ти ли се ще да се върнеш у дома?
— За какъв дявол да се връщам? — отвръща то. — В къщи не ми е интересно. И мразя да ходя на училище. Искам да живея в планината. Нали няма да ме върнеш в къщи, Змийско око?
— Засега не — казвам. — Ще поживеем малко тук в пещерата.
— Това е добре — казва Вожда. — Екстра работа! Никога не ми е било толкова весело и интересно.
Легнахме си към единадесет. Постлахме на земята няколко големи одеяла и юргани и се мушнахме в тях — Вожда на червенокожите в средата, а ние от двете му страни. Три часа не ни остави да заспим; счуеше ли му се, че пуква клечка или шумва шумка, детето си въобразяваше, че шайка разбойници се прокрадва към пещерата и току скачаше, грабваше пушката си и съскаше ту в моето ухо, ту в ухото на Бил: „Шшшт!“ Най-после аз се унесох в неспокоен сън и ми се присъни някакъв червенокож пират, който ме отвлича и ме връзва на едно дърво.
Точно на разсъмване ме събудиха страшни писъци. Пищеше Бил. Това не бяха крясъци, викове, вой или рев, каквито може да се очакват от мъжко гърло, а просто срамни, непоносими, унизителни писъци, каквито надават жените, когато видят привидение или гъсеница. Ужасно е да слушаш — и то на разсъмване, в пещера — такъв як, безумно смел, едър мъжага да пищи така невъздържано.
Скочих да видя какво става. Вожда на червенокожите седеше на гърдите на Бил, увил косите му в едната си ръка. В другата държеше острия туристически нож, с който си режехме бекона, и не на шега се мъчеше да свали скалпа на Бил — съгласно присъдата, която бе произнесъл над него предната вечер.
Аз взех ножа на хлапака и го сложих пак да легне. Но от този миг духът на Бил беше сломен. Той се сви в своя край на постелята и докато детето беше при нас, нито веднъж не можа да затвори очи и да заспи. Аз задрямах за малко, обаче при изгрев слънце си спомних какво беше казал Вожда на червенокожите: че ще ме изгори на клада, щом слънцето се появи. Не че бях неспокоен или се боях, но все пак станах, запалих си лулата и се облегнах на един камък.
— Защо ставаш толкова рано, Сам? — попита ме Бил.
— Кой, аз ли? — казвам. — А, нещо ме боли рамото, та рекох, че ще ми помине, ако стана.
— Лъжеш! — казва Бил. — Страх те е, това е то. Той каза, че ще те изгори при изгрев слънце и ти се боиш, че ще изпълни заканата си. И ще я изпълни, стига да намери кибрит. Това е просто ужас, Сам. Мислиш ли, че някой ще даде пари, за да върне в къщи такъв бяс?
— Разбира се — казвам аз. — Родителите най-много обичат такива калпазани. Хайде ставайте и двамата и пригответе закуската, а през това време аз ще се кача до върха да поразузная.
Качих се на върха и обиколих с поглед близките околности. По посока на градчето очаквах да видя яките селяци, въоръжени с коси и вили, да кръстосват полето, търсейки подлите похитители. А видях една спокойна гледка, оживявана само от един-единствен орач, който ореше със сиво муле. Никой не ръчкаше с куки по реката; никакви конници не се стрелкаха насам-натам и не съобщаваха на отчаяните родители, че все още няма никаква вест. Сънният захлас на горите унасяше тази част от Алабама, която се простираше открита пред очите ми. „Може би — рекох си — още не са разбрали, че вълците са грабнали малкото агънце от кошарата. Господ да е на помощ на вълците!“ — помислих си и се спуснах надолу за закуска.
Когато наближих пещерата, гледам, Бил се опрял гърбом на стената и едва диша, а малчуганът се кани да го цапардоса с камък, голям почти колкото кокосов орех.
— Взе, че ми пусна във врата врял картоф — обясни Бил — и после го размаза с крак. Аз пък го нашамаросах. Имаш ли някакво огнестрелно оръжие, Сам?
Аз взех камъка от момчето и горе-долу изгладих недоразумението.
— Ще те наредя аз тебе! — казва то на Бил. — Няма човек, който да е посегнал на Вожда на червенокожите и да не си е платил за това. Пази се!
След закуска хлапето измъква от джоба си парче кожа, омотано с канап, и излизайки от пещерата, размотава канапа.
— Какво ли си е наумило сега? — пита тревожно Бил. — Мислиш ли, че може да избяга, Сам?
— Няма такава опасност — казвам аз. — Явно, че не е домашарче. Обаче ние трябва да измислим някакъв план за откупа. Доколкото забелязах, в градчето не са особено обезпокоени от неговото изчезване, но може би още не са усетили, че го няма. Не е изключено родителите му да мислят, че е останал да преспи у леля Джейн или у някой от съседите. Във всеки случай днес няма как да не разберат. Довечера трябва да пратим на бащата писмо и да поискаме двете хиляди долара за откуп.
В този миг чухме нещо като боен вик, какъвто може би е надал Давид, когато е нокаутирал шампиона Голиат. Какво, мислите, беше извадил от джоба си Вожда на червенокожите? Прашка. И сега я въртеше над главата си.
Аз се сниших и чух тъп, тежък удар и въздишка, каквато издава кон, когато му сваляш седлото. Камъкът, голям колкото яйце, беше ударил Бил точно зад лявото ухо. Той се свлече и падна в огъня право върху тенджерата с вряла вода за миене на съдовете. Измъкнах го от огъня и половин час го свестявах със студена вода.
Лека-полека Бил дойде на себе си, попипа се зад ухото и каза:
— Сам, знаеш ли кой е любимият ми герой от библията?
— По-спокойно, по-спокойно — казвам аз. — След малко ще дойдеш в съзнание.
— Цар Ирод — казва той. — Сам, ти да не тръгнеш нанякъде и да ме оставиш самичък. Недей, за бога!
Излязох от пещерата, хванах малчугана, че като го разтърсих, чак луничките му задрънчаха.
— Ако не се държиш както трябва — казвам му, — още сега ще те отведа в къщи. Е, ще слушаш ли, или не?
— Аз само на шега — цупи се той. — Не съм искал да нараня стария Хенк. Ама той защо ме удари? Ще слушам, Змийско око, само не ме пращай у дома и ми разреши да играя днес на разузнавач.
— Тази игра не я знам — казвам аз. — Разрешете въпроса с господин Бил. Днеска той ще ти бъде другарче в игрите. Аз заминавам за малко по работа. Хайде сега иди се сдобри с него и му се извини, че го удари. Иначе отиваш право в къщи.
Накарах ги да си стиснат ръце, после дръпнах Бил настрана и му обясних, че отивам в Тополите, малкото селце на три мили от пещерата, за да разбера как гледат в градчето на отвличането. Казах му също, че ще е най-добре още същия ден да пратим ултимативно писмо на стария Дорсит, с което да поискаме откупа и да му посочим как точно трябва да бъде платен.
— Ти знаеш, Сам — казва Бил, — че винаги съм бил готов ла мина през огън и вода за теб — окото ми не е трепвало при земетресения, игри на Покер, динамитни взривове, полицейски хайки, обири на влакове и циклони. Никога от нищо не съм се страхувал, докато не отвлякохме тази двунога бомба. Ще ме довърши, ти казвам. Моля те, Сам, не ме оставяй дълго с него.
— Аз ще се върна по някое време следобед — казвам му. — А докато се върна, ти го забавлявай и гледай да слуша. Хайде сега да напишем писмото до стария Дорсит.
Взехме лист и молив и започнахме да съчиняваме писмото, а през това време Вожда на червенокожите, загърнат с одеяло, пазеше входа на пещерата, крачейки напред-назад. Със сълзи на очи Бил започна да ме моли да сме намалели откупа от две хиляди на хиляда и петстотин.
— Нямам никакво намерение — казва ми — да подценявам прословутата в морално отношение родителска обич, но все пак имаме работа с човек, а нима е човешко да поискаш от когото и да било две хиляди долара за тази луничава дива котка? Аз съм готов да опитаме за хиляда и петстотин. Разликата можеш да пишеш на моя сметка.
За да успокоя Бил, аз се съгласих, а после двамата скалъпихме такова писмо:
„До господин Ебинизър Дорсит
Скрили сме момчето ви на едно място далеч от града. Безполезно е да го търсите — не само вие, но и най-опитните детективи няма да могат да го намерят. Окончателните и единствени условия, при които можете да си го приберете, са следните: за връщането му искаме хиляда и петстотин долара в по-едри банкноти; парите трябва да бъдат оставени на същото място и в същата кутия, гдето ще бъде оставен и вашият отговор — уточнението по-долу. Ако приемате тези условия, изпратете писмен отговор по човек — само един — в осем и половина тази вечер. След брода на Бухалската река по пътя към Тополите има три големи дървета на по стотина крачки едно от друго досам оградата, дето върви покрай пшеничните ниви отдясно. Под кола на оградата, който е срещу третото дърво, вашият пратеник ще намери малка картонена кутийка.
Той трябва да сложи отговора в тази кутийка и да се върне незабавно в града.
Ако се опитате да извършите някоя подлост или не изпълните гореказаните искания, никога вече няма да видите сина си.
Ако платите исканата сума, той ще ви бъде върнат жив и здрав в разстояние на три часа. Тези условия са окончателни и не ги ли приемете, няма да получите повече никаква вест от нас.
Двама разбойника“
Надписах аз адреса на Дорсит и сложих писмото в джоба. Но когато вече се канех да тръгна, хлапето се приближава до мен и казва:
— О, Змийско око, нали ми разреши да играя на разузнавач, докато те няма?
— Играй, разбира се — викам му. — И господин Бил ще поиграе с теб. Как се играе тази игра?
— Аз съм Черния разузнавач — казва Вожда на червенокожите — и трябва да отида с кон до укреплението и да предупредя поселниците, че индианците идват. Омръзна ми да бъда индианец. Искам да стана разузнавач!
— Добре де — казвам аз. — В това няма нищо лошо. Господин Бил ще ти помогне да осуетиш нападението на досадните диваци.
— Аз какво трябва да правя? — пита Бил и поглежда подозрително хлапето.
— Ти ще си конят — казва Черния разузнавач. — Застани на четири крака. Как ще яздя до укреплението без кон?
— Добре ще е да го позанимаваш — казвам му, — докато приведем в изпълнение нашия план. Отпусни се де.
Бил застава на четири крака и започва да гледа като заек, хванат в капан.
— Далече ли е укреплението, дете? — пита пресипнало той.
— Деветдесет мили — казва Черния разузнавач. — И ще трябва да препускаш по-бързо, за да стигнем навреме. Хайде, дий!
Черния разузнавач се мята на гърба на Бил и забива пети в хълбоците му.
— За бога, Сам — вика Бил, — гледай да се върнеш колкото може по-скоро. Защо ли определихме такъв откуп? Не биваше повече от хиляда. Ей, стига си ме ритал, че като скоча, така ще те загрея!
Аз отидох в Тополите, позавъртях се в пощата и в дюкяна и се поразговорих с фермерите, които идваха на пазар. Един бакенбардест ми разправи, че доколкото разбрал, целият град бил разтревожен, защото детето на Ебинизър Дорсит било изчезнало или откраднато. Повече не ми трябваше. Купих си малко тютюн, попитах между другото колко дават граха, пуснах незабелязано писмото в кутията и излязох. Началникът на пощата ми каза, че след час ще мине куриерът и ще вземе пощата за града.
Когато се върнах в пещерата, Бил и момчето ги нямаше никакви. Претърсих навред около пещерата, осмелих се дори да пусна един-два йодлера, но никакъв отговор. Тогава запалих лулата и седнах на една мъхеста бабуна да чакам развоя на събитията.
След около половин час чух шумолене в храсталака и Бил, едва държейки се на крака, се появи на полянката пред пещерата. Зад него пристъпяше безшумно като разузнавач хлапето, ухилено до уши. Бил се спря, свали шапката и отри лицето си с червената носна кърпа. Хлапето се спря на две-три крачки зад него.
— Сам — казва Бил, — сигурно ще кажеш, че съм дезертьор, но не мога повече. Аз съм голям човек с много мъжки качества и ме бива в самоотбраната, но понякога всичко отива по дяволите — и самочувствие, и авторитет. Хлапето го няма вече. Отпратих го у дома. Някога — продължава Бил — е имало мъченици, които са били готови по-скоро да умрат, отколкото да се откажат от любимия си занаят. Но никой от тях не е бил подлаган на такива свръхестествени мъчения, каквито изпитах аз. Направих всичко, за да остана верен на нашия разбойнически устав, но и моите сили имат граница.
— Ама какво се е случило, Бил? — питам го аз.
— Препусках с ездача на гърба деветдесет мили до укреплението — нито педя по-малко — казва Бил. — После, след като поселниците бяха спасени, получих овес. Пясъкът не е особено приятен заместител на овеса. След това в течение на цял час трябваше да обяснявам защо в дупките няма нищо, как може пътят да върви в две посоки и защо тревата е зелена. Да ти кажа, Сам, човешкото търпение си има граници. Хващам го аз за яката и го помъквам надолу по склона. По пътя то така ме изпорита, че целите ми крака са в синини от коленете надолу; и зъбите си остави два-три пъти в палеца ми, че и ръката ми одра. Но, слава богу, вече го няма — продължава Бил. — Отиде си. Показах му откъде да мине и с един ритник му съкратих пътя с пет-шест крачки. Жалко, че изгубихме откупа. Но ако не бях направил това, трябваше да отида в лудницата — друг изход нямаше.
Бил пухти и дуе бузи, но на зачервеното му лице се изписва неизразимо спокойствие и доволство.
— Бил — питам го аз, — страдал ли е някой от сърце във вашето семейство?
— Не — казва Бил, — нищо хроническо освен малария и нещастни случаи. Защо?
— Тогава обърни се — казвам му — и погледни зад гърба си.
Бил се обръща, вижда хлапака, пребледнява, тръшва се на земята и безмилостно започва да скубе трева. Цял час тръпнах от страх за разсъдъка му. После му съобщих, че смятам да приключим незабавно тази работа и че ако Дорсит е приел предложението ни, до полунощ ще сме взели откупа и ще сме офейкали. Така Бил се съвзе дотолкова, че дори успя да се усмихне немощно на хлапето и му обеща, щом се оправи, да играе руски войник във войната с японците.
Аз вече имах готов план как да приберем откупа, без всякаква опасност да попаднем в някаква клопка, и този план би се харесал на всеки професионален детекрадец. Дървото, под което трябваше, да бъде оставен отговорът, а по-късно и парите, беше до пътя; от двете страни на пътя имаше огради, а зад тях — голи поля. Ако шайка полицаи се скриеше да причака този, кой го ще дойде за писмото, щяха да го забележат отдалеч сред полето или на пътя. Ааа, не, милички! В осем и половина аз вече седях на дървото, скрит не по-зле от дървесна жаба, и чаках да се появи пратеникът.
Точно в определеното време по пътя се зададе на велосипед някакво момче, намери картонената кутийка до кола, пъхна в нея загънато листче и отпрати пак към града.
Аз изчаках един час, за да не ми изиграят някой номер. След това слязох от дървото, прибрах листчето, сниших се и по оградата, по оградата, та в гората. След половин час бях вече в пещерата. Отворих бележката, приближих се до фенера и я прочетох на Бил. Тя беше написана с мастило, с доста разкривен почерк, и по същество гласеше следното:
„До двамата разбойника
Господа, с днешната поща получих писмото ви във връзка с откупа, който искате, за да ми върнете сина. Цената ми се струва височка, затова ви правя контрапредложение, което, надявам се, ще приемете. Ако доведете Джони в къщи и ми платите двеста и петдесет долара в брой, готов съм да ви освободя от него. По-добре да дойдете нощем, защото съседите смятат, че той просто е изчезнал и ако видят някой да го връща, не отговарям какво може да се случи на този някой.
С най-дълбоко уважение
Ебинизър Дорсит“
— Карамба! — извиквам аз. — Що за нахалс…
Но в този миг поглеждам Бил и млъквам. В погледа му се чете такава отчаяна молба, каквато не съм виждал в очите ни на безсловесно, ни на говорещо животно.
— Сам — казва той, — какво са в края на краищата двеста и петдесет долара? Пари поне имаме. Още една нощ с това хлапе, и аз ще отида в лудницата. Според мен господин Дорсит е не само истински джентълмен, но и човек с широки пръсти, щом ни прави такова великодушно предложение. Нали няма да пропуснем тази чудесна възможност, а?
— Да ти кажа право, Бил — отговарям аз, — това сладурче и на мен нещо започва да ми действува на нервите. Ще го заведем у дома му, ще платим откупа и си обираме крушите.
Отведохме го още същата вечер. Подлъгахме го да тръгне, като му казахме, че баща му му е купил пушка със сребърна инкрустация и мокасини и че на другия ден ще отидем на лов за мечки.
Точно в дванадесет часа почукахме на вратата на Ебинизър. И в минутата, в която според първоначалния ни план аз би трябвало да измъквам хиляда и петстотинте долара от кутийката под дървото, Бил вече броеше двеста и петдесет долара в ръката на Дорсит.
Когато хлапето разбра, че се готвим да го оставим у дома, зарева по-силно от орган и се впи като пиявица в крака на Бил. Малко по малко баща му го отлепи — като лейкопласт.
— Колко време можете да го удържите? — нита Бил.
— Не съм вече силен както някога — казва старият Дорсит, — но мога да ви гарантирам десет минути.
— Предостатъчно — казва Бил. — За десет минути аз ще прекося Централните, Южните и Среднозападните щати и спокойно ще се добера до канадската граница.
И макар нощта да беше много тъмна, Бил — много дебел, а аз — много добър бегач, трябва да ви кажа, че успях да го догоня чак на миля и половина от града.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 920
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Вто Мар 28, 2017 11:12 pm

На днешния ден преди 130 години се ражда най-нежният поет на България:


МИГ

Дали се е случило нявга — не помна,
не знам — ще се случи ли… Тъжен и морен,
аз плувах самин из тълпата огромна
на някакъв град огрешен и позорен.
Над мене, замръзнало в мисъл безумна,
небето немееше странно далече,
а долу се носеше музика шумна
от стъпки, от смях и преплетени речи.
Но горди и сластни очи не зовяха
на уличен пир мойте жажди смирени —
мъжете там хилави воини бяха,
жените — отвъргнати, неми сирени…
В миг глуха вълна над града се пронесе,
в миг всичко в заглъхналост странна потъна,
аз сетих и страх, и молитви в сърце си
и вѝдех света като пропаст бездънна.
Незрими води, с глух и таинствен ромон,
заляха съня на безбрежия неми
и нямаше там ни надежда, ни спомен —
и нямаше там ни пространство, ни време…
И с поглед стъмен от предсмъртна замая
аз плахо превих колена прималняли,
помислих, че някакъв глас ще вещае
незнаен завет из незнайни скрижали,
че някакъв бог умилен ще разкрие,
след толкова дни на безумства метежни:
защо е тъй горд и надвластен, а ние —
тъй слаби, тъй горестни, тъй безнадеждни!
Напразно, уви! — Невъзпламнал угасна
великият миг на великото чудо,
нов суетен стрем из тълпата ме тласна,
мечтата смени безпощадна пробуда —
и ропот, и смях в тишината нахлуха…
„Пиян е, безумен е!“ — някой прошушна…
Аз станах. — Небето бе празно и глухо…
Аз плачех. — Тълпата бе ледно-бездушна.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 920
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Нед Апр 16, 2017 12:12 pm

ВЕЛИКДЕНСКО РАЗМИШЛЕНИЕ
Иван Вазов


„Любите друг друга!“

Тия слова са казани преди 19 века от един хълм на Юдея; слова нови, слова странни, нечути от тогавашното человечество; позив непонятен на тогавашния свят, потънал в блатото на разврата и на робството, стенящ под железния деспотизъм на Рим… „Любите друг друга!“ бе казал богочеловекът. Думи сюблимни, думи на дълбоко откровение, в които се заключава цяла една религия на милост и братство, назначена да обори религиите на паганизмът, да постави света върху ново нравствено начало, начало колкото человешко, толкоз и божествено. И за тия думи великият учител биде разпнат. И вековете и народите от деветнайсет века насам съзерцават с удивление тоя образ на кръста, а божественото му учение продължава да поразява умовете със своята сюблимна простота и глъбочайша философска правда.

* * *

„Любите друг друга!“ Поколения от мъдреци велики, от Омира до Волтера и до Ренана, са дивили света с произведенията на своя ум; плеада вдъхновени мислители са оставили на человечеството плодовете на своя гений, планини от съчинения на науката и творческата мисъл на всичките векове лежат пред нас в изумителното си богатство и прониквающа сила; но всичката тая грамада от умствени светлини бледнее пред тия три кратки думи, изречени от Христа: „Любите друг друга!“ Никоя философия нито се издигна до тая висота, нито постигна такава проста и величествена истина-откровение, единствено способна да даде щастие на уморения от борба и лутания човешки род. И тъмният и необразован „Назареянин“ продължава да блести още по в светъл ореол на слава. Пороите, реките кръв, разлени от безчислените войни на народите, са изтекли, изсъхнали са, забравили са се, и пред нас остават вечно свежи и руйни и божествените струйки кръв, протекли от кръста, за да запечатат с безсмъртие великите думи на спасителя.

* * *

„Любите друг друга!“ — ехтят и днес пак тия думи, черковните химни ги разглашават, камбаните ги разнасят из въздуха заедно с прославлението на великия Страдалец за человечеството, народите и племената в обоготворение скланят глава. Защото в тежките борби на живота, сред лудостта на егоизма и свирепството на разюзданите умрази, бухтящата вълна на които залива и дави света, тия думи са единствения якор на спасение, тая истина е Араратът, на който ще се спре и почине ковчега на тънещия в гибелта на безверието человек, когато тя се възприеме и усвои от него.

* * *

И сега при слушането ликуванията и радостта от големия празник на Възкресението, тежко съзнание мъчи душата. Неволно се питаш: до где сме отишли из тоя път? Уви, неутешителни са мислите, които повдига питането. Цивилизацията префини умовете, изглади нравите, даде ни чудните си усъвършенствувания, за да се мерим със силите на природата, дори да ги надвиваме, но в нашата душа нейното действие е нищожно. Христовото слово й остая чуждо и целта му не е нейна цел. Не бързаме и ние, както и толкова други, да фърлим камъка на нашия напредък; но както всичките, чувствуваме потребата от друго нещо, от нов залог, за да вярваме в бъдещето… И днес, както преди 19 века, человечеството се ослушва с разтреперано сърце, неудовлетворено от това, което цивилизацията е постигнала за него. Душата жадува за нещо, което няма, съвестта е безпокойна от товара си и нетърпеливо чака часът да хвърли тежестта му. Человечеството чака спасител, а спасителят отдавна се е явил и е казал: „Любите друг друга!“ Суетен позив! Ушите го възприемат, умовете го разбират, но сърцата остаят безотзивни, закоравели в жестокост и егоизъм… А при това те се жадуват, се се надяват нещо. Това жадуване е и залога за добро в бъдещето. Това чувство е благодатно, защото е стремление към напред, потребност за обновление. Ето защо пророкът на новото време Лев Толстой, тълкувател всечут на великите принципи Христови, извиква такова чутко внимание, такова почитание у образованото человечество, когато подзима с всичката мощ на гения си великата проповед, свещеният „парадокс“ на спасителя: „Любите друг друга!“

* * *

Нека се надеем — ние се надеем, ние сме уверени, — че человечеството отива бавно, мудно, към тая истина, че тя ще да влезе в нашата плът и кръв и със силата си ще прероди света и ще направи человеческия род да възкръсне за нов живот.
А сега — нека да си кажем радостно: „Христос възкресе!“


София, 1903
Аватар

MishoM
 
Мнения: 920
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Съб Апр 29, 2017 10:54 pm

МОИ ГОДА
Роберт Рождественский

Пусть голова моя седа,
Зимы мне нечего пугаться,
Не только грусть мои года,
Мои года - моё богатство.

Я часто время торопил,
Привык во все дела впрягаться,
Пускай я денег не скопил,
Мои года - моё богатство.

Шепчу "спасибо" я годам
И пью их горькое лекарство
И никому их не отдам,
Мои года - моё богатство.

А если скажут мне века -
Твоя звезда, увы, погасла,
Подымет детcкая рука
Мои года - моё богатство.

Когда-нибудь наверняка
Подымет детская рука
Мои года - моё богатство.


Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 920
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Сря Май 10, 2017 9:18 pm

ПАРАЛЕЛ
Калин Донков

Понякога цената ни като народ скача за кратко и ни обещават всевъзможното - кой каквото се сети. Но идеите им не са особено свежи, нито разнообразни. Открито се крадат едни други, плагиатстват и се надлъгват без умора, окото им не мига. Ще кажете: творческа свобода, размах на въображението - и без това нищо от това няма да се изпълнява. Но не, едни и същи уловки за електората: пенсии, заплати, образование, здраве. Хем изречени с апломб, хем смотолевени - това само тукашните оратори го могат. Да се чуе, но ако може и веднага да се забрави. Много рядко ще се каже нещо по-цветисто, сочно, открояващо се на фона на рутинираното предизборно надлъгване. Грабливата памет веднага го фиксира.

Като подмятането за паралелната държава

Обявяват я тази паралелна държава, дори таксата й казват - десет милиарда годишно. Ще ги измъкнат от ръцете на врага, ще ги върнат на народа. Българинът, макар и недоверчив, е готов да приеме. Има опит и преди, колкото и еднопланов да беше животът, накрая се оказа, че в резултат имало построена още една България. А ако пресметнеш пък колко Българии се откраднаха тук за четвърт век! Чет нямат. Така че паралелна България и сега със сигурност има. Само че там ли е, дето ни я сочат? И само тя ли е?

Ще ви досадя, ако и аз ви преразкажа сюжета за двете деца от Родопите, които в костеливата прегръдка на мизерията се грижат за болните си родители. Храбри, предани, героични братче и сестриче, издигнали съзнанието за семейство и синовното чувство до нива, които обществото ни като цяло отдавна не изповядва. Днес тяхната съдба и всекидневието им ни звучат като някаква легенда. Необикновена, приказна... родопска легенда. Селцето, съучениците и техните родители подкрепят двете деца с малкото, което успяват да откъснат от собствената си бедност. Директорката на училището, учителките им купуват купоните за храна. Това са български селски учителки, оскъдно заплатени, но чисти и извисени в дълга си. Те се борят това семейство да не бъде разпиляно от грижата на държавата - ако тази грижа се събуди. Те знаят значението на ценностите, подкрепят ги и ги отстояват. От думите им, които стигат до нас, научаваме, че го правят осъзнато, разбират съдбовността на онова, което вършат. Както повечето от нас, и тези жени са убедени, че там, където официалната ни държава отсъства, трябва да се намесим "паралелно" и да помогнем, да поправим, да спасим.

Неотдавна имаше страсти около подкрепата за човек, отстъпил на едно дете реда си за трансплантация на бъбрек. Угасна токът в "Младост"2, не можах да потърся банковата сметка в интернет, на другия ден се оказа, че парите са събрани. Изпитах гордост за всички, които се бяха притекли, повярвах, че сме живи, силни и непобедими. После мистификацията се разбрида, болният беше послъгал, домъчня ми и малко се засрамих за въодушевлението си. Вина изпитах, едва ли не, загдето съм се "хванал". Трябваше събеседник от кафенето, възрастен кофражист от кариерата, да ми отвори очите: и в този случай хората са действали мъжествено и щедро. Не са виновни, че някой е изхитрувал, те са скочили да спасят дори хитреца. Приложили са състрадание и съвест и... дано да са го спасили.

Няма да ви претрупвам с доказателства.

Такива "паралелни" жестове българите правим всеки ден.

За подслон, за лекарства, за операции и трансплантации, за възстановявания и стенописвания - това го научаваме. Не узнаваме за хиляди невероятни жестове, които се извършват в тишина, далече от обективи и от микрофони. Но те също отекват в своята среда, наместват ценностите, оголват ги, претеглят ги. Макар и "паралелни" те променят човешки съдби, спасяват или осмислят не един живот, създават или връщат радости, упования и вяра. Това е "паралелната" България, не съм сигурен дори, че границите й съвпадат с тези на официалната. Защото тя се простира и там, където другата, онази, която издава паспорти и приема данъци, отсъства. Това на българина не му е за първи път.

Избягваме да си спомняме, че извън трите български държави, в които сме извървели пътя си през историята, има и още една, в която сме пребивавали близо пет века. Османската империя не е била наша държава, но ние сме били нейни. Животът на поколенията българи е протичал по нейните закони, с нейните тегоби и по нейната воля.

А освен това - и паралелно

Паралелно сме строили църкви и сме отваряли училища. Паралелно сме преписвали жития, евангелия и истории. Паралелно сме отваряли чаркове и тъкачници. Паралелно сме въоръжавали чети и съзаклятия. Дори великото Българско възраждане се е състояло не по угодата или с помощта на държавата, а против волята й, зад гърба й. И разбира се, над всичко, онази паралелна "непревземаема държава на духа" - по думите на един велик мислител и българист*. Така че имаме опита. Имаме и традицията. Не ни е първица...

За паралелната държава всички ще излезем прави. Нищо че я виждаме различно. Аз харесвам моята. И вярвам в нея. Остава неизвестно има ли в нея един народ, паралелен на видимия. Но това ще остане тайна до деня, когато единият от тях ще спаси другия...

________________
*Академик Дмитрий Лихачов


Източник: Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки. ... 0040000801
Аватар

MishoM
 
Мнения: 920
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Пет Май 12, 2017 10:06 am

МЪЖЪТ НА ПЕТДЕСЕТ
Таньо Клисуров

Мъжът на петдесет без страх разбира,
че повечето път е извървян,
че вече е в последната квартира
на този свой живот; не е пиян
от виното на млади обещания,
а трезвен и понякога суров —
не бърка мимолетните желания
с едничката, съдбовната любов.

Мъжът на петдесет по-нараним е,
обидата преглъща трудно той.
И не прежалва лесно чест и име,
не прави често в пътя си завой;
недоверчив е към прибързаната слава,
страни от амбициозния глупак…
Той няма време вече да прощава,
да се разделя и да почва пак.

Мъжът на петдесет е стара служба:
изял си е войнишката чорба
и вече опит чужд не му е нужен
да разбере, че всичко е борба,
че хляб и свобода, и идеали
не се постигат с кротост и покой.
Мъжът на петдесет не чака жалост,
а безпощадност от живота свой.


_______________

Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 920
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Нед Май 14, 2017 7:17 pm

СПОМЕН ЗА УТРЕ
Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.

Страхувам се, че някой ден
и аз ще остарея.
А ти едничка ще си с мен
по тихата алея.

Представям си с бастунче как
годините ще пъдим
от свойте пясъчни крака,
макар че сме осъдени.

Навярно някъде пред нас
ще светят кипариси.
Какво ли ще си мисля аз?
Какво ли ще си мислиш?

Дано сме толкова добри,
че просто се усмихнем
преди зелените искри
да ни засипят тихо.

И ще възкръснем след мига
когато свършва всичко.
Далечен спомен от сега -
обичам те, обичам.


_______________

Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.

Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 920
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Съб Май 27, 2017 10:42 am

Във връзка с отминаващите балове:



ШАНДОР ПЕТЬОФИ:


Студент – това е все още нищо, от което може да излезе всичко.

***

АКО ЩЕ БЪДЕШ
превод: П. П. Славейков

Ако ще бъдеш мъж, бъди!
А не поплювко плах,
когото вятърът световен
подмята като прах.
Съдбата псе е - на страхливий
завчас ще налети.
Пред силния опашка свива.
Затуй ти мъж бъди!

Ако ще бъдеш мъж, бъди!
И нека за хвала
не твойте думи да ти служат,
а твоите дела.
Руши и зидай като буря
във порива си лих.
Завършиш ли що требва, бивай
пак като нея тих.

Ако ще бъдеш мъж, бъди!
Що храни духът твой,
кажи го и заради него
с живота си отстой.
Без мъжка чест, кат на животно
животът е несвест.
Проклятие е! За какво ми й
такъв живот - без чест!

Ако ще бъдеш мъж, бъди!
Пази си волността.
И никому не я залагай
за нищо на света.
Презирай всеки, що продава
духът свободен свой...
"Свобода и сирашка гордост" -
девиз да бъде твой.

Ако ще бъдеш мъж, бъди!
Дух бодър запази.
Да те не изненадват в нищо
теб никакви врази.
Бъди подобно дъб, когото
поваля гръм едвам,
но който нивга и пред нищо
ствол не привежда сам!



Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.
Аватар

MishoM
 
Мнения: 920
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот MishoM » Пет Юни 02, 2017 12:16 am

Дойде и тазгодишният, подтикващ към размисли Само регистрираните потребители имат право да разглеждат линкове и снимки.:


И често мисля аз печално:
коя е нашата съдба?
Дали ще умрем тъй фатално
без чест, без знаме, без борба?

Какво наследство ще дочакат
унуците, кога заспим?
И на забвеньето от мракът
как името си ще спасим?

Примери ли от доблест лиха?
Свобода ли ще им дарим?
Умрелите я придобиха —
ний живите ще я затрийм!
Аватар

MishoM
 
Мнения: 920
Регистриран на: Сря Фев 06, 2013 3:36 pm
Град: София
Кара: 406 седан, 2.0HDI 80 KW 2004
Пол: мъж

Re: "Литературна продукция"

Мнениеот dobriy » Сря Юни 28, 2017 4:05 pm

Това ми е любимото, защото то касае и настоящето - младите предпочитат да говорят на английски, чувствайки се по-умни, като забравят, че "Който не може да овладее напълно собствения си език, няма да овладее и чуждия."
И второ хейтърството - и преди и сега, хората оплюват старото и хвалят новото, което може и да не е за хвалене.

БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК
Иван Вазов

Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не - за ядове отровни.

Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?

Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива -
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?

Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!

Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп -
за груб брътвеж те само бил орисал!

Тъй слушам сè, откак съм на света!
Сè туй ругателство ужасно, модно,
сè тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.

Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;

ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.
Стреми се към прогрес не към съвършенство
Аватар

dobriy
 
Мнения: 3
Регистриран на: Сря Юни 21, 2017 1:58 pm
Град: ямбол
Кара: фолф 3
Пол: мъж

Предишна

Назад към Интереси

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта